Лайза Клейпас
Докато свят светува (14)

Глава 14

ПОЩЕНСКА ТЕЛЕГРАМА

ГОСПОДИН РИС УИНТЪРБОРН КОРК СТРИЙТ, ЛОНДОН

ТОКУ-ЩО НАУЧИХ, ЧЕ БАЩАТА НА СЪПРУГАТА МИ ЛОРД КАРБЪРИ Е ПОЧИНАЛ. МАКАР ЧЕ ОБСТОЯТЕЛСТВАТА НЕ СА ИДЕАЛНИ ВИЕ СТЕ ДОБРЕ ДОШЪЛ В ХЕМПШЪР.

ЩЕ СЪМ СИЛНО ЗАДЪЛЖЕН, АКО ИЗПРАТИТЕ СОЛЕНИ БАДЕМИ ЗА ЛЕЙДИ ТРИНИЪР.

ТРИНИЪР

— Фърнсби — рече отсечено Рис, когато вдигна поглед от телеграмата, — разчисти програмата ми за седмицата и уреди два билета за следващия влак от Лондон до Хемпшър. Прати някой при Куинси да му каже да приготви багаж за себе си и за мен. И кажи на служителя в хранителния отдел да опакова в торбичка всичките солени бадеми, които имаме.

— Всичките?

— До последния буркан.

Секретарката се изнесе от кабинета с трескава бързина, а Рис опря чело в писалището си.

— Diolch i Dduw — промърмори той. — Слава Богу.

Ако поканата не беше пристигнала скоро, той нямаше да има друг избор, освен да връхлети приората Евърсби като нашественическа армия. Съжаляваше за смъртта на бащата на Катлийн, но повече от всичко отчаяно желаеше отново да види Хелън. Струваше му се невъзможно тя да е толкова далеч, когато толкова силно копнее за нея. Но можеше само да чака, единственото нещо на света, на което изобщо не беше способен.

Хелън му изпращаше по три или четири писма седмично, разказваше му новините за семейството и последните събития в селото, възстановяващите работи върху къщата и развитието на мината за хематитна руда. Засипваше го с подробности за различни неща, като правенето на свещи или събирането на първата реколта целина, която отглеждаха в една от оранжериите. Морални, весели, словоохотливи писма.

Той полудяваше от копнеж, чувстваше, че се разболява.

Работата и магазинът поглъщаха цялата му неизчерпаема енергия, но това не му беше достатъчно. Той изгаряше от желание, от непрекъсната треска. И не беше сигурен дали Хелън е причината или лекарството за това.

Оказа се, че следващият влак потегля след три часа. Тъй като времето не стигаше за подготовка на частния му вагон, нито пък имаше свободен локомотив, който да го тегли, Рис с удоволствие се съгласи да тръгне с редовния влак. Като по чудо невъзмутимият Куинси успя да опакова багажа им с невероятна бързина и те успяха да стигнат до гарата навреме. Ако досега Рис бе имал някакви съмнения относно ползата от камериер, то те се изпариха окончателно.

По време на двучасовото пътуване от Лондон до гара Олтън, Рис откри, че несъзнателно се навежда напред, сякаш за да ускори пухтящата машина. Най-после влакът спря в Олтън и Рис намери наетата карета, която трябваше да откара него и камериера му в приората Евърсби.

Масивното якобинско имение беше в процес на възстановяване още откакто Девън го беше наследил. Богато украсена с парапети и аркадни арки, изобилстваща от редици стилно изработени комини, якобинската сграда се извисяваше над околностите като изпълнена с достойнство вдовица на бал. Откриването на залежите от хематит беше дошло тъкмо навреме — без мащабно наливане на капитал, имението щеше да потъне в руини преди следващото поколение да може да го наследи.

Рис и Куинси бяха посрещнати от иконома Симс, който промърмори нещо, че не са ги очаквали толкова скоро. Куинси се съгласи, че пристигането им е било прибързано и двамата прислужници размениха бързи, изпълнени със съчувствие погледи заради трудностите, които им причиняваха прибързаните действия на настоятелните им господари.

Докато Рис крачеше нервно из приемната в очакване някой да се появи, внезапно осъзна, че къщата излъчва удобство, което липсваше в модерния му дом. Той винаги бе предпочитал новите неща, старите свързваше с упадък и старомодност. Но избледнелият чар на приората Евърсби му действаше успокояващо и приятно. Сигурно причината беше начинът, по който мебелите бяха подредени в уютни групи върху цветния килим. Книгите и списанията бяха струпани върху малки масички, навсякъде се виждаха възглавнички и малки одеяла. Два приятелски настроени шпаньола дойдоха да подушат ръката му и си тръгнаха, когато някъде от къщата се чу далечен звук. В стаята нахлу аромат на печен сладкиш, който обяви наближаването на следобедния чай.

