Лайза Клейпас
Дявол през пролетта (11)

Глава 10

Местните семейства, които дойдоха на вечеря, бяха доста големи, всяко с множество деца на различни възрасти. Събирането беше доста весело, с оживени разговори покрай дългата маса, на която бяха насядали възрастните. Малките деца се хранеха на горния етаж в детската стая, а по-големите имаха собствена маса в съседната на трапезарията стая. Атмосферата се оживяваше от тиха музика, изпълнявана от местни арфист и флейтист.

Готвачката и кухненският персонал на семейство Чалън бяха надминали себе си с разнообразието от блюда, които включваха пролетни зеленчуци и местни риба и дивеч. Макар готвачката в приората Евърсби да се представяше отлично, храната в Херънс Пойнт беше по-добра. Имаше зеленчуци с различни цветове, нарязани на тънки жулиени, сърчица от крехък артишок, запържени в масло, димящи омари в сос от бяло бургундско вино и трюфели, и панирани деликатни филета от морски език. Запеченият сочен фазан, покрит с ивици бекон, беше поднесен с варени картофи, които бяха забъркани със сметана и масло до получаването на изключително вкусно, пухкаво пюре. Печеното телешко с крехка кожичка беше поднесено на масивни табли, заедно с миниатюрни златисти дивечови пайове и макарони, приготвени със сирене грюйер и поднесени в симпатични малки купички.

Пандора седеше мълчаливо не само защото се притесняваше да не каже нещо неподходящо или нетактично, но и защото беше твърдо решена да изяде колкото се може повече от великолепната храна. За нещастие корсетът беше същинско проклятие за всеки, който обичаше да си похапва. Поемането на една лъжичка повече от необходимото можеше да причини остри болки зад ребрата и да затрудни дишането. Тя беше облякла най-красивата си вечерна копринена рокля, в модния цвят bois de rose, наситено розово, който подчертаваше свежата й кожа. Беше ушита в изключително семпъл стил, с ниско изрязано деколте и плътно изтеглени назад поли, за да се подчертае формата на кръста и ханша й.

За нейно разочарование Гейбриъл не седеше до нея, както през предишните няколко вечери. Вместо това беше настанен в края на масата, до херцога, а от двете му страни седяха една дама и дъщеря й. Жените се смееха и разговаряха с лекота, очаровани от вниманието на двама толкова зашеметяващи мъже.

Гейбриъл изглеждаше слаб и красив в официалното си черно вечерно облекло, бяла копринена жилетка и колосана бяла яка. Беше безупречен, хладнокръвен, абсолютно спокоен. Светлината от свещите танцуваше нежно върху кожата му, хвърляше златисти отблясъци върху косата му, проблясваше върху високите скули и очертаните му пълни устни.

Факт 63: Не мога да се омъжа за лорд Сейнт Винсънт, ако не по друга причина, то поне заради начина, по който изглежда. Хората ще ме сметнат за суетна.

Пандора си спомни еротичния натиск на устните му върху нейните отпреди само два часа, сви се леко в стола си и откъсна погледа си от него.

Тя седеше близо до херцогинята в другия край на масата, между млад мъж, който не изглеждаше много по-голям от нея, и някакъв възрастен джентълмен, който очевидно беше очарован от херцогинята и полагаше огромни усилия да монополизира вниманието й. Не можеше изобщо да се надява на някакъв разговор с Фийби, която седеше срещу Пандора, изглеждаше разсеяна и замислена, и ядеше храната си на малки хапки.

Пандора рискува един бърз поглед към изпълнения с достойнство млад мъж до нея — как му беше името? — господин Артърсън, Артъртън? — и реши да се пробва в малко светски разговори.

— Днес времето беше много хубаво, нали? — каза тя.

Той остави прибора си и попи устни със салфетката си, преди да отговори:

— Да, доста приятно.

Окуражена, Пандора попита:

— Кои облаци ви харесват повече — купестите или слоесто-купестите?

Той я погледна с леко мръщене. След продължителна пауза попита:

— Каква е разликата?

— Ами купестите са по-пухкави, по-заоблени, като пюрето в чинията ми. — Пандора използва вилицата си, за да разстеле и раздели на малки парчета картофите. — Слоесто-купестите са по-плоски и образуват линии или вълни — ето така — като могат или да формират големи маси или да се разпрострат на по-малки.

