Лайза Клейпас
Докато свят светува (24)

Глава 24

— Хелън, сигурна ли си, че всичко е наред? — попита Касандра, след като слязоха от каретата. — Толкова си мълчалива и очите ти са се изцъклили.

— Просто главата малко ме боли.

— О, съжалявам. Да отидем ли в музея някой друг път?

— Не, ако се прибера, няма да се почувствам по-добре. Може би малко ходене ще ми се отрази добре.

Те се хванаха за ръце и продължиха да вървят заедно, докато Пандора забърза напред към внушителния каменен портал на Британския музей.

Лейди Бъруик изпъшка нетърпеливо и забърза след момичето.

— Пандора, недей да препускаш като състезателен кон!

Британският музей, квадратна сграда в гръцки стил с двор от два акра, беше толкова огромен, че въпреки многобройните им посещения в миналото, те бяха видели само една трета от изложенията му. Предишната вечер, когато лейди Бъруик беше подметнала за разходката до музея, близначките бяха изпаднали в дива радост. Хелън, която знаеше истинската причина за посещението, бе далеч по-сдържана.

След като си купиха билети във фоайето и взеха карти на изложенията, те тръгнаха към централното стълбище, което водеше към горните етажи. Три извисяващи се жирафа бяха подредени на първата площадка при входа към Зоологическите галерии. Предните крака на най-голямото животно бяха по-високи и от лейди Бъруик. Пред жирафите беше издигната малка дървена ограда, която не допускаше посетителите до тях.

Жените се спряха да разгледат възхитено препарираните животни.

Както можеше да се очаква, Пандора тръгна напред с протегната ръка.

— Пандора — скастри я лейди Бъруик, — ако пипаш експонатите, повече няма да се върнем в музея.

Пандора се обърна и я погледна умолително.

— Точно тук има жираф — който някога е препускал из саваните на Африка — не искате ли да го почувствате?

— Определено не.

— Никъде не пише, че не може.

— Оградата подсказва.

— Но жирафът е толкова близо — рече възхитено Пандора. — Ако за пет секунди извърнете глава настрани, бих могла да протегна ръка и да го докосна… и след това вече няма да се чудя.

Лейди Бъруик въздъхна и се намръщи, след което се огледа, за да се увери, че никой не ги гледа.

— Побързай — отсече тя.

Пандора се стрелна напред, пресегна се през оградата, за да пипне крака на животното и обраслото му с козина коляно, и после бързо се върна при групата.

— Като козината на кон е — докладва тя със задоволство. — Космите не са по-дълги от половин инч. Касандра, искаш ли да го пипнеш?

— Не, благодаря.

Пандора хвана близначката си за ръката.

— Хайде тогава, при копитните животни ли ще отидем, или при онези с нокти?

— С нокти.

Лейди Бъруик тръгна след момичетата, но се спря, за да погледне още веднъж жирафа. С няколко бързи крачки се приближи до експоната, крадешком докосна крака му и погледна виновно към Хелън.

Прикривайки усмивката си, Хелън заби поглед в картата си и се престори, че не е видяла нищо.

След като графинята отиде при близначките в южната галерия, Хелън се отправи към северната част, която се състоеше от пет обширни зали, пълни с разположени в огромни стъклени витрини експонати. Намери втората зала и тръгна покрай изложените влечуги. Спря се при вида на един гущер с огромно жабо около врата, който й напомни за рюша на кралица Елизабет. Според залепения до него плакат, гущерът можеше да разперва жабото, за да изглежда заплашително.

Преди да продължи към следващата витрина, която съдържаше разнообразие от змии, един мъж се приближи и застана до нея. Тя знаеше, че това е господин Ванс, затова затвори за миг очи и мускулите й веднага се стегнаха.

Той изучаваше два африкански хамелеона. Накрая промърмори:

— Ароматът ви… същият е, като на майка ви. Орхидеи каланте и ванилия… Никога не го забравих.

Изненада я това, че толкова добре познава аромата на майка й. Досега никой не беше забелязал, че Хелън предпочита същия.

— Намерих рецептата в един от дневниците й.

— Подхожда ви.

Хелън вдигна глава и срещна изучаващия му поглед.

От близко разстояние Албион Ванс приковаваше погледа, лицето му с високи скули излъчваше хермафродитска деликатност. Очите му имаха цвета на ноемврийско небе.

— Вие сте красиво момиче, макар и не толкова, колкото нея — отбеляза той. — Приличате на мен. Тя презираше ли ви?

— Предпочитам да не обсъждам майка си с вас.

— Искам да разберете, че тя значеше нещо за мен.