Той не знаеше как да възприема поканата в приората Евърсби по време на траур. Доколкото бе запознат с траурните ритуали — а не беше особено, с изключение на стоките, които продаваше в магазина си — наскоро осиротялото семейство не канеше и не приемаше посетители. Посещения за изказване на съболезнования се насърчаваха едва след погребението.

Но Куинси, който беше врял и кипял в подобни ситуации и познаваше Рейвънелови от десетилетия, му беше обяснил значимостта на поканата.

— По всичко личи, сър, че лорд и лейди Триниър са решили да се отнасят към вас като към член от семейството, въпреки че още не сте женен за лейди Хелън. — Той извърна глава и добави с леко неодобрение: — Това ново поколение Рейвънелови невинаги спазва традициите.

Мислите на Рис бяха рязко върнати към настоящето с влизането на Девън в стаята.

— Господи, Уинтърборн! — Девън изглеждаше смаян и малко уморен. — Изпратих телеграмата едва тая сутрин. — Но той се усмихна по стария си начин и протегна ръка, за да се ръкува с Рис. Като че ли различията им бяха преодолени.

— Как е лейди Триниър?

Девън се поколеба, сякаш размишляваше какво да сподели.

— Несигурна — рече най-после той. — Тъгува не за бащата, когото е изгубила, а по-скоро за бащата, който никога не е имала. Изпратих да доведат лейди Бъруик, която ще пристигне утре сутринта от Леоминстър. Присъствието й ще подейства успокояващо на Катлийн — семейство Бъруик са се грижили за нея, след като родителите й я отпратили от Ирландия.

— Там ли ще бъде погребението?

Леко намръщен, Девън кимна.

— В Гленгариф. Ще се наложи да я заведа. Не е нужно да споменавам, че моментът е адски неудобен.

— Не можеш ли да намериш подходящ придружител?

— Не и в нейното състояние. Трябва да бъда с нея. Тя има сутрешни пристъпи на гадене и е по-податлива на емоциите си от обикновено.

Рис се замисли върху маршрута.

— Най-бързо ще стане, ако тръгнете от Бристол до Уотърфорд с параход и пренощувате в Гранвил — там има хубав хотел близо до железопътната гара. Можете да хванете влака до Гленгариф на следващия ден. Ако желаете, ще изпратя телеграма до офиса, за да уредят пътуването. Те знаят разписанията на всички кораби и параходи, които пристигат и отпътуват от Англия, както и на всички съществуващи гари и спирки.

— Ще съм ти много задължен — каза Девън.

Без да каже нито дума, Рис взе черната кожена чанта, която беше внесъл вътре, и му я подаде.

Девън вдигна вежди, разкопча страничните закопчалки, разтвори чантата и погледна вътре. Устните му се разтеглиха в бавна усмивка, като видя двете дузини стъклени буркани, пълни със солени бадеми, поставени между пластове мека хартия.

— Разбрах, че лейди Триниър ги харесва много — каза Рис.

— Умира си за тях — отвърна Девън с лека усмивка. — Много ти благодаря, Уинтърборн. — Той затвори чантата, след което каза приветливо: — Ела в библиотеката да пийнем бренди.

Рис се поколеба.

— Къде са всички други?

— Уест е при мината и скоро ще се върне. Близначките се разхождат навън, а съпругата ми си почива горе. Хелън сигурно все още е в оранжерията при нейните орхидеи.

Мисълта, че Хелън е наблизо — сама, в оранжерията — накара сърцето на Рис да затупка бързо. След като хвърли един дискретен отчаян поглед към часовника над камината, той рече:

— Четири часа е малко рано за бренди, не мислиш ли?

Девън го погледна изумено и тихо се засмя.

— Мили боже, що за уелсец си ти? — Преди Рис да успее да отговори, той продължи: — Много добре. Отивам да отнеса това… — той вдигна чантата, — на съпругата ми. Като отплата за твоята щедрост ще запазя новината за пристигането ти колкото се може повече. Но ако двамата с Хелън закъснеете за чай, ти си носиш отговорността. — Девън се поколеба за миг. — Тя е в първата оранжерия след вътрешната градина.

Рис кимна отсечено. Усещаше как се стяга вътрешно и в стомаха му се образува топка, докато се чуди как ли ще реагира Хелън на появата му.

Устните на Девън потръпнаха.