Той я гледаше безизразно.

— Предпочитам плоските облаци, които приличат на одеяло.

— Високо слоестите? — попита изненадано Пандора и остави настрани вилицата си. — Но те са скучни. Защо ги харесвате?

— Обикновено означават, че ще вали. Обичам дъжда.

Това обещаваше да се превърне в истински разговор.

— И аз обичам да се разхождам в дъжда — възкликна Пандора.

— Не, не обичам да се разхождам по време на дъжд. Обичам да си стоя вкъщи. — След като хвърли неодобрителен поглед към чинията й, мъжът отново се зае с храненето.

Пандора въздъхна примирено. Взе вилицата си и се опита незабележимо да събере пюрето си на купчинка.

 

 

Факт 64: Никога не използвай храната си, за да илюстрираш нещо по време на светски разговор. На мъжете не им харесва.

 

 

Когато Пандора вдигна глава, тя засече погледна на Фийби. Приготви се да посрещне саркастичната забележка.

Но когато Фийби заговори, гласът й прозвуча нежно:

— Двамата с Хенри видяхме веднъж един облак над Ламанша, който имаше формата на идеален цилиндър. Простираше се докъдето ни стигаше погледът. Сякаш някой беше навил огромен бял килим и го беше оставил на небето.

За пръв път Пандора чуваше Фийби да споменава името на покойния си съпруг. Тя попита колебливо:

— Някога опитвали ли сте да откривате различни фигури в облаците?

— О, непрекъснато. Хенри беше с голямо въображение — той откриваше делфини, кораби, слонове и петли. Аз никога не можех да открия фигурата, докато той не ми я посочеше. Но тогава изглеждаше сякаш се появява като по магия. — Сивите очи на Фийби се изпълниха с безкрайна нежност и тъга.

Макар на Пандора да й се бе случвало да изпитва тъга, тъй като бе изгубила и двамата си родители и брат си, тя разбра, че това е различен вид загуба, по-силна болка. Изпълнена със състрадание и съчувствие, тя се осмели да произнесе:

— Той… струва ми се, е бил прекрасен човек.

Фийби се усмихна леко и погледите им се срещнаха за миг в топла връзка.

— Такъв беше — каза тя. — Някой ден ще ви разкажа за него.

И най-накрая Пандора разбра до какво може да доведе светският разговор за времето.

 

 

След вечеря, вместо както винаги жените да се отделят в друга стая, всички се събраха заедно в гостната на втория етаж, просторна стая, обзаведена със столове и маси. Също като дневната на долния, тя предлагаше гледка към океана през редица прозорци. Донесоха им чай, чинии със сладки, портвайн и бренди, а на балкона бе оставена кутия с пури за господата. След като официалната вечеря беше приключила, атмосферата бе изпълнена с чудесно спокойствие. От време на време някой отиваше до пианото, за да изсвири по някоя мелодия.

Пандора отиде да седне с Касандра и останалите млади жени, но беше принудена да спре, когато топли мъжки пръсти я уловиха за китката.

Гласът на Гейбриъл прозвуча тихо до ухото й:

— Какво обсъждахте с префърцунения господин Артърсън, докато разбърквахте толкова усърдно пюрето си?

Пандора се обърна да го погледне; искаше й се да не бе изпитала такова задоволство, че той я беше потърсил.

— Как успяхте да видите какво правя чак от другия край на масата?

— Едва не се повредих, докато по време на цялата вечеря се напрягах да ви виждам и чувам.

Когато погледна в усмихнатите му очи, Пандора почувства как сърцето й отвори всичките си прозорци.

— Демонстрирах различните облачни формирования с пюрето си — каза тя. — Не мисля, че господин Артърсън оцени моите слоесто-купести облаци.

— Боя се, че всички ние сме твърде лекомислени за него.

— Не, никой не може да го вини за това. Не биваше да си играя с храната и съм твърдо решена никога повече да не го правя.

Очите му проблеснаха пакостливо.

— Колко жалко. Тъкмо смятах да ви покажа единственото нещо, за което стават морковите.

— Какво е то? — попита тя заинтригувано.

— Елате с мен.

Пандора го последва в другия край на стаята. Спряха се за миг, когато половин дузина деца минаха пред тях, за да си отмъкнат сладкиши от бюфета.

