Лайза Клейпас
Докато свят светува (32)

Глава 32

Беше унизително да бъде измамена и хваната на тясно по този начин. Освен това беше вбесяващо.

Хелън погледна към Чарити, която спеше спокойно в креслото.

— Не искам да я будя. Има ли друго място, където да поговорим?

Без да каже нито дума, Рис я изведе от стаята. Тя мразеше начина, по който я насочваше, поставил ръка на врата й, сякаш беше някакво безпомощно коте. Фактът, че го правеше пред очите на този… наемник, или какъвто там беше младият мъж, я караше да се чувства още по-зле. Той я избута в един малък кабинет от другата страна на коридора и се спря, за да каже на мъжа:

— Рансъм, не пускай никого при детето.

— Да, сър.

Стаята беше по-малка, побираше единствено писалище, стол и шкаф. Фигурата на Рис сякаш изпълни по-голямата част от празното пространство. Той гледаше пресметливо и самоуверено, и Хелън разбра какво чувстват неговите бизнес съперници, когато седнат на масата срещу него.

Тя отстъпи до стената между писалището и вратата, като все още усещаше тежестта на ръката му върху врата си.

— Онзи човек в коридора… за теб ли работи?

— От време на време.

— Наел си го да ме следи.

— Първо го наех да следи Ванс. Научих, че се е захванал с някакви непочтени дела и нямах никакво намерение да бъда подхлъзнат от копелето. За моя изненада ми докладваха, че Ванс не само е посетил Рейвънел Хаус, но и двамата сте се срещнали на следващия ден за личен разговор в музея. — Последва вледеняваща пауза. — Стори ми се интересно, че пропусна да ми го споменеш.

— А ти защо не каза нищо? — възрази му Хелън.

— Исках ти да ми кажеш. Дадох ти много възможности онази нощ в магазина.

Тя почувства как се изчервява при спомена. Рис изгледа подигравателно руменината й, но милостиво й спести коментара си.

— Но аз премълчах — каза Хелън. — Затова ти каза на господин Рансъм да ме проследи.

— Стори ми се добра идея — съгласи се той с нотка на сарказъм в гласа. — Особено когато двете с доктор Гибсън решихте да се замъкнете посред нощ на доковете в Ийст Енд.

— Тя ли ти каза, че Чарити е дъщеря на господин Ванс?

— Не, Рансъм подкупил домакинката на сиропиталището. Когато притиснах доктор Гибсън и я попитах за това, тя ми каза да вървя по дяволите.

— Моля те, не я обвинявай — тя дойде с мен само защото й казах, че ако не пожелае да ми помогне, ще отида сама.

По някаква причина това разклати самоконтрола на Рис.

— Господи, Хелън. — Той се извърна настрани, сякаш търсеше нещо, което да строши. — Кажи ми, че нямаше да отидеш сама. Кажи ми, иначе се заклевам, че…

— Нямаше — каза бързо тя. — И не отидох. Взех доктор Гибсън с мен за по-сигурно.

Рис се извърна към нея и я изгледа с убийствен поглед. Червенината й се засили.

— Казваш го така, сякаш тя може да ти осигури достатъчно защита! Мисълта, че двете се промъквате по Бътчър Роу, през тълпата от курви и крадци…

— Никой не се е промъквал — отвърна раздразнено Хелън. — Отидох там, защото нямах друг избор. Трябваше да се убедя, че Чарити е в безопасност и… тя не беше. Сиропиталището е неописуемо и тя е била изпратена там само защото никой не я иска… но аз я искам. Искам я и ще я задържа, и ще се грижа за нея.

Гневът му най-накрая изригна.

— Защо, по дяволите? Тя не е твоя!

— Тя ми е сестра — изтърси Хелън и от гърдите й се отрони ридание.

Рис пребледня под бронзовия си тен. Погледна я така, сякаш беше някаква непозната, и бавно се отпусна на ръба на писалището.

— Ванс и майка ми… — Нови ридания я принудиха да млъкне.

В стаята цареше пълна тишина.

Цяла минута й бе необходима, за да овладее чувствата си и да заговори отново:

— Съжалявам. Не трябваше да те заблуждавам, но не знаех как да ти кажа, след като научих за това. Ужасно съжалявам.

Гласът му прозвуча бавно и объркано:

— Кога го разбра?

Хелън му обясни всичко. Господи, беше се изморила да го разказва. За нея вече нямаше никаква надежда, беше непоколебима като прокълната душа при последното си изповядване. Гърчеше се в агония, докато една след друга късаше и последните връзки между тях. Но същевременно изпитваше и облекчение. След това вече нямаше от какво да се страхува.

Рис слушаше с наведена глава, вкопчил пръсти в писалището.

