Лайза Клейпас
Докато свят светува (6)

Глава 6

Елегантната карета без герб спря пред страничния вход на Рейвънел Хаус. От януарското небе се изливаше следобеден дъжд, понесен от бръснещия леден вятър, който тичаше по лондонските улици. Докато преминаваха от Корк Стрийт към Саут Адли, Хелън поглеждаше през пердетата, които закриваха прозорците на каретата и виждаше как пешеходците, увити във вълнените си палта и нахлупили ниско шапки на главите си, притичваха към покритите входове на магазините и чакаха там на гъсти групички. Дъждът, предвещаващ влошаване на времето, придаде тъмни отблясъци на паважа.

Но през остъклената врата, която се отвори към просторната библиотека на Рейвънел Хаус, изпълнена с махагонови рафтове, съдържащи хиляди книги, и обзаведена с тежки тапицирани мебели, нахлу топла жълта светлина. Хелън потръпна от удоволствие при мисълта, че се завръща в уютния си дом.

Рис обхвана облечените й в ръкавици ръце и лекичко ги стисна.

— Утре вечер ще се обадя на Триниър, за да му съобщя за годежа.

— Той може да не приеме добре новината — рече Хелън.

— Така е — отвърна с равен глас Рис. — Но аз мога да се справя с него.

Хелън продължаваше да се притеснява за реакцията на Девън.

— Може би трябва да изчакаш до вдругиден — предложи тя. — Двамата с Катлийн ще са изморени от пътуването. Мисля, че ще приемат по-леко новината, ако копнеят за сън. И аз бих могла… — Тя замълча, когато лакеят започна да отваря вратичката на каретата.

Рис погледна мъжа и рече бързо:

— Само още няколко минути.

— Да, сър. — Вратата веднага се затвори.

Рис се върна на мястото си и се наведе над Хелън, като си играеше с воала й.

— Продължавай.

— Бих могла да обясня ситуацията на Девън, преди ти да се появиш — продължи тя, — и да се опитам да изгладя нещата.

Той поклати глава.

— Ако избухне, не искам ти да понесеш удара. Нека аз му кажа пръв.

— Но братовчед ми не би ме наранил по никакъв начин…

— Знам. Но ще е готов да се съпротивлява. Аз трябва да се оправя с него, не ти. — Той внимателно оправи якичката й, която се беше подгънала. — Искам всичко да е уредено до утре вечер. Няма да издържа по-дълго. Съгласна ли си да почакаш дотогава? И да ме оставиш аз да се оправя? — Тонът му не беше заповеден, а по-скоро загрижен. Покровителствен. Той се поколеба за миг, преди да продължи с неохота, сякаш думите заплашваха да го задушат:

— Моля те?

Хелън се взря в очите му с цвят на кафе. Това беше нещо ново, усещането, че се грижат за теб и те желаят. Сякаш я обхващаше с нежни пипала.

Тя осъзна, че Рис очаква отговор и отвърна дяволито:

— Аха.

Рис примигна изненадано и я придърпа в скута си. Очите му проблеснаха развеселено.

— Подиграваш се с говора ми, а?

— Не. — Тя се засмя тихичко. — Харесва ми. Много.

— Нима? — Гласът му придоби плътност. — Скоро ще трябва да те оставя да се прибереш. Дай ми една целувка, cariad. Която да компенсира липсата на всички останали, които бих могъл да получа от теб тази вечер.

Тя притисна устни към неговите и той леко ги разтвори, за да позволи на езика й да изследва устата му с леки флиртуващи докосвания. Хелън осъзна, че той й дава свобода на действие и се възползва изцяло, като се наслаждаваше на копринената мекота на устата му. Колебливо смени ъгъла на целувката и устните им прилепнаха толкова плътно, че тя се потопи изцяло в насладата. Искаше да остане така вечно, настанена в скута му, със задниче, наместено между мускулестите му бедра. Обгърна раменете му и се притисна по-силно към тялото му.

Гърдите му се повдигаха с усилие и той се откъсна със стон от целувката. От устата му се отрони дрезгав смях, когато тя продължи да търси устните му.

— Не, Хелън… о, как ме дразниш… трябва да спрем. — Той притисна чело към нейното. — Преди да съм те взел тук, в каретата.

