Лайза Клейпас
Докато свят светува (4)

Глава 4

В продължение на няколко секунди Рис не знаеше какво да отговори. Хелън или не разбираше какво е казала, или той не я беше чул правилно.

— Тук и сега — уточни той. — Вие ще ми позволите да… — той се опита да измисли благоприлична дума, — да ви взема — продължи след миг, — както съпруг взема съпругата си.

— Да — отвърна спокойно Хелън, като отново го изненада. Лицето й беше много бледо, червенина обагряше скулите й. Но тя изобщо не изглеждаше несигурна. Говореше сериозно.

Сигурно имаше някакъв капан, който щеше да бъде разкрит по-късно, но той не можеше да се досети какъв може да е. Тя беше казала „да“. След няколко минути щеше да бъде в леглото му. Гола. Тази мисъл разстрои вътрешния му ритъм, сърцето и дробовете му се бореха за място в стегнатия му гръден кош.

Хрумна му, че в тази ситуация обичайната му яростна похот нямаше да свърши работа. Хелън беше уязвима и невинна.

Щяха да правят любов, не просто да се чукат.

Той не знаеше нищо за правенето на любов.

Гръм да го удари.

В редките случаи, когато се ползваше с благоволението на някоя дама от висшата класа, тя искаше от него да действа брутално, сякаш е някакъв обикновен грубиян, неспособен на нежност. Рис беше доволен, че му спестяваха всякакви интимни преструвки. Той не беше Байрон, не беше някой поетично настроен съблазнител. Беше просто един енергичен уелсец. Що се отнася до техниките и романтиката — е, очевидно това най-добре да го оставят на французите.

Но Хелън беше девственица. Щеше да има кръв. Болка. Най-вероятно сълзи. Ами ако не е достатъчно нежен? Ами ако тя е твърде напрегната? Ами ако…

— Имам две условия — осмели се да каже Хелън. — Първо, искам да се прибера у дома преди вечеря. И второ… — Лицето й придоби цвета на червено цвекло. — Искам да сменя този пръстен с друг.

Погледът му се насочи към лявата й ръка. Вечерта, когато й беше направил предложението, той й подари безупречен диамант с размерите на пъдпъдъче яйце. Безценният камък беше открит в южноафриканските мини „Кимбърли“, шлифован от прочут парижки гемолог и вграден в изящен платинен пръстен от майстора бижутер на Уинтърборн, Пол Советер.

Когато забеляза обърканото му изражение, Хелън обясни смутено:

— Не ми харесва.

— Когато ви го дадох, ми казахте, че ви харесва.

— Всъщност не го казах, ако трябва да бъдем точни. Просто не казах, че не ми харесва. Но реших отсега нататък да бъда откровена с вас, за да избегна бъдещи недоразумения.

Рис с раздразнение осъзна, че Хелън никога не е харесвала пръстена, който бе подбрал за нея. Но разбра, че тя се опитва да бъде искрена с него, въпреки че й струваше много усилия.

В миналото семейството на Хелън беше пренебрегвало мнението й. И може би, размишляваше Рис, той бе постъпвал по същия начин с нея. Би могъл да я попита какви камъни харесва и какъв обков предпочита, вместо да решава сам какво би искал да притежава тя.

Той улови ръката й и я поднесе към лицето си, за да огледа по-добре проблясващия пръстен.

— Ще ви купя диамант с размерите на коледен пудинг.

— Господи, не — побърза да възрази Хелън и отново го изненада. — Точно обратното. Този стърчи твърде много над пръста ми, разбирате ли? Плъзга се на едната и на другата страна и ми пречи да свиря на пиано или да пиша писма. Предпочитам много по-малък камък. — Тя се поколеба. — Нещо различно от диамант.

— Защо не диамант?

— Не ги харесвам, всъщност. Няма да имам нищо против някой малък, който прилича на дъждовна капка или малка звезда. Но големите са толкова студени и твърди.

— Да, защото са диаманти — стрелна я Рис с язвителен поглед. — Веднага ще наредя да ви донесат цял поднос с пръстени.

Усмивка озари лицето й.

— Благодаря ви.

— Какво друго бихте искали? — попита той. — Екипаж с четири коня? Огърлица? Кожи?