Хелън се обърна към витрината с гущери. Господин Ванс вероятно очакваше отговор, но тя не можеше да се сети какво да му каже.

Мълчанието като че ли го раздразни.

— Аз, разбира се, съм безсърдечен съблазнител — рече сухо господин Ванс, — който изоставя любовниците и новородените си дъщери. Но Джейн нямаше никакво намерение да напуска графа, нито пък аз исках да го прави. Колкото до вас… не можех да направя нищо за вас, нито вие за мен.

— Но сега съм сгодена за богат мъж — каза хладно Хелън, — и вие най-после изпитвате интерес. Нека не губим време, господин Ванс. Носите ли си списък с искания, или просто предпочитате да назовете сума?

Фините му тъмни вежди се повдигнаха.

— Надявах се да постигнем споразумение, без да се държим глупаво.

Хелън мълчеше и чакаше с принудено търпение, като го гледаше по начин, който сякаш го караше да се чувства неудобно.

— Вие сте една малка ледена шушулка, нали? — попита той. — У вас има нещо непорочно. Няма никакъв пламък. Затова ви липсва красотата на майка ви.

Тя отказа да захапе примамката.

— Какво искате, господин Ванс?

— Сред множеството благотворителни занимания на лейди Бъруик — рече най-накрая той, — има една организация, която отпуска пенсии на слепи просяци. Искам да убедите Уинтърборн да дари двайсет хиляди лири на управителния борд. Ще му обясните, че този щедър подарък ще бъде използван за закупуването на пожизнени аренди в Уест Хъкни, които ще дават годишни дивиденти в полза на слепите пенсионери.

— Но вместо това — рече бавно Хелън, — вие ще намерите начин да се възползвате от тях.

— Дарението трябва да бъде направено веднага. Имам незабавна нужда от капитали.

— Трябва да поискам това от господин Уинтърборн преди още да сме се оженили? — попита изумено Хелън. — Не мисля, че ще успея да го убедя да го направи.

— Жените имат своите начини. Ще успеете.

Хелън поклати глава.

— Няма да дари парите, без да е проверил предварително благотворителната организация. Ще разбере.

— Няма да открие никакви документи — отвърна самодоволно господин Ванс. — Не може да ме свърже по никакъв начин с организацията или с имота в Уест Хъкни, уговорките са устни.

— Какво ще се случи със слепите пенсионери?

— Част от парите ще отидат при тях, разбира се, за да може всичко да изглежда честно и открито.

— Само да си изясня дали правилно съм разбрала ситуацията — рече Хелън. — Вие изнудвате дъщеря си, за да можете да крадете от слепи просяци?

— Никой не краде от просяците; парите не са техни. И това не е изнудване. Дъщерята има естественото задължение да помага на баща си, когато той е в нужда.

— Защо да съм ви задължена? — попита изумена Хелън. — Какво сте направил за мен?

— Дарил съм ви живот.

Хелън го погледна недоверчиво и видя, че е абсолютно сериозен. В гърдите й се зароди неустоим, почти истеричен смях. Тя притисна пръсти към устните си в опит да го потисне, но нещата само се влошиха. Изобщо не й помагаше обиденото изражение на господин Ванс.

— Смятате това за забавно? — попита той.

— Изв-винете ме — заекна Хелън, като се опитваше да говори тихо. — Но за това не са били нужни големи усилия от ваша страна, нали? Освен… един ненавременен спазъм в слабините.

Господин Ванс я изгледа с ледено достойнство.

— Не принизявайте връзката, която имах с майка ви.

— О, да. Тя е „означавала нещо“ за вас. — Безумният, безрадостен кикот затихна и Хелън си пое треперливо дъх. — Предполагам, че същото се е отнасяло и за Пеги Крю.

Студеният му поглед се впи в очите й.

— Значи Уинтърборн ви е разказал за това. Предложих, че ще го направи.

Хелън зърна една жена и три деца да влизат в залата с влечугите, и се въздържа от отговор. Престори се на заинтригувана от стъклената витрина с костенурки и отиде бавно до нея, придружавана от господин Ванс.

— Няма никаква причина Уинтърборн да ме мрази вечно заради нещо, което са направили повечето мъже — рече той. — Не съм първият, който е спал с женена жена, няма да съм и последният.

— Заради вас — отбеляза Хелън, — госпожа Крю е умряла при раждането, а съпругът й — когото господин Уинтърборн е обичал като брат — е сложил край на живота си.

