Лайза Клейпас
Докато свят светува (23)

Глава 23

Хелън почувства как цялото й тяло пламва, сякаш се беше озовала във внезапно избухнал пожар. След това вече не усещаше нищо, освен безумното биене на сърцето си, което напомняше удари на юмрук по затворена врата. Тя направи реверанс, без да вдига поглед.

— Приятно ми е — чу го да промърморва. Приятен глас, сух и гладък, не твърде дълбок.

Като че ли някаква външна сила направляваше действията й. Тя влезе в стаята и отиде да седне на стола до дивана, като машинално оправи полите на роклята си. След като Ванс се настани на дивана, тя се насили да го погледне.

Албион Ванс беше изключително красив по начин, който накара кожата й да настръхне. Тя не беше виждала друг, който да изглежда като него, с бяла кожа и нелепо младежки вид, с бледи, сивкавосини очи, късо подстригана коса със снежнобял цвят, която сияеше като вътрешността на черупка на стрида. Изгладените му черти й напомняха за остроносите восъчни глави, поставени по прозорците на бръснарниците, които рекламираха най-новата мода в мъжките прически. Беше среден на ръст, слаб и стегнат, кръстосал краката си с котешка грация.

Хелън беше неприятно изненадана, когато видя, че миглите и веждите му са тъмни като нейните. О, колко странно беше всичко — и тя бе благодарна за неземното спокойствие, което я беше овладяло и заглушаваше всички чувства.

Ванс я гледаше безстрастно. В него имаше нещо покварено и магнетично, излъчваше усещането за леден пламък, представляващ егоистичен дух.

— Напомняте ми за майка ви — отбеляза той. — Макар че сте по-деликатна.

Хелън осъзнаваше перфектно, че е била веднага оценена и сметната за неудовлетворителна.

— Познавахте ли я, господин Ванс? — попита тя. — Не си спомням да съм ви виждала в приората Евърсби.

— От време на време се засичахме на обществени събития, когато идваше в града. — Той се усмихна и разкри идеална редица от дребни бели зъби. — Завладяваща красота. Непринудена в пламенността си. Обожаваше да танцува и не можеше да държи краката си неподвижни, когато имаше музика. Веднъж й казах, че ми напомня онази очарователна приказка за червените обувки.

Хелън винаги бе мразила тази история, в която едно малко момиче се осмелило да обуе червени обувки за първото си причастие и било прокълнато да танцува с тях, докато не умре.

— За приказката на Ханс Кристиан Андерсен ли говорите? Това е поучителна история за наказанието на греховете, нали?

Усмивката му избледня и погледът му се върна върху лицето й, като този път беше преценяващ, а не презрителен.

— Признавам, че не си спомням поуката от приказката.

— Несъмнено е минало много време от последния път, когато сте я чели. — Хелън сложи на лицето си непроницаемата маска, която винаги дразнеше близначките и ги провокираше да я наричат сфинкс. — Червените обувки се превръщат в инструмент на смъртта, след като момичето се поддава на изкушението.

Ванс я изгледа подозрително, очевидно се чудеше дали това не е умишлена подигравка.

— Със съжаление научих за кончината на майка ви и по-късно за тази на баща ви и на брат ви. Били са трагични времена за рода Рейвънел.

— Надяваме се да ни очакват по-добри — отвърна Хелън с равен тон.

Ванс се обърна към лейди Бъруик със смущаваща, лисича усмивка.

— Рейвънелови като че ли се съвземат много добре. Нашата умница Катлийн определено не си е губила времето, за да омагьоса следващия граф Триниър.

Графинята не успя напълно да прикрие раздразнението си от намека, че Катлийн се е омъжила за Девън по сметка.

— Това беше брак по любов — отвърна рязко тя.

Хелън го ненавиждаше. У него имаше нещо нечисто, нещо неописуемо жестоко. Беше изумена, че неговата кръв тече във вените й. Помнеше думите на Рис отпреди няколко нощи: Всяко негово дете е демонско изчадие и не става за нищо. След като вече се беше срещнала с Ванс, тя не можеше да не се съгласи с това. Как е могла майка й да се поддаде на магията на такъв човек? Как е могла да го направи Пеги Крю?

Сигурно злото си имаше своето очарование също като доброто.

Ванс отново се обърна към нея.

— Лейди Хелън, разбрах, че сте сгодена за господин Уинтърборн. Жалко, че ще трябва да си вземете съпруг извън подходящата ви среда. И въпреки това поздравления и на двамата.

Коментарът му я засегна повече, отколкото когато лейди Бъруик бе казала същото нещо в Хемпшър. Единствено осъзнаването, че Ванс нарочно я предизвиква, попречи на Хелън да изгуби самообладание. Но тя искрено се изкушаваше да му отговори, че ако наистина се притеснява толкова, че хората излизат от „подходящата си среда“, би трябвало да се въздържа от афери с омъжени жени.