— Исках просто още малко време с теб — завърши Хелън, — преди да разваля годежа. Постъпих егоистично. Трябваше да ти кажа веднага. Само че имах чувството, че като те изгубя, ще умра, и не можех… — Тя млъкна, изумена колко мелодраматично бяха прозвучали думите й, колко приличаха на манипулиране, макар да бяха истина. Миг по-късно успя да продължи по-спокойно. — Ти ще оцелееш и без мен. Тя няма. Очевидно вече не можем да се оженим. Мисля, че ще е най-добре, ако напусна завинаги Англия.

Искаше й се Рис да каже нещо. Искаше й се да я погледне. А най-силно желаеше той да не диша по този начин, с неестествено контролирана енергия, което оставяше усещането, че всеки момент ще се случи нещо ужасно.

— Всичко си решила, нали? — попита той, без да вдига глава.

— Да. Ще заведа Чарити във Франция. Мога да се грижа за нея там. Ти можеш да продължиш живота си тук, а аз няма да… притеснявам никого.

Той промърмори тихо две думи.

— Какво? — попита изненадано тя и се наведе, за да го чуе по-добре.

— Казах, само опитай. — Рис се оттласна от бюрото, озова се до нея със зашеметяваща бързина, загради тялото й със своето и заби юмруци в стената от двете й страни. Стаята се разтресе. Той впи поглед в изуменото й лице. — Опитай се да ме напуснеш и ще видиш какво ще стане. Върви във Франция, върви, където искаш и виж колко време ще ми е нужно да те намеря. И пет шибани минути няма да минат! — Рис дишаше тежко, без да откъсва поглед от очите й. — Обичам те. Не ми пука, ако ще баща ти да е самият дявол. Можеш да забиеш кинжал в сърцето ми, ако ти харесва, а аз ще лежа там и ще те обичам до последния си дъх.

Хелън се сгърчи в агония. Лицето му се размаза пред очите й.

— Ти… не искаш да живееш с две от дъщерите на Албион Ванс. — Или поне си мислеше, че го е казала. Плачеше твърде силно.

— Знам какво искам. — Той я придърпа към себе си, главата му се извиси над нейната.

Тя вяло се опита да се извърти настрани и устните му улучиха брадичката й, дъхът му опари кожата й. Опита се да го отблъсне, но все едно буташе тухлена стена.

— Пусни ме — проплака отчаяно Хелън с ясното съзнание, че той е взел решение, без да мисли. Но силата на волята му, силата на желанието му не можеха да променят фактите. Тя трябваше да го накара да разбере.

Той я целуваше по шията, брадата му драскаше нежната й кожа, докато не я зачерви. Но устните му бяха нежни, когато се спряха върху трапчинката на гърлото й, където се усещаше пулсът й.

— К-каза, че всяко негово дете е демонско изчадие.

Той вдигна рязко глава и я погледна яростно.

— Нямах предвид теб. Каквото и проклето нещо да съм казал, никога не съм имал предвид теб.

— Винаги, когато ме погледнеш, ще се сещаш, че съм наполовина негова.

— Не. — Дланта му се притисна към бузата й и палецът му избърса сълзите. — Ти си изцяло моя. — Гласът му бе дълбок и разтърсващ. — Всяко косъмче на главата ти, всяка част от теб е създадена да я обичам.

Той се наведе над нея и тя се опита да го отблъсне, за да каже нещо, но бе затисната от възбудена мъжка плът, която я разсея дотолкова, че скоро забрави какво искаше да каже. Съпротивата й отслабна, решителността й се сломи и той се възползва от това, за да покрие с целувки всяко нежно местенце, което успя да открие. Вече я поглъщаше нежно, обливаше я с бавен огън, докато тя се отпусна със стон в прегръдките му. Усети как той сваля малките гребенчета, които придържаха шапката й, и я захвърля настрани. Ръцете му обхванаха главата й, повдигнаха лицето й нагоре и той жадно впи устни в нейните.

— Рис — успя да каже тя, като се извиваше в прегръдките му. — Престани. Това няма да реши нищо. Изобщо не си помислил върху това, което обещаваш.

— Няма нужда. Искам те.

— Но това не е достатъчно, за да оправи всичко.

— Разбира се, че е — обяви той, толкова арогантно и упорито, че Хелън просто не знаеше какво да каже. Рис се взря в полуотворените й устни и очите му потъмняха по начин, който я накара да потръпне. Гласът му прозвуча дрезгаво: — Проклета да си, щом смяташ, че мога да оцелея без теб. Трябва да те накажа заради това, cariad. Часове наред… — Устата му погълна нейната в замайващи и откровено сексуални обещания, които ускориха пулса й.

След известно време той повдигна глава, бръкна в джоба на палтото си и извади мека бяла кърпичка. Подаде я на Хелън, без да сваля ръка от раменете й в подкрепяща, покровителствена прегръдка, докато тя бършеше очите си и си духаше носа.