Тя поклати глава.

— Не може да няма нещо. — Той искаше да я засипе с щедри подаръци, да я накара да разбере на какво е готов заради нея.

— Не се сещам за нищо.

— Пиано? — Когато почувства неволното потрепване на пръстите й, той продължи: — Голямо концертно пиано „Бринсмийд“ с махагонов корпус „Чипъндейл“.

Тя се засмя задъхано.

— Как помните подробностите. Да. С удоволствие бих приела пиано. След като се оженим. Ще ви свиря винаги, когато пожелаете.

Мисълта за това го порази. Той щеше да отдъхва вечер и да я гледа на пианото. След това щеше да я отвежда в спалнята, да я съблича бавно и да целува всеки сантиметър от тялото й. Не му се вярваше, че това създание от лунна светлина и музика наистина ще му принадлежи. Почувства се на ръба на паниката, копнееше да се убеди, че никой няма да му я отнеме.

Рис свали предпазливо диамантения пръстен от пръста й и прокара палец по следата, оставена от халката. Толкова хубаво беше да я докосва, да усеща мекотата и сладостта й. Насили се да спре, преди да е изгубил всякакъв контрол над себе си и да я вземе още там, в кабинета. Трябваше да помисли. Да уреди доста неща.

— Къде ви чака кочияшът ви? — попита той.

— В конюшните зад магазина.

— В обикновена карета?

— Не, фамилната карета — дойде невинният й отговор.

До тук с дискретността, помисли си мрачно Рис и тръгна към писалището си, като я пропусна пред себе си.

— Напишете бележка и аз ще пратя човек да му я занесе.

Хелън му позволи да я настани на едно от креслата.

— Кога да му кажа да се върне?

— Кажете му, че няма да ви е нужен до края на деня. Ще се погрижа да се приберете безопасно вкъщи.

— Може ли да изпратя съобщение до сестрите ми, за да не се притесняват?

— Аха. Те знаят ли, че сте тук?

— Да, и бяха доста доволни. И двете са много доволни от вас.

— Или поне от магазина ми — рече той.

Хелън сви рамене с усмивка, докато издърпваше лист хартия от сребърния поднос.

Една вечер семейство Рейвънел беше посетило магазина на Уинтърборн по негова покана, след приключването на работното време. Той като все още бяха в траур заради смъртта на покойния граф, обществените им ангажименти бяха ограничени. В продължение на два часа близначките Касандра и Пандора бяха успели да обходят впечатляваща територия. Бяха извън себе си от въодушевление при вида на най-новите, най-модни стоки, стъклените витрини и щандовете, пълни с аксесоари, козметика и украшения.

Рис забеляза, че Хелън гледа озадачено писалката на писалището му.

— В корпуса й има резервоарче с мастило — каза той, като заобиколи писалището и се приближи до нея. — Натискайте леко върха, докато пишете.

Тя взе предпазливо писалката, драсна леко с нея и се спря изненадано, когато писалката остави гладка линия върху хартията.

— Не сте ли виждали такава досега? — попита той.

Хелън поклати глава.

— Лорд Триниър предпочита обикновено перо и мастило. Твърди, че тези имат навика да текат.

— Често го правят — съгласи се той. — Но това е нов дизайн, с игличка, която регулира потока.

Гледаше я как експериментира с писалката, като внимателно изписва името си. Когато приключи, го погледна за миг и задраска фамилията. Рис се наведе над нея откъм гърба й и обгърна тялото й с ръце, докато тя продължи да пише. Двамата заедно погледнаха към листа хартия.

Лейди Хелън Уинтърборн.

— Прекрасно име — чу той тихия й глас.

— Не е толкова изискано, колкото Рейвънел.

Хелън се извъртя в стола си и го погледна.

— За мен ще е чест да го приема.

Рис беше свикнал непрекъснато да го ласкаят разни хора, които искат нещо от него. Обикновено разгадаваше мотивите им с лекота, сякаш бяха изписани във въздуха над главите им. Но очите на Хелън бяха ясни и простодушни, сякаш наистина мислеше това, което казваше. Не знаеше нищо за света, нито за човека, който щеше да вземе за свой съпруг, и щеше да осъзнае грешката си едва когато вече щеше да е твърде късно, за да я поправи. Ако имаше в себе си поне капчица благоприличие, щеше да я отпрати веднага у дома.