— Не вземайте морковите — каза им Гейбриъл, когато множество малки ръце започнаха да грабят бадемови и боровинкови кексчета, лепкави кубчета дюлево сладко, хрупкави снежнобели целувки и мънички шоколадови бисквити.

Айво се обърна и отговори с пълна с шоколадови бисквити уста:

— Никой дори не си е помислял да вземе моркова — каза той на брат си. — Той се намира на най-сигурното място в света.

— Не за дълго — отбеляза Гейбриъл, протегна ръка над главите на пируващите деца и измъкна един суров морков от подноса.

— О, ще правиш онова — каза Айво. — Може ли да останем да гледаме?

— Заповядайте.

— Какво ще направи? — обърна се Пандора към Айво, изпълнена с безумно любопитство, но момчето не успя да й отговори заради една от съпругите, която се приближи, за да разгони мародерите от подносите със сладкиши.

— Махайте се оттук! — възкликна майката. — Марш! Тези сладки са прекалено тежки за вас, затова след вечеря ви дадоха обикновен пандишпан.

— Но пандишпанът е просто въздух — измърмори едно от децата, докато пъхаше в джоба си бадемов сладкиш.

Гейбриъл потисна усмивката си, обърна се към по-малкия си брат и рече полугласно:

— Айво, не ти ли поръчаха да отговаряш за тази групичка? Време е да демонстрираш малко лидерски качества.

— Вече демонстрирах — уведоми го Айво. — Аз ги доведох тук.

Пандора и Гейбриъл се спогледаха развеселено.

— Никой не обича сух пандишпан — каза тя в защита на Айво. — Все едно ядеш гъба.

— След малко ще ги изведа оттук — обеща Айво. — Но първо искам да доведа лорд Триниър — той ще иска да види номера с моркова. — И той изчезна преди някой да успее да отговори. Момчето си беше харесало Девън, чийто чисто мъжки характер и отлично чувство за хумор му бяха направили впечатление.

След като приглади настръхналите пера на майката и предупреди децата да не вземат всички сладки, Гейбриъл повлече Пандора към тясната маса в ъгъла на стаята.

— Така, това за какво е? — попита тя, когато той извади едно джобно ножче и разряза на две върха на моркова.

— Това е част от номер с карти. — Гейбриъл сложи моркова в поставения върху масата свещник. — Поради липсата на всякакви почтени таланти като пеене или свирене на пиано, трябваше да развия малкото умения, които притежавам. Особено след като прекарах голяма част от детството си — той повиши глас достатъчно, че да го чуе баща му, който седеше на близката маса и играеше вист с останалите джентълмени — в нездравословната компания на измамниците и престъпниците, които посещаваха клуба на баща ми.

Херцогът погледна през рамо с вдигнати вежди.

— Смятах, че ще имаш само полза, ако опознаеш от първа ръка пороците, за да знаеш какво да избягваш за в бъдеще.

Гейбриъл се обърна отново към Пандора, очите му блеснаха развеселено.

— Сега никога няма да разбера дали съм можел сам да си похабя детството, вместо да ми бъде поднесено на сребърна тепсия.

— Какво ще правите с моркова? — попита тя.

— Търпение — предупреди я той, като взе неразпечатано тесте карти от близката масичка. Разтвори кутията и я остави настрани. Наперено разбърка картите, като изпълни сложна поредица от каскади.

Пандора се ококори.

— Как го направихте без маса? — попита тя.

— Номерът е как държите картите. — С едната си ръка раздели тестето на две половини и ги постави на обратното на ръката си. Със спираща дъха сръчност ги подхвърли във въздуха така, че да се преобърнат и да паднат отново, идеално подредени в дланта му. Продължи с поредица от жестове, с които накара картите да летят от едната към другата му ръка в бърз поток, след което бързо ги разтвори в две ветрила. Всичко бе извършено с магическа грация и бързина.

Девън, който беше дошъл заедно е Айво, за да гледа, подсвирна тихо с възхищение.

— Напомни ми никога да не играя на карти с него — рече той на Айво. — За няколко минути ще си изгубя цялото имение.

— Аз съм посредствен играч — каза Гейбриъл, като завъртя една от картите като пумпал на пръста си. — Талантът ми се ограничава с безсмислени трикове и забавления.