— Кажи ми от какво се страхуваш — рече тихо той.

— Скандалът няма да отшуми — рече нещастно тя. — Хората ще говорят зад гърба ни, ще злословят, ще казват най-ужасните неща…

— Свикнал съм.

— От мен се очаква да ти помогна да се издигнеш в обществото. Но сега това няма да се случи. Двете с Чарити сме… — от устните й се отрони ридание — … бреме.

— Не и в моя свят, cariad. Само в твоя. Само в онзи тънък като бръснач слой, в който твърдо бях решил да се впиша. — Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка. — Единствено заради гордостта ми. За да се изфукам, да докажа, че един уелсец може да получи каквото си пожелае. Но това вече не означава нищо за мен. Само ти имаш значение.

— А Чарити?

Лицето му стана безизразно.

— Тя също има значение.

Хелън знаеше, че той се опитва да свикне с тази мисъл. Но знаеше също колко много иска от него. Твърде много.

— Няма да е достатъчно само да я търпиш. Израснах със студен и дистанциран баща и… — Тя млъкна и преглътна с усилие.

— Погледни ме. — Той повдигна брадичката й. — Мога да я обичам, Хелън. — Когато тя се опита да извърне поглед, хватката му се стегна. — Колко трудно може да е? Половината от нея е същата като половината от теб.

— Половината от Албион Ванс — рече горчиво тя. — Не можеш да го пренебрегнеш просто така, като кажеш, че няма значение.

— Cariad, в това няма нищо просто. Но ако искаш продължително, прочувствено обсъждане на чувствата ми, не мога да ти помогна. Аз съм от Северен Уелс, където изразяваме чувствата си, като хвърляме камъни по дърветата. През последния половин час съм имал повече чувства, отколкото през целия си досегашен живот и почти съм изчерпал лимита си.

— И все пак това не означава…

— Обичам всичко, от което си направена. Всичко.

Той като че ли смяташе, че това е последната дума.

— Но…

— Престани да спориш — рече нежно той, — или ще намеря по-добри занимания за устата ти.

— Рис, не можеш…

Той изпълни обещанието си, като притисна устните си към нейните. В първия миг тя застина и не реагира, но Рис продължи да я целува силно и тя постепенно омекна. Целувките ставаха все по-страстни и продължителни, краката й омекнаха, заля я тъмен поток от чувства и тя потъна в дълбините на удоволствието.

Туп-туп-туп. Хелън изстена, възмутена от дразнещите удари с юмрук по вратата.

Рис изсумтя ядосано и посегна към бравата. Отдръпна се от Хелън и стрелна със смъртоносен поглед Рансъм, който стоеше на прага, извърнал учтиво глава настрани.

— Дано си струва — изръмжа Рис. Хелън облегна пламналата си глава на гърдите му. Двамата мъже размениха няколко неразбираеми думи. Гърдите на Рис се повдигнаха под лицето й в тиха въздишка. — Струва си. — Той неохотно отмести Хелън, като я подкрепяше, докато възстанови контрола си. Тя беше замаяна, краката й трепереха.

— Любов моя — промърмори той, — искам двете с Чарити да отидете с Рансъм; той ще те отведе в каретата ми. След минутка ще дойда и аз.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Трябва да се погрижа за нещо.

— Свързано ли е с господин Ванс? Той тук ли е?

Рис се взря в разтревоженото й лице, усмихна се и я целуна.

— Само ще отида да му кажа две думи.

Хелън отиде до прага и изпрати с поглед Рис, който се отдалечи с широки крачки по коридора.

— Наистина ли ще направи само това? — попита тя:

Рансъм я погледна косо.

— Засега. Но ако аз бях на мястото на господин Ванс… след това щях да се погрижа да поддържам огромно разстояние между мен и Уинтърборн.

 

 

След като размени няколко думи с прошарения чиновник и му подаде един златен суверен, Рис отиде на осма платформа, където последните пътници се качваха на влака, а носачите разтоварваха последните колички с багаж.

Снежнобялата коса на Албион Ванс сияеше изпод бомбето му. Той сочеше един от вагоните първа класа, докато стоеше на перона заедно с трима униформени служители: началникът на платформата, пазачът на влака и кондуктора.

Ванс искаше от тях да потърсят Хелън. Беше спокоен и уверен, хищник, който не подозира, че го преследва по-голям хищник.

Рис се спря в началото на платформата и се замисли… ако първия път, когато бе видял Хелън, знаеше, че този мъж й е баща, дали това щеше да има значение?