Но погледът му попадна върху името, което беше написала… Лейди Хелън Уинтърборн… и това подпечата съдбата й.

— Ще имаме огромна сватба — каза той. — За която цял Лондон ще научи.

Хелън не изглеждаше особено впечатлена от идеята, но не възрази.

Без да отмества поглед от името, той разсеяно погали бузата й с палец.

— Само си помислете за децата ни, cariad. Здравата уелска раса, смесена с кръвта на Рейвънел. Ще завладеят света.

— Предпочитам да си мисля, че вие ще го направите преди тях — отвърна Хелън и посегна за нов лист хартия.

След като написа и запечата двете бележки, Рис ги отнесе до прага на кабинета си и извика госпожа Фърнсби.

Секретарката се появи необичайно бързо. Въпреки обичайното й професионално и сдържано поведение, в кафявите очи зад кръглите очилца пламтеше любопитство. Погледът й се стрелна към стаята зад гърба му, но широките му рамене блокираха гледката.

— Да, господин Уинтърборн?

Той й подаде бележките.

— Погрижете се да бъдат отнесени в конюшните и предадени на кочияша на семейство Рейвънел. Искам да му бъдат предадени лично.

Името я накара да примигне бързо.

— Значи това наистина е лейди Хелън.

Той присви очи.

— Нито дума никому.

— Разбира се, сър. Нещо друго?

— Отнеси това на бижутера. — Той пусна диамантения пръстен в протегнатата й ръка.

Госпожа Фърнсби ахна, изумена от проблясващата тежест в дланта й.

— Мили боже! Предполагам, че имате предвид главния бижутер, господин Советер?

— Да, кажете му да донесе поднос с всякакви пръстени от този размер, които да са подходящи за годежни. Очаквам да се появи до половин час.

— Ако в момента не е на разположение, да попитам ли някой от останалите…

— Искам Советер в кабинета ми до половин час — повтори той.

Госпожа Фърнсби кимна разсеяно; той почти можеше да види как колелцата в бързия й ум се завъртат, докато тя се опитва да сглоби парчетата от пъзела за случващото се.

— Освен това — продължи Рис, — отменете всичките ми срещи до края на деня.

Секретарката се вторачи в него. Досега никога не я беше молил за това.

— Целият ден? Как да го обясня?

Рис нетърпеливо сви рамене.

— Измислете нещо. И кажете на домашната прислуга, че възнамерявам да прекарам един спокоен следобед заедно с гостенката ми у дома. Не искам да виждам жива душа, освен ако не позвъня за нещо. — Той се поколеба и я изгледа сурово. — Искам служителите да знаят, че ако чуя и една думичка за това, от който и да е отдел, ще ги уволня всичките, без да задам и един въпрос.

— Сама ще ги освободя — увери го тя. Тъй като лично се беше погрижила за интервютата и наемането на повечето от служителите, госпожа Фърнсби се гордееше с отличната им работа. — Но дискретността им не може да бъде подложена на съмнение. — Тя сви пръсти около диаманта и погледна пресметливо Рис. — Мога ли да ви предложа един поднос с чай? Лейди Хелън изглежда доста крехка. Малко освежителна напитка може да й дойде добре, докато чака бижутера.

Рис сключи вежди.

— Трябваше сам да се сетя.

Тя не можа да сдържи самодоволната си усмивка.

— Съвсем не, господин Уинтърборн. Нали затова ме наехте.

Рис я гледаше как се отдалечава и си мислеше, че с лекота може да й прости самодоволството: жената беше най-добрата частна секретарка в Лондон, способностите й надминаваха тези на всичките й колеги мъже.

Навремето мнозина му бяха казвали, че за човек като Рис ще е по-подходящо да си наеме мъж за секретар. Но той се довери на инстинктите си. Имаше способността да открива и у другите стремителността, решителността и енергичността, които го бяха тласкали по дългия, труден и стръмен път от момче за всичко до бизнес магнат. За него произходът, вярата, културата или полът на служителя нямаха абсолютно никакво значение. Интересуваха го единствено способностите му.