Девън се наведе към Пандора и й промърмори тихо, сякаш доверяваше някаква голяма тайна:

— Всеки картоиграч измамник първоначално се опитва да ти внуши измамно чувство за превъзходство.

Пандора беше толкова погълната от номерата с карти на Гейбриъл, че пропусна съвета покрай ушите си.

— Може да не успея да го направя от първия път — предупреди той. — Обикновено се нуждая от лека тренировка предварително. — Той се отдалечи на няколко метра от масата и играта на вист спря за момент, за да могат джентълмените да наблюдават случващото се.

Хванал една карта между показалеца и средния си пръст, Гейбриъл изнесе ръката си назад, като за хвърляне през рамо. Съсредоточи се върху моркова с присвити очи. Ръката му се придвижи бързо напред, китката му помръдна светкавично и картата излетя във въздуха. Един сантиметър от моркова беше отрязан за миг. Със светкавична бързина Гейбриъл хвърли втора карта и остатъкът от моркова беше разполовен.

В стаята избухнаха смях и гръмки ръкопляскания, а децата до бюфета се разкрещяха от удоволствие.

— Впечатляващо — каза ухиленият Девън на Гейбриъл. — Ако успея да направя този номер в таверната, повече никога няма да се наложи да плащам питиетата си. Колко време ще трябва да се упражнявам?

— За съжаление много килограми моркови бяха жертвани години наред.

— Според мен си е струвало. — Девън погледна към Пандора. — С твое разрешение ще се върна на масата за игра, преди да са ме изхвърлили.

— Разбира се — отвърна тя.

Айво огледа групата деца, които продължаваха да стоят до бюфета, и въздъхна.

— Направо са неуправляеми — каза той. — Предполагам, че трябва да направя нещо по въпроса. — Той се поклони изящно на Пандора. — Много сте красива тази вечер, лейди Пандора.

— Благодаря ти, Айво — отвърна с престорена скромност тя и се ухили, когато Айво се отдалечи бързо, за да подбере подопечните си. — Какъв малък разбойник.

— Мисля, че дядо ни — на когото е кръстен — щеше да го обича безумно — каза Гейбриъл. — В Айво има повече Дженър, отколкото Чалън, което ще рече повече огън, отколкото лед.

— Рейвънелови са също доста буйни — отвърна мрачно Пандора.

— И аз така съм чувал. — Гейбриъл изглеждаше развеселен. — Това включва ли и вас?

— Да, но аз не се гневя често, по-скоро ставам… раздразнителна.

— Обожавам жени с характер и енергия.

— Много мил начин да го опишете, но аз не съм само енергична.

— Да, освен това сте и красива.

— Без… — Пандора преглътна смутения си смях, — без комплименти, забравихте ли? Не казах „не съм само енергична“, за да намекна, че имам и други качества, исках просто да кажа, че съм крайно, неудобно енергична по начин, който прави живота с мен ужасно труден.

— Не и за мен.

Тя го погледна неуверено. Нещо в гласа му накара стомаха й да запърха, сякаш нежни цветни пипала търсеха места, за които да се прилепят.

— Искате ли да поиграем вист? — попита той.

— Само двамата ли?

— На малката маса до прозореца. — Когато тя се поколеба, той отбеляза: — Намираме се в компанията на поне две дузини хора.

Нямаше да има нищо лошо.

— Да, но трябва да ви предупредя: братовчед ми Уест ме научи да играя вист и съм много добра.

Той се усмихна.

— Значи ще очаквам да ме оберете.

След като Гейбриъл взе едно тесте карти, двамата отидоха при прозореца. Той настани Пандора до малката резбована масичка, върху която бе гравирано японско дръвче бонзай и пагода, окичена с малки перлени фенери.

Гейбриъл отвори кутията с карти, разбърка ги майсторски и раздаде по тринайсет на човек. Останалите сложи на масата с лицето надолу и обърна най-горната карта. Вистът беше игра с взятки и се играеше на два етапа: в първия играчите се опитваха да съберат най-добрите карти за себе си, а във втория се състезаваха, за да съберат повече взятки.