— Може ли да се прави и в каретата? — попита объркана Хелън.

Той затвори за миг очи, сякаш е бил тласнат към ръба на издръжливостта си.

— Аха.

— Но как…

— Не ме карай да ти обяснявам, защото накрая ще ти покажа. — Той тромаво я отмести на седалката до себе си и се наведе, за да почука по вратичката.

Лакеят дойде, за да помогне на Хелън да слезе; първо опря стълбичката до прага, после протегна ръка, за да я поеме тя. Още преди да стигне до двукрилата врата, тя вече можеше да види през матираното стъкло фигурите на близначките, чиито слаби фигури буквално вибрираха от нетърпение.

— Милейди, да внеса ли това вътре?

Хелън погледна към кремавата кутия с размери на кухненски поднос, привързана с тясна сатенена панделка, която мъжът държеше в ръцете си. Досети се, че вътре са чорапите от магазина.

— Аз ще я взема — рече тя. — Благодаря… — Опита се да си спомни как го беше нарекъл Рис. — Джордж, нали?

Той се усмихна, докато й отваряше вратата.

— Да, милейди.

Още с влизането си в къщата, Хелън беше обсадена от близначките, които въодушевено се разтанцуваха около нея.

Тя хвърли един последен поглед през матираното стъкло на вратата към отдалечаващата се карета.

— Върна се! — извика Пандора. — Най-после! Защо се забави толкова? Нямаше те през по-голямата част от деня!

— Почти стана време за чай! — пропя Касандра.

Хелън се усмихна, объркана от бурните им възторзи.

Близначките бяха деветнайсетгодишни, скоро щяха да навършат двайсет, но човек би си помислил, че са много по-млади. Отраснали почти без надзор, те не разполагаха с други развлечения, освен онези, които сами си създаваха. Родителите им прекарваха по-голямата част от времето си в лондонското общество и бяха оставили дъщерите си на грижите на слуги, гувернантки и частни учители. Никой от тях не можеше и не желаеше да се занимава по-сериозно с момичетата.

Пандора и Касандра бяха буйни, но също така любящи, интелигентни и смели. Освен това бяха красиви като две езически богини с дългите си крака и сияйното си здраве. Пандора беше винаги разрошена и изпълнена с енергия, тъмната й коса винаги се изплъзваше от фибите, сякаш току-що е тичала през гората. Касандра, русокосата близначка, беше по-примерна и с романтична нагласа, по-склонна да се подчинява на правилата.

— Какво се случи? — попита Касандра. — Какво каза господин Уинтърборн?

Хелън остави настрани кремавата кутия. След като свали черните си ръкавици, тя протегна лявата си ръка.

Близначките се скупчиха около нея с ококорени очи.

Лунният камък сияеше със зелени, сини и сребристи отблясъци.

— Нов пръстен — рече Пандора.

— Нов годеж — каза й Хелън.

— Но със същия годеник? — пропя Касандра с въпросителна нотка в гласа.

Хелън се засмя.

— Човек не може просто да отиде и да си купи такъв пръстен. Да, същият годеник.

Момичетата се развикаха ентусиазирано и започнаха да подскачат наоколо.

Хелън знаеше, че няма да успее да ги укроти, затова просто отстъпи назад. Усети някакво движение до вратата и когато се обърна, видя, че на прага стои домакинката.

Госпожа Абът леко наклони глава и я погледна очаквателно с мълчалив въпрос.

Хелън грейна и кимна.

Домакинката въздъхна с някаква смесица от облекчение и притеснение.

— Мога ли да взема нещата ви, лейди Хелън?

След като й подаде шапката и ръкавиците, Хелън рече тихо:

— Вие и останалите прислужници не трябва да се притеснявате дори за миг заради последиците от излизането ми днес. Аз ще поема пълната отговорност. Моля само да се въздържате от споменаването за това пред лорд или лейди Триниър, когато те се върнат утре.

— Всички ще си държат езиците зад зъбите и ще си вършат работата както обикновено.

— Благодаря ви. — Хелън импулсивно протегна ръка и нежно потупа жената по рамото. — Никога не съм била толкова щастлива.

— Никой друг не е заслужавал повече от вас да бъде щастлив — рече тихо госпожа Абът. — Надявам се господин Уинтърборн да ви заслужава.

