Лайза Клейпас
Докато свят светува (25)

Глава 25

— Всичко това ми се струва доста неудобно — каза намръщено лейди Бъруик, когато каретата на Рейвънелови приближи конюшните зад огромната сграда на универсалния магазин. — Да пазаруваме в шест часа вечерта, и то на такова място. Но господин Уинтърборн беше изключително настоятелен.

— Това е частно пазаруване — напомни й Пандора. — Което, като се замисли човек, е далеч по-дискретно от пазаруването посред бял ден.

Това предположение като че ли не умиротвори графинята.

— Продавачите няма да познават предпочитанията ми. Може да са нахални.

— Обещавам на ваша светлост — рече Хелън, — че ще бъдат много услужливи. — Тя щеше да продължи, но пулсиращата болка в главата й се влошаваше. Безпокойството от срещата с Рис тази вечер беше предизвикало мигрена. Не знаеше как ще успее да се държи така, сякаш всичко е наред. Как ще успее да говори и да се усмихва, и да проявява привързаност към него, когато знаеше, че никога няма да се оженят? Болката се разпростираше зад челото и очите й като петно.

— Искам да видя само ръкавиците — рече твърдо лейди Бъруик. — След това ще седна някъде и ще те изчакам след срещата с шивачката.

— Не очаквам да продължи дълго — промърмори Хелън със затворени очи. — Може би скоро ще се прибера вкъщи.

— Главата ли те боли? — попита загрижено Касандра.

— Боя се, че да.

Касандра нежно докосна ръката й.

— Горкичката.

Но Пандора изобщо не проявяваше съчувствие.

— Хелън, моля те, опитай се да го преодолееш. Мисли си за нещо успокояващо — представи си, че главата ти е небе, пълно със спокойни бели облачета.

— Усещам я като чекмедже, пълно с ножове — промърмори мрачно Хелън и разтърка слепоочията си. — Обещавам да издържа колкото мога, скъпа. Знам, че искаш повече време за пазаруване.

— Ще те заведем в отдела за мебели и можеш да полегнеш на някой от диваните — каза услужливо Пандора.

— Дамите не полягат на обществени места — рече лейди Бъруик.

Лакеят им помогна да слязат от каретата и ги поведе към един от страничните входове, където ги очакваше униформен портиер.

Погълната от пронизващата болка в главата си, Хелън следваше сляпо останалите, докато ги развеждаха из магазина. Чу изуменото мърморене на лейди Бъруик, докато преминаваше през разкошните зали със сводести входове и високи тавани, със сияещи полилеи, които сипеха светлина върху излъсканите дървени подове. Маси и щандове бяха обсипани със съкровища, а стъклени витрини разкриваха безброй редици от луксозни стоки. Вместо малки задушни стаички отделите представляваха просторни, открити зали, които подтикваха клиентите да обикалят свободно. Въздухът ухаеше на лак за дърво, парфюми и новост, аромат на скъпо.

Когато стигнаха до шестетажната централна ротонда с балконите й на всеки етаж и масивния купол от цветно стъкло, лейди Бъруик не можа да прикрие изумлението си.

Пандора проследи погледа й нагоре и каза почтително:

— Това е църквата на пазаруването.

Графинята беше твърде смаяна, за да я смъмри за богохулството й.

Рис се приближи до тях, спокоен и красив в тъмния си костюм. Дори засилващата се мигрена на Хелън не можа да заглуши удоволствието, което й донесе видът му, толкова могъщ и самоуверен в този свят, който сам беше създал. Погледите им се срещнаха за един кратък горещ миг, след което той се обърна към лейди Бъруик. Поклони се над протегнатата ръка на възрастната жена и се изправи с усмивка.

— Добре дошли в „Уинтърборн“, милейди.

— Това е невероятно. — Гласът на лейди Бъруик прозвуча смутено, дори жаловито. Тя се огледа на всички страни, към залите, които като че ли продължаваха безспир, сякаш две огледала бяха поставени едно срещу друго и се отразяваха до безкрай. — Тук има поне два акъра подово пространство.

— Пет акъра, включително горните етажи — отбеляза спокойно Рис.

— Как може човек да намери каквото и да било в цялото това изобилие?

Той се усмихна успокояващо.