За голямо задоволство на Пандора, тя получи изключително добра ръка с много силни карти. Забавляваше се много, като поемаше рискове, докато Гейбриъл, естествено, беше по-предпазлив и консервативен. Докато разговаряха, той я забавляваше с истории от семейния игрален клуб. Пандора хареса особено много една за някакъв измамник на карти, който винаги си поръчвал плато със сандвичи по време на играта. Оказало се, че пъха нежеланите карти в сандвичите. Схемата била разкрита, когато друг играч се опитал да изяде сандвич с ръжено хлебче и шунка, а се оказал с две пики в устата.

Пандора трябваше да притисне ръка към устата си, за да не се разсмее гръмогласно.

— Хазартните игри са незаконни, нали? Някога проверяват ли клуба ви?

— Обикновено уважаваните клубове в Уест Енд са оставяни на мира. Особено „Дженър“, в който половината законодатели на Англия са членове. Но сме взели предпазни мерки, в случай че мине проверка.

— Например?

— Ами монтирали сме метални врати, които могат да бъдат залостени, докато се отървем от доказателствата. Има и тунели за бягство на членовете, които не могат да си позволят да бъдат видени там. Освен това аз редовно бутам по нещо на няколко полицаи, за да съм сигурен, че ще бъдем предупредени, ако се готви проверка.

— Подкупваш полицията? — прошепна изненадано Пандора, като внимаваше да не я чуят.

— Това е общоприета практика.

Информацията изобщо не беше подходяща за ушите на една дама, което, естествено, я правеше още по-впечатляваща. Това бе поглед към онази страна от живота, която й беше абсолютно непозната.

— Благодаря ви, че сте толкова откровен с мен — рече спонтанно тя. — Толкова е хубаво да се държат с мен като с възрастна. — Засмя се смутено и додаде: — Въпреки че аз невинаги се държа като такава.

— Да обичате да играете и да проявявате въображение не ви прави по-малко възрастна — рече нежно Гейбриъл. — А само по-интересна.

Досега никой не й беше казвал нещо такова — да хвали недостатъците й, сякаш бяха добродетели. Дали беше искрен? Изчервена и озадачена, Пандора наведе поглед към картите си.

Гейбриъл помълча.

— Като сме все още на темата за „Дженър“ — рече бавно той, — има нещо, което искам да ви кажа. Не е кой знае колко важно, но чувствам, че трябва да го споделя. — В отговор на въпросителния й поглед той обясни: — Преди няколко години се запознах с брат ви.

Поразена от разкритието, Пандора можеше само да го гледа. Опита се да си представи Тео в компанията на този мъж. Двамата си приличаха на пръв поглед, високи, с добро потекло, красиви, но иначе просто нямаше как да са по-различни.

— Посети клуба с приятел — продължи Гейбриъл, — и реши да кандидатства за членство. Управителят го препрати към мен. — Той се поколеба. — Боя се, че трябваше да му откажем.

— Заради кредитите му? — предположи Пандора. — Или заради характера? — Продължителното му колебание я накара да попита притеснено: — И двете? О, боже. Тео не го прие добре, нали? Имаше ли спор?

— Нещо такова.

Което означаваше, че избухливият й брат сигурно се беше държал наистина лошо.

Лицето й пламна от срам.

— Съжалявам — каза тя. — Тео винаги кръстосва шпага с хората, които не успява да уплаши. А вие сте точно от онзи тип, който той винаги се е старал да имитира.

— Не ви го казах, за да ви накарам да се чувствате неудобно. — Гейбриъл използва претекста да посегне за карта, за да докосне прикрито ръката й. — Бог знае, че неговото поведение не ви се отразява по никакъв начин.

— Мисля, че вътрешно се е чувствал като измамник — рече замислено тя, — и това го е ядосало. Беше граф, но имението беше съсипано и ужасно задлъжняло, а той нямаше представа как да го управлява.

— Обсъждал ли е това с вас?

Пандора се усмихна невесело.

— Не, Тео не обсъждаше нищо с мен, нито с Касандра или Хелън. Семейството ми изобщо не приличаше на вашето. Ние бяхме като… — Тя се поколеба, замислена. — Има нещо, което четох…

— Разкажете ми — каза тихо Гейбриъл.