Госпожа Фърнсби се върна скоро с подноса, който бе изпратен от ресторанта в магазина. Макар че секретарката се опита да остане почти незабележима, докато го оставяше на малката кръгла масичка, Хелън й заговори с тих глас:

— Благодаря ви, госпожо Фърнсби.

Секретарката се обърна към нея с изненада и удоволствие.

— Пак заповядайте, милейди. Желаете ли още нещо?

— Не, това е чудесно — усмихна й се Хелън.

Секретарката се повъртя в кабинета, като настоя да приготви нещо за хапване на Хелън, сякаш прислужваше на кралицата. Като използва сребърни щипки, тя бръкна в малка кошничка, украсена с бяла панделка и започна да подрежда малки сандвичи и кейкове в чиния.

— Стига се умилква, Фърнсби — рече Рис. — Имаш и друга работа.

— Разбира се, господин Уинтърборн. — Секретарката го стрелна дискретно с изпепеляващ поглед, докато оставяше сребърните щипки.

Рис я придружи до вратата и двамата се спряха за миг на прага. Заговориха тихо, като се стараеха да не бъдат чути.

— Май си очарована, като гледам — подигра й се Рис.

Изражението на секретарката беше лишено от всякакво веселие.

— Прекарването на няколко часа насаме с вас ще унищожи честа й. Искам думата ви, сър, че възнамерявате след това да я възстановите.

Макар да не го показа външно, Рис беше изумен, че жената се осмелява да му поставя такова искане. Госпожа Фърнсби, най-лоялна от всичките му служители, винаги си беше затваряла очите за неговите похождения.

— Никога не си обелвала и дума за жените, които водя у дома — отбеляза той с хладен тон. — Какви са тия внезапни скрупули?

— Тя е дама. И е невинна. Не искам да участвам в съсипването й.

Рис я изгледа предупредително.

— Помолих за поднос с годежни пръстени — рече рязко той. — Но не мога да възстановя честта й, ако не я съсипя първо. Върви си върши работата.

Госпожа Фърнсби вирна глава като наперена кокошка и продължи да го гледа с подозрение.

— Да, сър.

След като затвори вратата, Рис се върна при Хелън, която си наливаше чай. Беше седнала на ръба на креслото, с гръб, изпънат като гръмоотвод.

— Искате ли малко? — попита тя.

Той поклати глава, като я гледаше напрегнато. Госпожа Фърнсби беше права: Хелън изглеждаше толкова крехка, повече, отколкото си я спомняше. Бледата й китка беше толкова слабичка, че изглеждаше неспособна да издържи тежестта на каната с чай. Може и да не искаше да се отнасят към нея като към парниково цвете, но на вид едва ли беше по-здрава от него.

Господи, как ли щеше да изтърпи изискванията му?

Но когато срещна твърдия й поглед, всичките впечатления за крехкост избледняха. Каквито и чувства да питаеше Хелън към него, страхът не беше сред тях. Тя беше дошла сама, беше го потърсила по собствена воля, показвайки неочаквана смелост.

Той знаеше, че ултиматума, който й беше дал, бе неприличен, в противоречие с всичко, към което се стремеше, но не му пукаше. Това бе единственият начин да е сигурен в нея. Иначе тя можеше да развали годежа. Рис не искаше дори да си помисля в какво щеше да се превърне, ако я изгубеше отново.

Хелън разбърка бучка захар в чая си.

— От колко време работи за вас госпожа Фърнсби?

— Пет години, откакто овдовя. Съпругът й беше покосен от болест.

Мъка и загриженост засенчиха чувствителното й лице.

— Горката жена. Как започна да работи за вас?

Макар че Рис обикновено не беше склонен да обсъжда личния живот на служителите си, интересът на Хелън го подтикна да продължи.

— Помагала е на съпруга си в поддръжката и управлението на неговия магазин за трикотаж и ръкавици, откъдето натрупала солидни познания за търговията. След като съпругът й почина, тя кандидатства за работа в „Уинтърборн“. Подаде молба за секретарка на управителя на рекламния отдел, но той й отказа събеседване, защото смяташе, че само мъж може да поеме тази отговорност.