— Всичко е отлично организирано, има половин дузина продавачи, които ще се погрижат за вас. — Той махна с ръка към редицата служители, облечени безупречно в черно, кремаво и отличителното тъмносиньо. При кимването му към тях се приближи госпожа Фърнсби. Тя носеше стилна черна рокля с якичка и маншети от кремава дантела.

— Лейди Бъруик — каза Рис, — това е частната ми секретарка, госпожа Фърнсби. Тя е тук, за да задоволи всичките ви нужди.

Само за пет минути мрачните предчувствия на лейди Бъруик преминаха в смаяно удоволствие, след като госпожа Фърнсби и продавачите се посветиха изцяло на задоволяването на всичките й капризи. Докато водеха лейди Бъруик към щанда за ръкавици, Пандора и Касандра обикаляха щандовете на първия етаж.

Рис застана до Хелън.

— Какво има? — попита тихо той.

Ярката светлина сякаш пробиваше мозъка й. Хелън се опита да се усмихне, но усилието се оказа мъчително.

— Боли ме главата — призна си тя.

Мърморейки съчувствено, той я обърна към себе си. Голямата му длан се притисна към челото й и бузите, за да провери за температура.

— Взе ли някакви лекарства?

— Не — прошепна тя.

— Ела с мен. — Рис улови ръката й със своята. — В аптекарския щанд ще намерим нещо, което да те накара да се почувстваш по-добре.

Хелън се съмняваше, че нещо ще й помогне, след като мигрената вече бе забила зъби и нокти в главата й.

— Лейди Бъруик ще иска да съм й пред очите.

— Нищо няма да забележи. Ще ангажират вниманието й поне за два часа.

Хелън беше твърде разстроена, за да възрази, когато Рис я поведе със себе си. За щастие не задаваше въпроси и не се опитваше да води разговор.

Стигнаха до аптекарския отдел, където подът бе покрит с черни и бели плочки. Тук беше много по-сумрачно, тъй като бяха започнали да гасят светлините преди затваряне. Коридорът бе ограден от двете страни с шкафове, витрини, рафтове и маси, а от едната до другата стена се простираше голям щанд. Всеки рафт беше претъпкан с бурканчета, пълни с прахчета, таблетки, мехлеми и кремове, както и всякакви шишенца и стъкълца с тинктури, сиропи и тоници. На масите бяха подредени подбрани лековити захарни изделия; билкови капки за кашлица, люти бонбони, кленова захар и арабска гума. Обикновено Хелън нямаше нищо против смесицата от стипчиви миризми, но в сегашното й състояние тя предизвикваше само гадене.

На щанда имаше някой, който подреждаше чекмеджетата и си водеше записки. Когато се приближиха, Хелън видя една слаба жена, не по-възрастна от нея, облечена в тъмночервен всекидневен костюм и прибрала кестенявата си коса под доста голяма шапка.

Тя вдигна поглед и се усмихна мило.

— Добър вечер, господин Уинтърборн.

— Още ли работите? — попита той.

— Не, канех се да отида в местното сиропиталище, за да посетя лечебницата му. Не ми достигат медикаменти и доктор Хейвлок ми каза да си взема от аптеката. Утре ще ги платя, естествено.

— Магазинът ще поеме разходите — отсече без колебание Рис. — Каузата си заслужава. Вземете каквото ви е нужно.

— Благодаря ви, сър.

— Лейди Хелън — каза Рис, — това е доктор Гарет Гибсън, едната от двамата ни щатни лекари.

— Добър вечер — промърмори Хелън с пресилена усмивка, притискайки пръсти към дясното си слепоочие, където усещаше изгаряща пулсираща болка.

— Моите почитания — отвърна автоматично жената, но огледа загрижено Хелън. — Милейди, като че ли не се чувствате добре. Мога ли да направя нещо за вас?

— Има нужда от прахче за главоболие — каза Рис.

Доктор Гибсън огледа преценяващо Хелън иззад щанда.

— Болката цялата ви глава ли обхваща, или е съсредоточена в една област?

— В слепоочията. — Хелън замълча в опит да открие всички места в главата си, където сякаш бяха втъкнати запалени въглени. — И зад дясното ми око.

— Значи е мигрена — каза доктор Гибсън. — Кога започна?

— Само преди няколко минути, но ме връхлетя като локомотив.