— Една книга по астрономия, в която се казва, че в повечето съзвездия звездите всъщност не се привличат една друга. Само така изглежда. На нас ни изглеждат ужасно близки, но някои от тях се намират в съвсем друга част от галактиката. Такъв беше случаят и с моето семейство. Изглеждаше сякаш принадлежим на едно съзвездие, но всъщност бяхме ужасно далеч един от друг. Освен аз и Касандра, разбира се.

— Ами лейди Хелън?

— Тя винаги е била много мила и любяща, но живееше в свой свят. Сега всъщност сме много по-близки. — Пандора замълча, мислейки си, че може да описва с часове семейството си и пак няма да успее да предаде цялата истина за него. Начинът, по който родителите им се бяха обичали, напомняше на война. Бляскавата красота на недосегаемата й майка, която изчезваше в Лондон за продължително време. Баща й, с неговата непредсказуема смесица от избухливост и безразличие. Хелън, която се появяваше твърде рядко, като гостуващ дух, и Тео, с редките му моменти на небрежна доброта.

— Животът ви в приората Евърсби е бил изключително уединен — отбеляза Гейбриъл.

Пандора кимна разсеяно.

— Фантазирах си за това как ще изляза в обществото. Ще имам стотици приятели, ще ходя навсякъде и ще виждам всичко. Но ако си живял достатъчно дълго в изолация, тя просто става част от теб. И когато после се опиташ да се промениш, то е като да погледнеш право в слънцето. Не можеш да го понесеш твърде дълго.

— Въпрос на практика — рече нежно той.

Двамата продължиха да играят и накрая спечели Пандора, изиграха нова партия, в която победата отиде у Гейбриъл. След като искрено го поздрави, тя попита:

— Да спрем ли сега и да останем наравно?

Той повдигна вежди.

— Без победител?

— Аз съм по-добрият играч — рече любезно тя. — Опитвам се да ви спестя неизбежната загуба.

Гейбриъл се ухили.

— Сега вече настоявам за още едно раздаване. — Той плъзна тестето към нея. — Вие сте наред да раздавате. — Докато Пандора разбъркваше картите, той се облегна назад и я погледна замислено. — Искате ли да направим играта по-интересна? Изгубилият да плати глоба.

— Каква глоба?

— Победителят решава.

Пандора задъвка долната си устна, обмисляйки възможностите. После му се усмихна пакостливо.

— Наистина ли пеете толкова лошо, както казахте преди?

— Пеенето ми е обида за всеки слух.

— Значи ако спечеля, ще изпеете „Боже, Кралицата ни пази“ насред голямото фоайе.

— Където има страховито ехо? — Гейбриъл я погледна с престорен ужас. — Мили Боже. Нямах представа, че сте толкова безмилостна.

— Пират — напомни му неохотно Пандора и раздаде.

Гейбриъл вдигна картите си.

— Щях да поискам сравнително лесна глоба от вас, но сега разбирам, че ще трябва да измисля нещо по-сурово.

— Най-суровото — отвърна весело Пандора. — Вече съм свикнала да изглеждам глупаво. Нищо, което предложите, няма да ме притесни.

Но както би трябвало да се допусне, нещата се развиха по съвсем различен начин.

Погледът на Гейбриъл се вдигна бавно от картите му и очите му проблеснаха така, че косъмчетата на тила й настръхнаха.

— Ако спечеля — рече той с нисък глас, — ще се срещнете с мен в задния двор половин час след полунощ. Сама.

Пандора попита нервно:

— Защо?

— Среднощно рандеву.

Тя го погледна неразбиращо.

— Реших, че може да поискате сама да разберете какво е — додаде той.

Замаяният й ум си спомни нощта на първата им среща, когато бяха спорили за рандевуто на Доли и господин Хейхърст. Бузите й пламнаха. Беше толкова мил — чувстваше се толкова добре с него — а сега й бе направил предложение, което всяка благопристойна жена би сметнала за обидно.

— От вас се очаква да се държите като джентълмен — прошепна остро тя.

Гейбриъл се опита — и не успя — да изглежда така, сякаш съжалява.

— Имам пропуски.

— Едва ли мислите, че ще се съглася на това.

За нейно голямо раздразнение той я погледна така, сякаш тя имаше опита на току-що снесено яйце.

— Разбирам.

Пандора присви очи.

— И какво точно разбрахте?

— Че ви е страх.