— Няма нужда да изпадаш в мрачно настроение, Хийтклиф. Тя ще се радва да те види.

Макар сравнението да убегна на Рис — романите не бяха негова страст — той се подразни, че нервността му е толкова очевидна. Мислено се прокле, но не се сдържа и попита:

— Тя споменавала ли е за мен?

Веждите на Девън подскочиха нагоре.

— Да те е споменавала? Хелън говори само за теб. Дори чете исторически книги за Уелс и досажда на семейството с описания от Owain Glyndur^[1] и нещо, наречено Eistedfodd^[2]. — Очите му проблеснаха подигравателно и приятелски. — Онзи ден Хелън толкова много кашляше и плюеше, че решихме, че я поваля настинка, докато не осъзнахме, че упражнява уелската азбука.

В други случаи Рис щеше да му отвърне с нещо саркастично, но сега едва отрази подигравката. Гърдите му се стегнаха от удоволствие.

— Не е нужно да го прави — промърмори той.

— Хелън иска да ти достави удоволствие — рече Девън. — Такава е натурата й. Което води до нещо, което искам да си изясним: Хелън ми е като малка сестра. И макар да съм последният човек на земята, който може да изнася лекции за порядъчността, очаквам от теб през следващите няколко дни да се държиш с нея като иподякон.

Рис го изгледа навъсено.

— Бил съм иподякон и мога да кажа, че приказките за тяхното целомъдрие са силно преувеличени.

Дилън неволно се ухили, обърна му гръб и се запъти към коридора.

Рис отиде да потърси Хелън. Тъй като не искаше да я стряска, като се появи тичешком и се нахвърли върху нея като полудял, той се насили да върви спокойно. Излезе през задния вход на къщата и прекоси окосената морава.

Чакълестата пътека криволичеше между зимни цъфтящи храсти и древни каменни стени, покрити с пълзящи растения, които се сплитаха като дантела. Градините в имението бяха чисти и спретнати, замръзналата земя чакаше момента, в който пролетта щеше да я разтопи. Лекият вятър носеше мириса на торфен пушек и острица и му напомняше за долината, където бе живял в ранното си детство, преди семейството му да се премести в Лондон. Не че Ланберис, с неговата камениста земя и изобилие от планински езера, можеше да се сравнява с този поддържан терен. Но имаше една особена миризма на място с езера и дъжд, и Хемпшър я притежаваше.

Когато доближи поредицата от четири оранжерии, той долови движение в първата; една слаба, облечена в черно фигура се носеше покрай матираните стъкла. Сърцето му подскочи и приток на кръв загря лицето му въпреки хапещия февруарски въздух. Не знаеше какво да очаква, не знаеше и защо се чувства като нервно момче с първата му любима. До неотдавна щеше да се намръщи при мисълта, че някаква си неопитна млада жена, някакво момиче, би могло да го докара до това състояние.

Той почука тихо с кокалчето на пръста си по стъкления панел. Изкачи се предпазливо по каменните стъпала, влезе в постройката и затвори вратата след себе си.

Досега Рис никога не беше влизал в оранжерия. Хелън му я беше описала в подробности по време на престоя му в приората Евърсби, но тогава той беше затруднен от патериците и гипсирания крак. Съжаляваше, че не може да отиде да я види, защото разбираше колко е важна за нея.

Вътре беше влажно, топло, глинесто. Като че се намираше в един различен от Англия свят, стъклен дворец, изпълнен с ярки цветове и екзотични форми. Посрещна го острата миризма на парникова пръст и гъста зеленина, лек аромат на орхидеи и всепроникващ мирис на ванилия. Погледът му се разходи по редиците високи растения, маси, отрупани със засадени в буркани и саксии орхидеи, пълзящи орхидеи бяха превзели стените и се виеха нагоре към проблясващия стъклен покрив.

Иззад изобилието от снежнобели цветове се появи слаба фигура. Ясните очи на Хелън уловиха светлината и красивите й устни се разтвориха като чаена роза, когато изумено и беззвучно произнесе името му. Тя тръгна към него, като се спъна леко в бързината, докато заобикаляше една маса. Непохватността й, причинена от очевидна припряност, го наелектризира. Беше й липсвал. Тя също го желаеше.

Той стигна до нея с три широки крачки, сграбчи я и я притисна към себе си толкова силно, че пръстите й се отлепиха от пода. Стремителността му го принуди да се завърти леко. Пусна я отново на земята, зарови лице в ароматната кожа на шията й и вдъхна дълбоко.

— Cariad — рече Рис с дрезгав глас, — за пръв път те виждам да не се придвижваш с лебедова грация.