— Надявам се някой да ви е предупредил — продължи Ванс, — че децата ви могат да се окажат от недодялан, бунтовен материал, независимо от това колко примерно са отглеждани. Това си е в кръвта. Човек може да опитоми вълк, но поколението му винаги ще се ражда диво. Уелсците са избухливи и нечестни по природа. Лъжат често и с лекота, дори когато истината би могла също да им свърши работа. Нищо не им прави по-голямо удоволствие от това да дразнят по-висшите от тях, и са готови да кажат или направят всичко, което ще им спести честната работа.

Хелън си помисли за Рис, който беше работил неуморно през целия си живот и не бе сторил нищо, за да заслужи презрението на човек, роден в привилегирована среда. Почувства как ръцете й се свиват в юмруци и се насили да ги отпусне в скута си.

— А вие откъде сте така добре информиран? — попита тя.

Лейди Бъруик се опита да се намеси.

— Господин Ванс, мисля…

— Повечето от това е общоизвестно — отвърна той на Хелън. — Но освен това обикалях Уелс, за да събера информация за един памфлет, който написах. Чувствам се задължен да докажа необходимостта от забрана на уелския език в техните училища. Той осигурява неподходяща среда за обучение, но въпреки това те упорито настояват да се придържат към него.

— Представете си само — каза тихо Хелън.

— О, да — заяви Ванс, който или пропусна нотката на сарказъм, или предпочете да не й обърне внимание. — Трябва да се направи нещо, което да пробуди интелигентността им, и като начало трябва да им бъде наложен английският език, независимо дали им харесва, или не. — Когато продължи да говори, Хелън осъзна, че той вече не се опитва да я провокира, а говори с искрено убеждение. — Уелсците трябва да бъдат спасени от собствената си леност и бруталност. В сегашното си състояние от тях не стават дори читави слуги.

Лейди Бъруик погледна бързо към вкамененото лице на Хелън и се опита да отслаби напрежението.

— Сигурно сте почувствали истинско облекчение, когато сте се върнали в Англия след обиколката ви — каза тя на Ванс.

— Бих предпочел да се хвърля в геената адова, отколкото отново да се върна в Уелс — беше категоричният му отговор.

Неспособна да го търпи повече, Хелън се изправи и рече студено:

— Сигурна съм, че това може да се уреди, господин Ванс.

Изненадан, Ванс бавно се изправи.

— Боже, вие…

— Извинете ме — каза Хелън. — Трябва да се погрижа за кореспонденцията си. — И тя напусна стаята, без да промълви нито дума повече, като се опитваше с всички сили да се пребори с желанието си да затича.

Хелън нямаше представа колко време е лежала свита в леглото си, притиснала кърпичка към насълзените си очи. Опитваше се да диша въпреки острите спазми, които стягаха гърлото й.

Да няма баща щеше да е безкрайно по-добре от това. Албион Ванс беше по-отвратителен, отколкото си беше представяла. И тя беше негов плод. Кръвта му течеше във вените й като отрова.

Греховете на бащите се прехвърлят върху децата им. Всички знаеха този библейски закон. В същността й сигурно имаше нещо отвратително, преминало от него.

На вратата се почука и в стаята влезе лейди Бъруик, която носеше две чаши с кехлибарена течност.

— Държа се много добре — отбеляза тя, като се спря до леглото.

— Като обидих госта ви? — попита Хелън с плачлив глас.

— Той не ми беше гост — отсече графинята. — Ванс е презрян паразит. Червей, който пирува от гангренясалите рани на Йов. Нямах представа, че ще се появи тук днес без всякакво предупреждение.

Хелън попи с влажната си кърпичка очите и си издуха носа.

— Господин Уинтърборн ще се ядоса — рече тя. — Той даде ясно да се разбере, че не трябва по никакъв начин да общувам с господин Ванс.

— Тогава на твое място не бих му казала.

Пръстите на Хелън свиха кърпичката на топка.

— Съветвате ме да го запазя в тайна от него?

— Мисля, че и двете сме наясно защо е в твой интерес да не казваш нищо на господин Уинтърборн.

Хелън я гледаше вцепенена. О, Боже, тя знае, тя знае.

Лейди Бъруик заобиколи леглото и й подаде едната чаша.

— Бренди — каза тя.

Хелън поднесе питието към устните си и отпи предпазливо веднъж, после още веднъж. То опари устните й и вкусът му беше много остър.

— Мислех си, че дамите не трябва да пият бренди — рече тя с дрезгав глас.

— Не и на обществени места. Но може да се опитва насаме, когато има нужда от успокоение.

Докато Хелън отпиваше от брендито, графинята й заговори като равна, но безпощадната й откровеност беше примесена с изненадваща нотка на нежност.

— Миналата година, когато съобщих на Ванс, че Катлийн ще се жени за човек от твоето семейство, той ми призна за връзката с майка ти. Твърди, че си негово дете. Първия път, когато те видях, се убедих в това. Косата ти е с цвета на неговата, а веждите и очите ви са еднакви.

— Катлийн знае ли?