— Не ме е страх! — И додаде с цялото достойнство, което успя да събере: — Но бих искала друга глоба.

— Не.

Пандора го погледна невярващо, а рейвънеловият й нрав запуши като разровени въглени.

— Изключително усърдно се опитвах да не ви харесам — рече мрачно тя. — И най-накрая се получи.

— Можете да се откажете от играта, ако желаете — отбеляза Гейбриъл с равен тон. — Но ако решите да играете — и изгубите — това е глобата. — Той се облегна назад и продължи да наблюдава Пандора, която се опитваше да запази самообладание.

Защо я предизвикваше по този начин? И защо тя се колебаеше?

Някакъв налудничав импулс й пречеше да отстъпи. В него нямаше никакъв смисъл. Тя просто не можеше да разбере себе си. Изпълваше я объркваща смесица от отвращение и привличане. Когато погледна Гейбриъл, тя видя, че макар да изглеждаше спокоен, погледът му бе напрегнат и следеше внимателно реакцията й. Той някак усещаше, че ще й бъде много трудно да му откаже.

Стаята бе изпълнена със смесица от приглушени разговори, музика от пианото, смях, потракването на чашки в чинии, подрънкваното на кристални кани и чаши, шумоленето на карти от близката маса за вист, тихото мърморене на слугите и джентълмените, които излизаха да пушат пури на балкона. Пандора откри, че й е почти невъзможно да повярва, че двамата с Гейбриъл обсъждат нещо толкова скандално на тази толкова почтена семейна сбирка.

Да. Страхуваше се. Те играеха една изключително зряла игра, с реални рискове и последствия.

Пандора погледна през прозореца и видя, че балконът е празен и сумрачен, нощта вече се спускаше над близкия нос.

— Може ли да излезем за момент навън? — попита тихо тя.

Гейбриъл се изправи и й помогна да стане от стола.

Излязоха на покрития балкон, който се простираше по цялата дължина на къщата. В мълчаливо съгласие се отдалечиха колкото се може повече от прозорците. Западният вятър носеше звуците на прибоя и крясъка на морски птици, и прогонваше остатъците от острата миризма на тютюн.

Пандора се облегна на една от боядисаните в бяло подпорни колони и скръсти ръце на гърдите си.

Гейбриъл застана до нея, опрял ръце върху парапета, и погледна към морето.

— Идва буря — отбеляза той.

— Как разбрахте?

— Облаци на хоризонта, които се движат срещу вятъра. Тази нощ ще разхлади.

Пандора погледна профила му, очертан на фона на червеното сияние на залеза. Изглеждаше като фигура от приказките — като онези, които съществуват в сънищата на другите момичета. Но не и в нейните. Преди да дойде в Херънс Пойнт, тя имаше точна представа какво иска и какво не иска, а сега всичко беше объркано. Смяташе, че Гейбриъл може би се опитва да убеди себе си, че я харесва достатъчно, за да се ожени за нея. Но тя бе започнала да разбира достатъчно задълженията и отговорностите към семейството му, за да осъзнае, че той никога не би избрал доброволно някоя като нея за своя съпруга. Освен ако не ставаше дума за чест, за да спаси съсипаната й репутация. Дори тя да не искаше да бъде спасявана.

Пандора изпъна рамене и се обърна изцяло с лице към него.

— Да не се опитвате да ме съблазните?

Гейбриъл се усмихна на прямотата й.

— Може би се опитвам да ви изкуша. Но изборът ще бъде ваш. — Той се поколеба. — Да не би да се притеснявате, че може да не поискате да ме спрете?

Пандора изсумтя.

— След онова, което сестра ми Хелън ми каза за брачното ложе, не мога да измисля причина, която и да е жена да се съгласи доброволно на това. Но предполагам, че ако някой мъж може да го направи не чак толкова противно, колкото звучи, то това ще сте вие.

— Благодаря ви — отвърна развеселено Гейбриъл. — Така мисля.

— Но колкото и неотвратително да е — продължи Пандора, — аз пак няма да изпитам желание да го опитам.

— Дори със съпруга си? — попита тихо той.

Пандора се надяваше, че сенките успяват да прикрият изчервеното й лице.

— Ако се омъжа, няма да имам друг избор, освен да изпълня съпружеските си задължения. Но пак няма да го искам.