— Моя ли е вината, че е бил толкова слабоволев, че да се самоубие? Моя ли е вината, че жената не е издържала раждането? Цялата ситуация можеше да бъде избегната, ако Пеги беше решила да не си разтваря краката. Аз просто взех онова, което ми беше предложено.

От грубостта му просто й спря дъхът. Едва ли имаше повече съвест от една акула. Какво го беше направило такъв? Тя го погледна, търсейки някакъв намек за човечност, някакъв проблясък на вина, съжаление или тъга. Не откри нищо.

— Какво направихте с бебето? — попита Хелън.

Въпросът като че ли го изненада.

— Намерих жена да се грижи за нея.

— Кога за последен път я видяхте?

— Никога не съм я виждал. Нямам и намерение. — Господин Ванс изглежда губеше търпение. — Това няма нищо общо с настоящия въпрос.

— Не се ли интересувате от благополучието й?

— И защо, щом семейството на майка й не се интересува? Никой не желае някакво копеле.

Несъмнено изпитваше същото и към нея. Хелън почувства трескава, бързо нарастваща загриженост към малкото момиче, нейна полусестра. Дали се грижеха добре за детето и го образоваха? Или беше пренебрегвано? Тормозено?

— Как се казва жената, която се грижи за нея — попита тя. — Къде живее?

— Не е ваша работа.

— Очевидно не е ваша — сопна му се Хелън, — но аз бих искала да знам.

Господин Ванс се подсмихна.

— За да можете по някакъв начин да я използвате срещу мен? Да се опитате да ме посрамите?

— Защо да се опитвам да ви посрамя? Избягването на скандала също е в мой интерес, както и във ваш.

— Тогава ви съветвам да забравите за детето.

— Засрамете се — каза тихо Хелън. — Не само отхвърляте всякаква отговорност за собственото си дете, ами се опитвате да попречите и на другите да й помагат.

— През последните четири години съм плащал да я гледат — какво още искате да направя? Лично да храня хлапето?

Хелън се опита да мисли въпреки прилива на гняв. Нямаше да може да научи повече за своята полусестра, освен ако не успееше да измъкне информацията от господин Ванс. Докато напъваше ума си, тя се сети за нещо, което Рис й беше казал за бизнес преговорите.

— Настояхте да получите голяма сума пари и ще очаквате повече в бъдеще — каза тя, — но всичко, което ми предлагате в замяна, е да ми позволите да задържа нещо, което вече имам. Няма да се съглася на сделката без отстъпка от ваша страна. И то малка: нищо няма да ви струва да ми кажете кой гледа дъщеря ви.

Последва продължително мълчание, след което господин Ванс отговори:

— Ейда Тапли. Тя е чистачка на адвоката ми в Уелинг.

— Къде…

— Има едно село на главния път от Лондон за Кент.

— Как се казва детето?

— Нямам представа.

Естествено, че нямаш, помисли си Хелън, кипяща от гняв.

— Значи сделката е сключена? — попита господин Ванс. — Вие ще убедите Уинтърборн да дари парите колкото се може по-бързо.

— Ако възнамерявам да се омъжа за него — отвърна сковано Хелън, — нямам друг избор.

Лицето му се отпусна и миг по-късно той се усмихна.

— Намирам за възхитително, че той смята, че си е купил една Рейвънел за разплод, а всъщност ще продължи моето родословие. Уелски Ванс, Господ да ни пази.

В продължение на няколко минути, след като той си тръгна, Хелън се взираше във витрината с изкусно препарирани и подредени същества. Безжизнените им ококорени стъклени очи гледаха с постоянна изненада, сякаш не можеха да разберат как са се озовали тук.

Хелън постепенно осъзнаваше собственото си падение, а заедно с това се появи и едно ново чувство. Самоненавист.

Никога нямаше да поиска от Рис това тъй наречено дарение. Нито пък щеше да се омъжи за него. Вече не. Никога нямаше да му натрапи Албион Ванс — или себе си.

Признаването на истината щеше да е истински кошмар, по-ужасен, отколкото можеше да си представи. Не знаеше кога ще намери смелост да го направи, но нямаше друг избор.

Над нея се спусна сянка на печал, но тя не можеше да й се поддаде все още. По-късно щеше да има достатъчно време да тъгува.

Години, всъщност.

 

 

Много по-късно същия ден, след като се бяха върнали от музея, Хелън седна на писалището във всекидневната на горния етаж и топна писалката в мастилницата.

 

Скъпа госпожо Тапли,

Наскоро научих за едно момиче, което преди няколко години е било предадено на грижите ви като новородено. Бих желала да попитам дали тя все още живее при вас, и ако е така, бих била благодарна за всякаква информация за нея, която можете да ми дадете…