— Препоръчвам невралгичен прах — той е много по-ефективен при мигрена, защото включва кофеинов цитрат. Момент, да извадя кутийката — знам точно къде се намира.

— Съжалявам за притеснението — рече Хелън със слаб глас, като потърси опора в щанда.

Рис я прихвана успокояващо през кръста.

— Мигрените са мъчение — каза доктор Гибсън, като отиде до най-близкия шкаф и започна да рови из кутиите. — Баща ми страдаше от мигрена. Беше здрав като хипопотам, но щом започнеше пристъп, веднага си лягаше. — Тя измъкна една боядисана в зелено метална кутия, кимна със задоволство и я донесе при щанда. — След като го вземете, може да се почувствате леко замаяна, но смея да заявя, че това ще е много по-добре от разцепващата болка.

Хелън ужасно хареса държанието й, компетентно и приятелско, а не безчувствено, каквото би очаквал човек от един лекар.

Докато доктор Гибсън вдигаше капака на кутията, Рис избута настрани плъзгащата се дървена част на щанда, посегна и извади телена кошничка, в която имаше четири изстудени бутилки с газирана вода.

— Щандов хладилник — каза той, щом забеляза интереса на Хелън. — Като онези в бакалниците.

— Никога не съм влизала в бакалница — призна си тя, докато гледаше как Рис изважда една бутилка от кошницата. Всички шишета имаха яйцевидна форма със заоблени дъна, и не можеха да стоят изправени.

Доктор Гибсън взе едно хартиено пакетче от кутията с невралгичен прах и го отвори, като образува V-образен отвор.

— Вкусът е ужасен — каза тя, подавайки го на Хелън. — Предлагам ви да го изсипете колкото се може по-навътре в гърлото.

Рис разви тънката телена мрежичка, която придържаше корковата тапа на малката бутилка, и подаде шишето на Хелън. Посрещна с усмивка неуверения й поглед.

— Досега никога не си пила направо от бутилката, нали? — Той погали нежно извивката на брадичката й с кокалчето на показалеца си. — Само не надигай твърде бързо.

Хелън вдигна пакетчето към устата си, отметна глава назад и изсипа горчивия прах в гърлото си. После поднесе шишето към устните си, изля малко в устата си и преглътна студената искряща течност. Водата с лимонов вкус успя да потисне горчивината на лекарството.

— Пийни си още малко, cariad. — Рис избърса с палец малката капчица в ъгълчето на устата й. — Този път долепи устни до ръба.

Тя пое още една-две глътки, за да отмие вкуса на прахчето, след което му върна шишето. Той го остави на щанда, без да го запушва.

Доктор Гибсън заговори тихо, без да отмества съчувствения си поглед от Хелън.

— Ще започне да действа след около пет минути.

Хелън затвори очи и отново притисна пръсти към слепоочията си, като се опита да облекчи усещането за забиващи се в черепа й игли. Усещаше Рис до себе си, присъствието му й действаше едновременно успокояващо и възбуждащо. Помисли си за онова, което трябваше да му каже, и за начина, по който щеше да реагира той, и раменете й се сведоха.

— Някои хора смятат, че торбичка с лед или синапени пластири също помагат — чу тя тихия глас на доктор Гибсън. — Или масаж на вратните мускули.

Хелън потрепна разтревожено, когато усети как ръцете на Рис се отпускат върху оголения й врат.

— О, не там…

— Ш-ш-шт. — Пръстите му откриха стегнатите места и започнаха нежно да ги разтриват. — Облегни ръцете си на щанда.

— Ако някой ни види…

— Няма. Успокой се.

Макар да не намираше нищо успокояващо в обстоятелствата, Хелън се подчини.

Рис разтриваше с палци врата й, а с останалите пръсти размачкваше стегнатите жили в основата на черепа й. Тя наведе глава, докато напрегнатите й мускули постепенно започнаха да се отпускат. Силните му ръце се спусната към раменете, откриваха всяко стегнато място. Скоро Хелън установи, че диша по-леко и се остави на удоволствието от докосването му.

Рис се обърна към доктор Гибсън, докато продължаваше да я масажира.

— Това сиропиталище, в което ще отидете сега — били ли сте там преди?

— Да, ходя всяка седмица. Посещавам и един приют за бедни. И на двете места не могат да си позволят лекар, а лечебниците винаги са пълни.