Лицето на Хелън не показваше и намек от изненада или несъгласие. Както повечето жени тя беше възпитана да приема идеята за мъжкото превъзходство в света на бизнеса.

— Но Фърнсби ядосала отговорника за наемането на работна ръка, като поискала да разговаря директно с мен. Веднага й било отказано. Когато следващия ден научих за това, пратих да я доведат и лично проведох събеседването. Хареса ми решителността и амбициозността й, затова я наех като моя лична секретарка. — Той се ухили и добави: — Оттогава се разпорежда в отдела по реклами.

Хелън като че ли се замисли над разказа му, докато изяде един сандвич, парченце от кифличките на Сали Лън и една толкова мъничка тарталетка, че сигурно побираше само една глазирана черешка.

— Не съм свикнала с мисълта жена да работи наравно с мъжете в бизнеса — призна си тя. — Баща ми винаги казваше, че женският ум не е достатъчно ефективен за изискванията на професионалната работа.

— Значи не одобрявате действията на Фърнсби?

— Одобрявам ги с цялото си сърце — отвърна без колебание тя. — Жената трябва да има и друг избор, освен да се омъжи и да живее със семейството си.

Макар да нямаше намерение да го жегва с думите си, те направиха точно това. Рис я погледна мрачно.

— Може би, вместо да ви предложа брак, трябваше да ви предложа място при секретарите в приемната.

Хелън задържа чашата пред устните си и отговори:

— Предпочитам да се омъжа за вас. Това ще бъде истинско приключение.

Успокоен донякъде, Рис вдигна един стол с едната си ръка и го премести по-близо до нея.

— На ваше място не бих разчитал на твърде много приключения. Ще се грижа за вас и ще ви пазя.

Тя го погледна над ръба на чашата с усмихнати очи.

— Имах предвид, че вие сте приключението.

Ударите на сърцето му отекваха като марш на тенекиени войници. Досега връзките му с жените винаги бяха случайни, наслаждаваше се спокойно на благоволението им. Никоя от тях не беше пораждала у него копнежа, който Хелън като че ли бе отключила дълбоко в душата му. Господ да му е на помощ, той никога нямаше да й позволи да открие каква власт притежава над него, защото щеше да бъде оставен изцяло на нейната милост.

След няколко минути в кабинета влезе бижутерът, господин Советер, с голямо кожено куфарче в едната ръка и малка сгъваема масичка в другата. Той беше дребен слаб мъж с преждевременно оредяла коса и остър, пронизващ поглед. Макар Советер да беше роден във Франция, той говореше английски без акцент, тъй като бе живял в Лондон от двегодишна възраст. Баща му, преуспял производител на стъкло, беше подкрепил артистичните способности на сина си и накрая му беше уредил чиракуване при един златар. Накрая Советер се беше записал в парижко училище по изкуства, а след завършването си беше работил в Париж като дизайнер за Картие и Бушерон.

Млад мъж с желание да се отличи, Советер веднага беше сграбчил възможността да стане главен бижутер в „Уинтърборн“. Той притежаваше излишък от умения и увереност в собствения си талант, но много по-важно бе, че знаеше кога трябва да си държи устата затворена. Добрият бижутер пазеше тайните на клиентите си, а Советер знаеше ужасно много неща за тях.

Той пъргаво се поклони.

— Милейди. — Мъжът остави куфарчето си на пода. Разгъна малката масичка пред Хелън и извади един поднос от куфарчето. — Разбирам, че искате да видите годежни пръстени? Диамантът не ви е по вкуса?

— Бих предпочела нещо по-малко — каза му Хелън. — Пръстен, който няма да ми досажда, докато бродирам или свиря на пиано.

Окото на бижутера дори не трепна, когато я чу как описва безценния диамант като досада.

— Но, разбира се, милейди, ще намерим нещо подходящо за вас. А ако не успеем, мога да направя всичко, което пожелаете. Имате ли някой определен камък предвид?

Тя поклати глава и възхитеният й поглед се плъзна по проблясващите пръстени, подредени в редички върху черното кадифе.

— Може би предпочитате някой цвят? — подсказа й Советер.