— Не, няма представа. Не бях сигурна дали самата ти знаеш, докато не видях лицето ти точно преди да влезеш в приемната. Но бързо успя да се съвземеш. Самообладанието ти заслужава възхищение, Хелън.

— Да не би господин Ванс да възнамеряваше днес да ми разкрие тайната?

— Да. Но ти съсипа плановете му за драматична сцена. — Графинята млъкна, за да отпие от брендито, и продължи с мрачен глас: — Преди да си тръгне, ми поръча да ти разкрия, че е твой баща.

— Тази дума е несъвместима с него.

— Съгласна съм. Един мъж не може да бъде наричан баща само защото веднъж е имал ненавременен спазъм в слабините.

Хелън се усмихна леко въпреки тъгата си. Думите на графинята прозвучаха като нещо, което би казала Катлийн. Тя се настани по-удобно на леглото и разтърка зачервените крайчета на очите си.

— Ще иска пари — отбеляза с равен тон.

— Очевидно. Скоро ще разполагаш с едно от най-големите богатства в Англия. Не се и съмнявам, че в бъдеще ще поиска от теб да влияеш и на бизнес решенията на съпруга си.

— Не бих причинила това на господин Уинтърборн. Освен това… не бих могла да живея със заплахите на господин Ванс, надвиснали над главата ми.

— От десетилетия го правя, момичето ми. От деня, в който се омъжих за лорд Бъруик. Знаех, че докато не родя наследник, ще трябва да се кланям на Ванс. Сега ти ще трябва да правиш същото. Ако не се подчиниш на исканията му, той ще съсипе брака ти. Вероятно още преди да е започнал.

— Няма да има тази възможност — отвърна със слаб глас Хелън. — Сама ще съобщя на господин Уинтърборн.

Очите на лейди Бъруик се разшириха.

— Нали не си толкова глупава да смяташ, че след като го научи, ще продължи да те иска?

— Не, няма да ме иска. Но съм длъжна да му кажа истината.

След като пресуши на няколко бързи глътки остатъка от брендито си, графинята остави чашата настрани и заговори с раздразнена убеденост:

— Мили Боже, дете, искам да слушаш внимателно всяка дума, която ще ти кажа. — Тя изчака измъчения поглед на Хелън да срещне нейния. — Светът се отнася несправедливо с жените. Бъдещето ни се крепи на пясък. Аз съм графиня, Хелън, и въпреки това в заника на живота си вероятно ще стана бедна вдовица, сиреч — нищо. Ти трябва да направиш всичко възможно, за да се омъжиш за господин Уинтърборн, защото жената има нужда най-вече от едно: сигурност. Дори да изгубиш любовта на съпруга си, и най-малката прашинка от богатството му ще ти гарантира, че никога няма да страдаш от бедност или позор. А най-добре му роди син — това е източникът на истинската женска сила и влияние.

— Господин Уинтърборн няма да иска дете, което произхожда от Албион Ванс.

— Но няма да може да стори нищо, след като то се роди, нали?

Очите на Хелън се разшириха.

— Не мога да го измамя по този начин.

— Скъпа — рече решително лейди Бъруик, — толкова си наивна. Нима не смяташ, че в живота има неща, минали и настоящи, които той крие от теб? Съпрузите никога не са напълно откровени един с друг — иначе никой брак не би могъл да оцелее.

Хелън все по-силно усещаше пулсирането в слепоочията си и надигащото се гадене в стомаха, и отчаяно се чудеше дали това не е приближаващ пристъп на мигрена.

— Чувствам се зле — прошепна тя.

— Довърши си брендито. — Графинята отиде до прозореца и дръпна завесата, за да пропусне светлината. — Ванс иска да се срещне с теб утре. Ако откажеш, ще отиде при господин Уинтърборн, преди денят да е свършил.

— Няма да откажа — отвърна Хелън, като си мислеше мрачно, че ще каже истината на Рис, когато сама реши, при своите условия.

— Ще му съобщя, че искаме да се срещнем на неутрална територия. Няма да е добре отново да се появи в Рейвънел Хаус.

Хелън се замисли за миг.

— В Британския музей — предложи тя. — Близначките искаха да разгледат зоологическите галерии. Двамата ще можем да поговорим, без някой да ни обърне внимание.

— Да, мисля, че така е добре. Къде да бъде мястото на срещата?

Хелън помълча за миг, докато отпиваше от чашата си.

— При изложбата на отровни змии — отвърна тя и отпи отново.

Лейди Бъруик се усмихна леко, след което отново придоби мрачно изражение.

— Вече знам как Ванс ще ти представи ситуацията, тъй като съм добре запозната с начина, по който работи умът му. Той не харесва думата изнудване; ще го представи като годишна такса, в замяна на която ще ти позволи да намериш щастието си с господин Уинтърборн.

— Няма такова нещо като такса за щастие — каза Хелън и разтърка челото си.

Графинята я погледна с унило съчувствие.

— Горкото ми момиче… то определено не може да се получи безплатно.