— Къде се намират те?

— Приютът е в Клеркънуел. Сиропиталището е малко по-далеч, в Бишопсгейт.

— Не е безопасно да ходите там без придружител.

— Запозната съм доста добре с Лондон, сър. Не рискувам безопасността си и винаги нося бастун за самозащита.

— Че каква полза от бастуна? — попита скептично Рис.

— В моите ръце е опасно оръжие — увери го доктор Гибсън.

— Има ли допълнителни тежести?

— Не, мога да нанеса три пъти повече удари с лек бастун, отколкото с по-тежък. По предложение на учителя ми по фехтовка издълбах прорези на стратегически места, за да подобря захвата. Той ме научи на някои ефективни техники за нападане на противник с бастун.

— Фехтувате ли се? — попита Хелън, без да вдига главата си.

— Да, милейди. Фехтовката е отличен спорт за дами — развива силата, стойката и правилното дишане.

Хелън все повече харесваше тази жена.

— Мисля, че сте изумителна.

Доктор Гибсън отвърна с лек изненадан смях.

— Колко сте мила. Боя се, че вие не оправдахте очакванията ми: мислех си, че сте някоя снобка, а вие сте просто очарователна.

— Да, такава е — рече Рис с нежност, докато палците му правеха малки кръгове върху врата на Хелън.

За нейно изумление пламтящите въглени в главата й започнаха да изстиват: усещаше как с всяка изминала минута пронизващата болка отслабва. След още една-две минути Хелън се оттласна от щанда и примигна.

— Болката почти отшумя — рече тя с изненада.

Рис внимателно я обърна към себе си и я огледа. Отметна назад един кичур, който беше паднал над дясното й око.

— Цветът ти се подобри.

— Невероятно — рече Хелън. — Само допреди няколко минути се чувствах толкова зле, а сега… — Беше я обзело някакво еуфорично чувство, което не само прогони тревогите й, но й беше невъзможно дори да ги изпита повторно. Колко странно бе усещането да знае защо трябва да се тревожи, но някак си да не може да се чувства притеснена и нещастна. Това, разбира се, беше ефектът на лекарството. Нямаше да трае вечно. Но засега беше благодарна за облекчението.

Олюля се леко, когато се обърна към другата жена, и Рис веднага я подхвана.

— Благодаря ви, доктор Гибсън — рече пламенно тя. — Мислех си, че с мен е свършено.

— Уверявам ви, че за мен не беше никакъв проблем — каза доктор Гибсън и зелените й очи проблеснаха. Тя бутна кутийката с невралгичен прах по щанда. — Вземете още едно след дванайсет часа, ако е необходимо. Но никога не пийте повече от две на ден.

Рис взе кутията и я огледа, преди да я прибере в джоба си.

— Отсега нататък — каза Хелън на доктор Гибсън, — ще ви търся винаги, когато имам нужда от лекар… — тя се поколеба за миг, след което посочи с жест към бастуна, чиято дръжка беше закачена на щанда. — … или телохранител.

Жената се засмя.

— О, не се колебайте. С риск да прозвучи претенциозно, но можете да ме потърсите винаги когато имате нужда от приятел, каквато и да е причината.

— Ще го направя — възкликна Хелън. — Да, вие сте моя приятелка. Да се видим в някоя чайна… Винаги съм искала да го направя. Без сестрите ми, имам предвид. Господи, устата ми пресъхна. — Макар да не усещаше, че се движи, тя установи, че е прегърнала Рис през врата и тялото й се е притиснало към него. От нея не спираха да се изливат топли вълни. — Може ли още малко лимонена вода? — попита го тя. — Харесва ми как шипи в устата ми. Сякаш малки феи танцуват върху езика ми.

— Да, скъпа. — Гласът му беше успокояващ и мил, макар да изгледа доктор Гибсън с присвити очи. — Какво друго има в този прах?

— След няколко минути ще се съвземе — увери го другата жена. — При навлизането на лекарството в кръвния поток се получава първоначално замайване.

— И сам мога да го видя. — Прегърнал Хелън с едната си ръка, Рис взе отворената бутилка от щанда и й я подаде. — По-внимателно, cariad.