Домакинката тръгна към голямата библиотека, а Хелън се върна при сестрите си. Те се бяха настанили на един кожен диван и я гледаха нетърпеливо.

— Разкажи ни всичко — рече настоятелно Касандра. — Беше ли господин Уинтърборн разстроен, когато отиде при него? Или ядосан?

— Беше ли злобъркан? — попита Пандора, която обичаше да си измисля думички.

Хелън се засмя.

— Всъщност беше ужасно злобъркан. Но след като го убедих, че наистина искам да му стана жена, той вече изглеждаше много по-щастлив.

— Целуна ли те? — попита нетърпеливо Касандра. — По устните?

Хелън се поколеба, преди да отговори, и двете момичета изпискаха едновременно, едната от въодушевление, другата от отвращение.

— Ох, каква си късметлийка, Хелън! — възкликна Касандра.

— Според мен изобщо не е късметлийка — рече откровено Пандора. — Представяш ли си да притиснеш устата си към устата на някой друг — ами ако дъхът му е неприятен или бузата му е изцапана с енфие? Ами ако има трохи по брадата?

— Господин Уинтърборн няма брада — възрази Касандра. — И не смърка енфие.

— И въпреки това целувките са противни.

Касандра погледна към Хелън с искрена загриженост.

— Противно ли беше, Хелън?

— Не — отвърна тя и бузите й пламнаха. — Изобщо не беше.

— Какво е усещането?

— Той пое лицето ми в шепите си — отвърна Хелън, като си спомни докосването на силните му, нежни пръсти и начина, по който беше промълвил „ти ми принадлежиш, cariad…“. — Устата му беше топла и мека — продължи замечтано тя, — а дъхът му ухаеше на мента. Усещането е прекрасно. Освен усмихването, целуването е другото най-хубаво нещо, което правят устните.

Касандра събра коленете си и ги обгърна с ръце.

— Искам някога и мен да ме целунат! — възкликна тя.

— Аз не искам — заяви Пандора. — Мога да се сетя за сто неща, които са по-хубави от целуването. Украсата за Коледа, галенето на кучетата, повече масло в питките, някой да те почеше по гърба там, където не можеш да стигнеш сам…

— Никога не си опитвала да се целуваш — каза й Касандра. — Може пък да ти хареса. На Хелън й е харесало.

— Хелън харесва брюкселско зеле. Кой може да се довери на мнението й? — Пандора се сви в ъгъла на дивана и стрелна Хелън с хитър поглед. — Изобщо не се притеснявай, че ще изпуснем някоя дума за това пред Девън или Катлийн. Можем да пазим тайни. Но слугите знаят, че си ходила някъде.

— Госпожа Абът обеща, че ще си мълчат.

Пандора се усмихна накриво.

— Защо всички са готови да пазят тайните на Хелън — обърна се тя към Касандра, — а нашите не искат?

— Защото Хелън никога не е непослушна.

— Днес бях — каза Хелън, преди да се усети.

Пандора я погледна с искрен интерес.

— Какво имаш предвид?

Хелън реши, че вече е време да насочи вниманието им към нещо друго, извади една кутийка от слонова кост и им я подаде.

— Отворете я. — После седна на съседния стол и се усмихна, докато близначките развързваха панделката и повдигаха капака.

Вътре имаше три редички сгънати копринени чорапи, които бяха подредени като панделки… розови, жълти, лавандулово сини, кремави, и всичките имаха кантове от разтегателна дантела.

— Тук има дванайсет чифта — каза Хелън, докато се наслаждаваше на изумлението на сестрите си. — Трите ще си ги разделим по равно.

— О, толкова са красиви! — Касандра протегна пръст, за да докосне мъничката незабравка, избродирана върху дантелата. — Може ли още сега да ги обуем, Хелън?

— Само внимавайте никой да не ги види.

— Предполагам, че си заслужават целувка по устата — пречупи се Пандора. След като преброи чорапите, тя погледна въпросително към Хелън. — Тук са само единайсет.

Тъй като не можа да измисли какво да отговори, Хелън се принуди да каже истината:

— Аз нося единия чифт.

Пандора я изгледа неуверено, но после се ухили.

— Мисля, че наистина си била непослушна.