Хелън се разсмя треперливо.

— Изненада ме. — Топлите й деликатни ръце се притиснаха към студените му бузи. — Ти си тук — каза тя, сякаш се опитваше да се убеди, че не сънува.

Рис се притисна към нея, изумен от копринената мекота на кожата и косата й, от нежността на нейната плът. Изпълваше го нещо като въодушевление, само че по-силно, което го опияняваше.

— Бих могъл да те изям — промърмори той, докато опитваше да се промъкне между нейните галещи ръце и да намери устните й. Хелън отвърна жадно на целувката, пръстите й се заровиха в косата му и зашариха по главата му.

Той мърмореше нежни слова между целувките, а Хелън се беше вкопчила в него. Сладкият й малък език докосваше неговия така, както я беше учил, и това подпали слабините му. Залитна леко назад и трябваше да се подпре на масата, за да запази равновесие. По дяволите.

Трябваше да се спре веднага, иначе изобщо нямаше да може да спре. Отлепи устни от нейните, въздъхна веднъж, после още веднъж, като се опитваше да си възвърне самоконтрола. Мускулите на ръцете му трепереха, когато се насили да ги отдръпне от нея.

Хелън изобщо не му помагаше с поредицата от ефирни целувки, с които обсипваше брадичката му и караше кръвта му да кипи.

— Мислех си, че ще пристигнеш чак утре или вдругиден…

— Не можех да чакам — рече той и почувства как бузата й се притиска към неговата.

— Сигурно сънувам.

Твърде разгорещен, за да успява да се въздържи, Рис я сграбчи за хълбоците и ги притисна към своите.

— Това достатъчно истинско ли е за теб, cariad! — Неприличен жест, който никой джентълмен не би направил. Но Хелън вече знаеше какво да очаква от него.

Очите й се разшириха, когато усети мъжествеността му дори през няколкото пласта на полата си. Но тя не се отдръпна.

— Усещам те твърде… здрав — рече тя. — Как е рамото ти?

— Защо не разрежеш ризата ми и не погледнеш?

Думите му я накараха да се изкиска.

— Не и в оранжерията. — Тя се отпусна на пети и се извърна, за да посегне към едно от растенията на масичката до тях. След това откъсна мъничката, идеално оформена зелена орхидея, и посегна да я пъхне в илика на левия му ревер.

— Дендробиум? — предположи Рис, като погледна надолу към цветчето.

— Да, как позна? — Тя напипа малката копринена бутониера под ревера и затъкна края на стъбълцето в нея. — Да не си чел за орхидеите?

— Малко. — Той прокара нежно пръст по нослето й. Не можеше да се спре да я докосва, да си играе с нея. — Триниър ми каза, че изучаваш уелската история.

— Така е. Изумителна е. Знаеш ли, че крал Артур е бил уелсец?

Развеселен, Рис я погали по косата и се спря върху сложната фризура от навити плитки, забодени с фуркети.

— Ако наистина съществуваше, сигурно щеше да е.

— Съществувал е — рече убедено Хелън. — Има един камък с отпечатък от копитото на коня му до едно езеро, което се казва Llyn Barfog. Някой ден ще отида да го видя.

Усмивката му стана още по-широка.

— Произнасяш го добре, cariad. Но двойното Л звучи повече като ТЛ. Остави дъха ти да се плъзне от двете страни на езика.

Хелън повтори звука няколко пъти, без да успее да постигне съвсем точно произношение. Беше толкова сладка с подаващото се между предните зъби езиче, че той не се сдържа и си открадна още една целувка, като засмука леко топлите й сатенени устни.

— Не е нужно да учиш уелски — каза Рис.

— Искам.

— Труден език е. А и в наше време няма смисъл да го знаеш. — Той добави печално: — Майка ми винаги е казвала: „Избягвай да говориш на уелски, защото ще сбъркаш.“

— Защо?

— Не е добре за бизнеса. — Ръката му бавно се плъзна по гърба й. — Знаеш какви са предразсъдъците срещу народа ми. Има хора, които смятат, че уелсците са морално недоразвити, мързеливи… и дори нечистоплътни.

— Да, но това са глупости. Цивилизованите хора никога не биха казали нещо такова.

— Не и на обществено място. Но някои говорят подобни неща, че дори и по-ужасни, насаме, в собствените си домове. — Той продължи намръщено: — Някои ще променят отношението си към теб заради брака ти с мен. Няма да ти го признаят в лицето, но ти ще го забележиш в очите им. Дори когато се усмихват.