— Харесва ми да пия от бутилка. — Хелън отпи голяма глътка от лимонената вода. — Вече много ме бива. Гледай. — Тя отпи отново, за да му покаже, а Рис внимателно я издърпа от ръката й.

— Не толкова бързо — промърмори той и в очите му проблеснаха веселие и нежност, — иначе мехурчетата ще те накарат да се разхълцаш.

— Не се притеснявай за това — отвърна Хелън и посочи с екстравагантен жест застаналата от другата страна на щанда жена. — Доктор Гибсън може да излекува всичко.

— За съжаление — каза докторката с усмивка, като хвана бастуна си за извитата дръжка, — лекарството против хълцане все още ми убягва.

След като Рис замени бутилката в кошничката, Хелън го прегърна през кръста, което някак знаеше, че е доста неприлично, но като че ли бе единственото нещо, което й помагаше да стои права.

— Забелязвал ли си, че хлъц се римува с пръц? — попита го напълно сериозно тя.

Рис внимателно притисна главата й към гърдите си.

— Доктор Гибсън — каза той, — като тръгвате, моля, намерете някоя от продавачките и дискретно й кажете да изтича при шивачката и да прехвърли уговорената среща за някой друг ден.

— Но тя наистина ще се оправи след няколко минути… — започна лекарката.

— Не искам да обсъжда сватбената си рокля в такова състояние. Бог знае какво ще се получи накрая.

— Рокля дъга — обади се замаяно Хелън. — И обувки от еднорог.

Рис погледна красноречиво лекарката.

— Да — отвърна бързо тя, — приятна вечер и на двама ви.

Хелън отметна глава назад и погледна Рис.

— За обувките от еднорог се шегувах.

Рис вече я прегръщаше и с двете си ръце, а усмивката му беше станала по-широка. О, беше толкова голям и силен. И толкова красив.

— Нима? — попита тихо той. — Защото съм готов да хвана еднорог за теб. Със сигурност ще има достатъчно кожа и за една пътна чанта.

— Не, не го прави на куфар, пусни го на свобода.

— Добре, cariad.

Хелън вдигна ръка и погали с показалец устните му.

— Вече започвам да се съвземам — каза тя. — Повече няма да правя глупости.

Рис я погледна изучаващо и Хелън се опита да изглежда сериозна, но не се сдържа и се разкикоти.

— С-сериозна съм — настоя тя.

Той не възрази, просто започна да целува носа, бузите и шията й.

Тя се сгърчи, като продължи да се киска.

— Гъделичкаш ме така. — Пръстите й се заровиха в красивата му коса, гъстите кичури притежаваха жизнеността на тежък чер сатен. Устните му намериха някакво чувствително място под брадичката й и нервите й се изопнаха от възбуда. Тя тромаво повдигна главата му, устните й потърсиха неговите и той се подчини с лениво, чувствено търпение. Тя се отпусна в ръцете му, когато той се извъртя, за да се облегне на щанда, без да я изпуска от прегръдките си.

Главата му се наведе над нейната, едната му ръка обхвана тила й и продължи да го масажира, въпреки че болката и напрежението бяха изчезнали, а тя изпъна гръб и замърка от удоволствие. Колко божествено беше усещането от прегръдката на великолепния й любовник… който не знаеше, че скоро щеше да спре да я обича.

Последната мисъл съвсем леко помрачи магията.

Рис усети промяната и се откъсна от нея.

Хелън продължаваше да държи очите си затворени. Устните й бяха леко подпухнали, копнееха за още от копринените му целувки.

— Другите мъже целуват ли се като теб? — прошепна тя.

Рис изсумтя развеселено, ментовият му дъх достигна до ноздрите й.

— Не знам, съкровище мое. А и ти никога няма да разбереш. — Той я целуна бързо. — Отвори очи.

Хелън го погледна, докато той преценяваше състоянието й.

— Как се чувстваш сега? — попита Рис, като предпазливо я остави да стъпи сама на краката си.

— По-стабилна — отвърна тя и лекичко се завъртя, за да провери равновесието си. Вече не чувстваше замайване. Мигрената беше овладяна. — И доста енергична. Доктор Гибсън беше права — чувствам се достатъчно добре, за да отида при шивачката.

— Ще видим. Ако до половин час се чувстваш все така, ще те заведа при нея. Междувременно искам да ти покажа нещо. Смяташ ли, че ще можеш да изкачваш стъпала?