— Не бъдете толкова сигурна. Все още не сте запозната с всичките ми умения да убеждавам. — Изражението й накара устните му да потрепнат. — Да влезем ли да си довършим играта?

— Не и когато настоявате за глоба, която е против всичките ми принципи.

— Вие не се притеснявате за принципите си. — Гейбриъл се наведе към нея и я притисна леко към колоната. Тихият му шепот се промъкна в ухото й като струйка дим. — Притеснявате се, че може да направите нещо неприлично с мен и то да ви хареса.

Пандора мълчеше и изненадано потреперваше от странната изгаряща възбуда, която се събуждаше в най-интимните места на тялото й.

— Нека съдбата реши — каза Гейбриъл. — Какво е най-лошото, което може да се случи?

Отговорът й бе откровен и произнесен с леко несигурен глас.

— Може да се окаже, че нямам никакъв избор.

— Ще ви оставя девствена. Само не толкова невинна. — Пръстите му обхванаха китката й и докоснаха леко пулсиращата вена. — Пандора, вие изобщо не отговаряте на репутацията си на непослушната близначка. Поемете този риск. Нека изживеем заедно това приключение.

Пандора никога не си беше представяла, че ще се изкуши от подобно предложение, не беше предполагала, че ще й бъде толкова трудно да устои. Тайна среща с него, през нощта, щеше да е най-позорното нещо, което бе правила в живота си, а и не бе съвсем сигурна, че той ще спази обещанието си. Но съзнанието й издигаше най-тромавата, най-слаба възможна защита срещу това желание, което изглеждаше изключително позорно със сляпата си мощ. Изгубила силите си от нерви, от глад и от гняв, Пандора взе решение твърде бързо, така, както обикновено взимаше всичките си решения.

— Ще довърша играта — отсече тя. — И преди края на вечерта фоайето ще бъде огласено от вашето изпълнение на националния химн. С всичките му шест куплета.

В очите му проблесна задоволство.

— Знам само първия куплет, така че ще се наложи да го чуете шест пъти.

 

 

Пандора не би трябвало да се изненадва, че последната ръка се разигра по съвсем различен начин от предишните. Стилът на Гейбриъл се промени драстично, вече не играеше предпазливо, а агресивно и бързо. Печелеше взятка след взятка с магическа лекота.

Това не беше разгром. Беше клане.

— Да не са белязани тия карти? — попита раздразнено Пандора, като се опита да огледа гърбовете им, без да показва ръката си.

Гейбриъл изглеждаше засегнат.

— Не, колодата беше запечатана. Вие ме видяхте да я отварям. Искате ли да донеса друга?

— Не си правете труда. — Тя упорито изигра останалите си карти, макар вече да знаеше как ще свърши всичко.

Нямаше нужда да смятат точките. Той беше спечелил с толкова голяма разлика, че просто нямаше смисъл.

— Братовчедът Девън с право ме предупреждаваше — промърмори отвратено Пандора. — Бях измамена. Изобщо не сте посредствен играч, нали?

— Скъпа — рече тихо той, — научих се да играя карти от най-добрите измамници в Лондон още докато носех къси панталонки.

— Закълнете ми се, че картите не бяха белязани — настоя тя, — и че не сте крили нито една в ръкава си.

Той я погледна равнодушно.

— Заклевам се.

Изпълнена със смесица от безпокойство, гняв и самоненавист, Пандора се оттласна от масата и се изправи преди той да успее да й помогне.

— Тази вечер играх достатъчно. Отивам да седна при сестра ми и останалите момичета.

— Не бъдете толкова разочарована — утеши я той, като също се изправи. — Можете да се откажете, ако желаете.

Макар да знаеше, че предложението му целеше да ги помири, Пандора се засегна.

— Аз приемам играта сериозно, милорд. Плащането на дълга ми е въпрос на чест — или може би предполагате, че защото съм жена, думата ми тежи по-малко от вашата?

— Не — отвърна бързо той.

Тя го изгледа студено.

— Ще се видим по-късно. — Завъртя се на токчетата си и се отдалечи, като се опитваше да върви спокойно, с безизразно лице. Но вътрешностите й се бяха смразили от страх при мисълта какво я чакаше.

Рандеву… сама с Гейбриъл… през нощта… в тъмнината.

О, Боже, какво направих?