Не бяха обсъждали това по време на предишния им годеж — Рис беше твърде докачлив по отношение на социалното си положение, а Хелън не искаше да рискува да го обиди. Той изпитваше огромно облекчение, че вече може да говори откровено с нея. Но в същото време признанието, че бракът й с него ще я принизи, остави горчив вкус в устата му.

— Аз ще бъда Уинтърборн — рече спокойно Хелън. — Те би трябвало да се притесняват от моето мнение за тях.

Това го накара да се ухили.

— Така ще бъде. Ти ще си влиятелна жена, която ще разполага със средствата да направи каквото пожелае.

Тя допря ръка до лицето му, пръстите й се притиснаха към бузата му с нежен трепет.

— Първата ми грижа ще е да направя съпруга си щастлив.

Рис се наведе над нея и се опря от двете й страни на масата, превръщайки тялото си в жива клетка.

— Много работа те чака, жено — предупреди я тихо той.

Сребристите й очи потърсиха неговите. Палецът й нежно погали долната му устна.

— Значи на теб ти е трудно да бъдеш щастлив?

— Аха. Случва се само когато ти си наблизо. — Той страстно се впи в устните й, езикът му се плъзна дълбоко, намирайки удоволствие в нейния, докато не я замая дотолкова, че тя вече не можеше да му откаже нищо. Ръката му награби полата й и Рис за миг се изкуши да вземе онова, за което копнееше тялото му, още там, в този момент. С лекота щеше да я сложи на масата, да повдигне полата, да разтвори краката й…

Той прекъсна със стон целувката и опря чело в нейното.

— Твърде дълго съм без теб, cariad. — Той напълни дробовете си с въздух и бавно издиша. — Кажи нещо, за да ме разсееш.

Лицето на Хелън беше порозовяло силно, устните й бяха подпухнали.

— Спомена майка си — рече тя. — Кога ще я видя?

Той се изсмя сухо — тя едва ли би могла да избере по-ефективен начин да потуши пламъка.

— След като успея да отложа този миг колкото се може повече.

Майка му, Бронуен Уинтърборн, беше сурова, неотстъпчива жена, слаба и висока като дръжка на метла.

Сухите й ръце бяха виновни за изобилието от наказания през детството му, но Рис не можеше да си спомни нито един път, когато да са се протегнали с нежност към него. И въпреки това тя беше добра майка, поддържаше го сит и добре облечен, научи го на цената на дисциплината и усиления труд. Лесно беше да й се възхищава, но далеч не толкова лесно да я обича.

— Тя няма ли да ме одобри? — попита Хелън.

Рис се опита да си представи какво ще направи майка му с това фино, страстно същество с ум, изпълнен с книги, и музикални пръсти.

— Ще реши, че си твърде красива. И твърде мека. Тя не може да разбере твоята сила.

Хелън изглеждаше доволна.

— Мислиш, че съм силна?

— Да — отвърна без колебание той. — Волята ти е като стоманено острие. — След което добави с потъмнял поглед: — Иначе нямаше да можеш толкова добре да се справяш с мен.

— Да се справям с теб? — Хелън се промъкна с грациозна сръчност под ръката му и отиде до друга маса. — Това ли направих, когато се подчиних на ултиматума ти и спах с теб?

Закачливият укор накара пулса му да се ускори. Запленен и разгорещен, той я следваше по петите, докато тя се разхождаше между редиците орхидеи.

— Аха, и после напусна Лондон, като ме остави да изгарям от копнеж по теб. Сега ме държиш като куче на каишка да се моля за още.

Гласът й прозвуча развеселено:

— Не виждам никакво куче на каишка. Виждам само един много голям вълк.

Рис я сграбчи изотзад и приближи устните си към врата й.

— Твоят вълк — изръмжа той и нежно загриза кожата й със зъби.

Хелън леко се изви назад и се облегна върху гърдите му. По лекото й треперене той можеше да усети копнежа в тялото й.

— Да дойда ли при теб довечера? — попита тя. — Когато се стъмни и всички си легнат?

Въпросът запали пожар в кръвта му. Господи, да. Моля те. Жадуваше да се освободи, да почувства отново копнежа в красивата й мека плът. Но най-силно жадуваше за онези спокойни минути след това, когато тя лежи в ръцете му и му принадлежи.

Рис затвори очи и притисна нежно устни към мъничкото й ухо. Мина половин минута, преди да успее да промълви:

— Чела си приказките. Знаеш какво се случва на малките момичета, които ходят на гости при вълците.

Хелън се извъртя с лице към него.

— Знам — прошепна тя и притисна устни към неговите.