— Бих могла да изтичам по хиляда от тях.

— Четири реда са достатъчни.

Тих вътрешен глас предупреди Хелън, че оставането насаме с него не е добра идея — щеше да направи грешката да изрече нещо, което не трябва. Но въпреки това тя улови ръката му и го придружи до широкото мраморно стълбище.

— Не се сетих да кажа на оператора на асансьора да остане до късно — рече извинително Рис, докато изкачваха широките стъпала. — Общо взето познавам начина му на действие, но не бих искал да го изпробвам за пръв път, докато си в кабината.

— Дори не ми се иска да се возя в асансьора — отвърна Хелън. — Ако кабелът се скъса… — Тя млъкна и потрепери. Макар асансьорът в магазина да беше от модерния хидравличен вариант, който се смяташе за по-безопасен от парните модели, самата мисъл да се вози нагоре-надолу в тясна затворена кабина беше ужасяваща.

— Няма никаква опасност. Поставени са три допълнителни осигурителни кабела, както и автоматичен механизъм под кабината, който се захваща за страничните релси, в случай че всичките кабели се скъсат.

— И въпреки това предпочитам да се кача по стълбите.

Рис се усмихна, без да пуска ръката й. Когато стигнаха до първата площадка и започнаха да изкачват следващите стъпала, той попита небрежно:

— С какво се занимава през последните няколко дни?

Хелън отговори, без да се замисля:

— В петък ходихме в Британския музей. А лейди Бъруик приемаше приятелките си на гости.

— Как беше в музея?

— Поносимо.

— Само поносимо?

— Посетихме зоологическите галерии, а на мен те не ми харесват толкова, колкото галериите за изкуства. Всички тези бедни животни с техните застинали крайници и стъклени очи… — Разказа му за Пандора и жирафите, и как лейди Бъруик беше изтичала до единия, за да го пипне, докато смяташе, че Хелън не я гледа.

Рис се засмя тихо, очевидно историята му беше забавна.

— Случи ли се нещо, докато беше там?

Гласът му прозвуча спокойно, но нервите на Хелън се напрегнаха.

— Нищо, за което да се сещам. — Мразеше да й се налага да го лъже. Чувстваше се неспокойна и нервна насаме с него, мъжа, когото обичаше. И от това й се доплакваше.

Рис се спря на площадката към третия етаж.

— Искаш ли да поседнеш някъде за малко, cariad?

Въпросът бе зададен нежно и със загриженост, но за миг, когато го погледна, тя съзря в очите му нещо, което не беше виждала преди. Погледът на котка, която дебне мишка. Той изчезна толкова бързо, че Хелън се зачуди дали не й се е привидяло.

Вместо това се насили да се усмихне.

— Не, добре съм.

Погледът му се задържа върху лицето й за няколко секунди. Когато я поведе встрани от стълбището, тя попита:

— Не каза ли, че са четири реда стъпала?

— Да, но останалите са в другата посока.

Озадачена, Хелън го придружи покрай извисяващите се стойки с френски, персийски и индийски килими и масите, отрупани с мостри на мушами, рогозки и твърда дървесина. Във въздуха се смесваха миризмите на кедър и бензол, които се използваха за прогонване на молците.

Рис я отведе до една обикновена четирикрила врата, която се намираше в ниша зад ъгъла.

— Накъде води тя? — попита Хелън, докато гледаше как той вади ключ от джоба си.

— Към стълбището, което ни свързва с нашата къща.

— Защо отиваме там? — попита смутено Хелън.

Рис отвори вратата с невъзмутимо изражение и прибра ключа в джоба си.

— Не се притеснявай. Няма да отнеме много време.

Хелън прекрачи неспокойно прага и се озова на вътрешното стълбище, което си спомняше от преди. Но вместо да влязат в къщата, Рис я поведе нагоре по стълбите към друга площадка с врата.

— Тя води към една от покривните тераси на къщата ни — рече той. — Покривът е равен и ограден отвсякъде с парапет.

Дали възнамеряваше да й покаже Лондон? Да я изложи на стихиите от опасната височина на покрива?

— Студено ли ще бъде отвън? — попита разтревожено тя.

Рис се наведе да я целуне по челото.

— Довери ми се. — Без да пуска ръката й, той отвори вратата и я преведе през прага.