— Син. — Докато отговаряше, тя погледна предпазливо съм Рис, а той кимна леко в потвърждение, че може да си избере каквото пожелае.

Бижутерът започна да рови из куфарчето и пъргаво да подрежда пръстени върху новия поднос.

— Сапфири… аквамарини… опали… александрити… а, ето и един син топаз, доста рядък, изкопан от планината Урал в Русия…

Поне половин час Советер седя до Хелън, като й показваше различни пръстени и обсъждаше с нея размерите на камъните и обкова. След като свикна с присъствието на бижутера, тя започна да разговаря по-свободно с него. Всъщност дори се разбъбри, започна да обсъжда с него музиката и изкуството, да го разпитва за работата му в Париж.

Разговорът й с него се лееше по-леко от тези, които досега бе провеждала с Рис.

Ревността прободе сърцето му. Той отиде с широки крачки до писалището и посегна към стъкления буркан с ментови меки бонбони. Попълван веднъж седмично, той заемаше постоянно място на писалището. Рис лапна едно бонбонче и отиде да погледне през прозореца. Бонбонът, направен от яйчен белтък, карамелизирана захар и ароматна есенция, веднага се разтопи в ментов крем.

— Какво е това? — чу той как Хелън пита бижутера.

— Лунен камък, обграден от диаманти.

— Колко е красиво. Какво кара камъка да сияе така?

— Ефектът се нарича адуларесценция^[1], милейди. Естествените пластове на лунния камък отразяват светлината и я карат да изглежда така, сякаш струи отвътре.

Рис усети, че пръстенът се е харесал на Хелън, и отиде да го види. Тя му го подаде и той го разгледа отблизо. Полускъпоценният камък представляваше гладък овален кабошон с неопределен цвят. Докато го оглеждаше от всички страни, светлината се отразяваше в горещи и студени отблясъци от бледите му дълбини.

Пръстенът беше красив, но дори обграден от диаманти, централният камък беше далеч по-скромен от онзи, който й беше подарил първо. Не беше подходящ за съпруга на Уинтърборн. Той наруга наум Советер за това, че изобщо е донесъл толкова невзрачно бижу.

— Хелън — рече отсечено Рис, — нека ви покаже нещо друго. Това е най-евтиният пръстен от всички.

— За мен е най-ценният — отвърна весело тя. — Никога не съдя за стойността на нещо по цената му.

— Правилно отношение — изкоментира Рис. Като собственик на универсален магазин, думите й караха сърцето му да се свие. — Но това не е достатъчно добро за вас.

Бижутерът дипломатично предложи:

— Ако желаете, бих могъл да го обградя с по-големи диаманти, да разширя гнездото…

— Харесва ми точно такъв, какъвто е сега — настоя Хелън.

— Това е полускъпоценен камък — рече ядосано Рис. Всичките му предишни любовници щяха да се отнесат с презрение към него.

Советер наруши напрегнатото мълчание.

— Камък с такова качество, господин Уинтърборн, всъщност е много по-ценен, отколкото предполагате. Той, например, струва повече от второкачествен сапфир или рубин…

— Искам съпругата ми да има пръстен, който да е достоен за нея — отсече Рис.

Хелън го погледна, без да мига.

— Но аз искам този пръстен. — Гласът й беше тих, изражението — меко. Лесно щеше да я пречупи, особено след като бе очевидно, че тя не разбира какво иска.

Рис беше готов да спори, но нещо в погледа й привлече вниманието му. Той осъзна, че се опитва да не се остави да бъде сплашена от него.

Дяволски топки! Не можеше да й откаже в никакъв случай.

Рис стисна пръстена в юмрук и стрелна с убийствен поглед бижутера.

— Ще го вземем — отсече той.

Докато Советер прибираше обсипаните в блестящи бижута подноси в куфарчето си, Рис мърмореше уелски проклятия под носа си. Бижутерът и Хелън проявиха достатъчно благоразумие, за да не го карат да превежда.

След като Советер затвори коженото куфарче, той хвана протегнатата ръка на Хелън и галантно се наведе над нея.

— Милейди, моля да приемете поздравленията ми за годежа ви. Надявам се…

— Време е да си тръгвате — отсече Рис и му даде знак да си върви.

— Но масичката… — възрази Советер.

— После ще си я приберете.

Бижутерът се опита да погледне над рамото му към Хелън.

— Ако мога да бъда полезен с нещо…

— Достатъчно помогнахте. — Рис го избута през прага и решително затвори вратата.

— Благодаря ви — каза Хелън в настъпилото мълчание. — Знам, че не е нещо, което вие бихте избрали, но ме прави щастлива.

Тя му се усмихна както никога досега, крайчетата на очите й се накъдриха очарователно.

Рис не можеше да разбере защо е толкова доволна от смяната на диаманта с лунен камък. Разбираше единствено, че тя има нужда да бъде пазена от собствената си наивност.

— Хелън — рече навъсено той, — когато държите печеливша ръка, не трябва да се отказвате толкова лесно от нея.

Тя го изгледа въпросително.

— Току-що сменихте скъп пръстен с такъв, който има една трета от стойността му — обясни той. — Това е лоша сделка. Трябва да поискате още нещо за компенсация. Огърлица или тиара.

— Не се нуждая от тиара.

— Трябва да се споразумеете за отстъпка — настоя той, — за да има баланс в счетоводната книга.

— В брака няма счетоводни книги.

— Винаги има — отвърна той.

По изражението й разбра, че тя не е съгласна с него. Но вместо да спори, Хелън отиде до буркана с ментовите бонбони, вдигна капака му и вдъхна хладния, освежаващ аромат.

— Ето откъде идва, значи — рече тя. — Усетих мириса му в дъха ви.

— Харесвам ги още от малък — призна си Рис, — когато носех доставките на сладкарския магазин на ъгъла. Магазинерът ми позволяваше да си взема всички, които бяха повредени. — Той се поколеба за миг, преди да попита неуверено: — Не ви ли харесва?

Тя погледна към буркана и устните й се извиха в усмивка.

— Напротив. Мога ли да опитам един?

— Разбира се.

Тя внимателно извади от буркана едно малко бяло топче и предпазливо го постави в устата си. Бързото му разтапяне и силният ментов вкус я хванаха неподготвена.

— Ох. Много е… — Хелън се закашля и се засмя, сините й очи леко се овлажниха, — … силно.

— Искате ли чаша вода? — попита развеселено той. — Не? Ето, в такъв случай нека ви дам това. — Той улови ръката й и започна да нахлузва пръстена с лунния камък на пръста й, но се поколеба. — Как ви предложих първия път? — Тогава беше много изнервен, готов за евентуален отказ; почти не си спомняше какво й беше казал.

Устните й потръпнаха в усмивка.

— Изложихте предимствата и за двете страни и ми обяснихте защо целите и на двете страни са съвместими.

Рис я изслуша с раздразнение.

— Никой никога не ме е обвинявал, че съм твърде романтичен — рече навъсено той.

— Ако бяхте, как щяхте да ми предложите?

Той се замисли за миг.

— Щях да започна, като ви науча на една уелска дума. Hiraeth. Няма точен превод на английски.

— Hiraeth — повтори тя, като се опита да произнесе думата с натъртено „р“ като него.

— Аха. Това е копнеж по нещо, което е изгубено или никога не е съществувало. Изпитвате го към човек или място, или период в живота… това е тъгата в душата ви. Уелсецът изпитва hiraeth дори когато е почти изцяло щастлив, напомня му, че е незавършен.

Тя сбърчи вежди загрижено.

— Така ли се чувствате?

— От деня, в който съм роден. — Той погледна дребното й, прелестно личице. — Но не и когато сме заедно. Затова искам да се оженя за вас.

Хелън се усмихна. Протегна ръка и го прегърна през врата, милувката й беше нежна като коприна, която гали кожата. Вдигна се на пръсти, притегли главата му надолу и го целуна. Устните й бяха по-гладки и от цветни венчелистчета, меки и влажни. Завладя го непознат копнеж да й се подчини напълно, изпълни го някаква мека сладост, която накара вътрешностите му да се преобърнат.

Хелън се откъсна от него.

— Предложението ви се подобрява — рече тя и протегна ръката си, докато той се опитваше да плъзне пръстена на пръста й.