Може би в началото. Не беше сигурен. Но нямаше никакво съмнение, че накрая щеше да се поддаде на неустоимото й привличане, на магията, в която винаги го бе държала. В съзнанието му между Хелън и Ванс нямаше никаква връзка, въпреки физическата им прилика, общата кръв или наследствеността. В Хелън имаше само добро. Този нежен, смел дух, тази идеална смесица от сила и доброта си бяха изцяло нейни.

Все още го ужасяваше мисълта, че предишната вечер тя бе отишла в Ийст Енд. Макар да бе научил за това от Рансъм доста по-късно, след като знаеше, че вече е в безопасност, той едва не рухна.

— Сигурен ли си, че не е пострадала? — беше попитал поне десетина пъти и уверенията на Рансъм, че всичко е наред, не го удовлетворяваха достатъчно.

През последните осемнайсет часа Рис бе започнал да разбира по-добре горкия Йоан Крю и избора, който приятелят му бе направил след смъртта на Пеги. Трябваше да накара Хелън да разбере, че като рискува собствения си живот, тя рискува и неговия. Загубата й щеше да го съсипе. Нямаше да я преживее.

Но в този момент тя се нуждаеше най-силно от защита от мъжа, който стоеше пред него. Докато гледаше Албион Ванс, Рис почувства как културната, човешката половина от същността му бива погълната от онази негова страна, която винаги се бе старал да скрива. Онази от ранните, по-бурни времена на живота му, когато проявите на насилие бяха обичайни и необходими. Беше способен на неща, които предпочиташе хората да не знаят… и онова, което бе готов да стори с Албион Ванс, определено попадаше в тази категория.

Рис бавно приближи групата мъже. Началникът на платформата го забеляза пръв и изгледа подозрително едрия, намръщен непознат, който не носеше палто, шапка или ръкавици. Забелязали погледа му, останалите също се обърнаха.

Когато Ванс го разпозна, по лицето му се смениха няколко емоции — изненада, гняв, раздразнение, поражение.

— Тя не е във влака — рече Рис с равен тон. — При мен е.

Ванс въздъхна и се обърна към служителите на железницата.

— Май вече нямам нужда от услугите ви. Вършете си работата.

Тъй като не съществуваше друг начин да напусне платформата, Ванс бе принуден да мине покрай Рис.

Разнесе се досадното биене на камбана и локомотивът отговори с две къси, пискливи изсвирвания.

— Трябваше да кажа на Хелън, че детето е умряло — заяви след миг Ванс. — Не очаквах да прояви такъв интерес към това създание. Но такива са жените, емоциите замъгляват здравия им разум.

Рис не отговори. Щом чу името на Хелън от устата му, той почувства неустоимо желание да го сграбчи, да натроши костите и ставите му с голи ръце и да го хвърли върху линията.

— Какво ще правиш с нея? — попита Ванс.

— Със сирачето ли?

— Не. С Хелън.

Рис стисна юмруци. Спри да произнасяш името й.

— Ще се оженя за нея.

— Дори сега? О, Боже. Какво чудесно котило от чудовища ще се пръкне. — Гласът му прозвуча развеселено. — А внуците ми ще наследят богатството ти.

Когато стигнаха в подножието на тесния мост за пешеходци, Рис сграбчи Ванс за реверите и го блъсна към подпорните колони.

Очите на онзи се разшириха и лицето му пламна. Той сграбчи задъхано китката на Рис.

Уинтърборн се наведе към него и заговори тихо:

— Когато бях малък, баща ми ме прати един следобед да работя при месаря, който си беше наранил ръката и имаше нужда от помощ при разфасоването на месото. Повечето мъже изпитват естествено отвращение към подобна работа. В първия момент ти се преобръщат червата. Но аз скоро свикнах да разрязвам трупа на прасето по гръбначната кост, да разсичам ребрата на овцете и да чупя челюстта на телешка глава, за да отрежа езика й, без да се замисля. — Той нарочно направи пауза. — Ако някога се опиташ отново да разговаряш с жена ми, ще те накълцам като агнешки пържоли. Ще ми отнеме десет минути и преди да съм приключил, ще ме молиш да те убия. — Той отпусна хватката си и леко го блъсна назад.

Ванс приглади палтото си и го изгледа с враждебност и презрение.

— Да не мислиш, че се страхувам от теб?

— А трябва. Всъщност трябва да напуснеш Англия. Завинаги.

— Аз съм наследник на графство, невъзпитана свиньо. Сигурно си луд, щом смяташ, че ще можеш да ме накараш да живея в изгнание.

— Добре. Предпочитам да останеш.

— Да — отвърна саркастично Ванс, — за да ти доставя удоволствието да ме накълцаш като овнешко филе, разбирам.

— Дали? — стрелна го с убийствен поглед Рис. — Години наред твърдиш пред света колко мразиш уелсците. Колко нецивилизован е народът ми, колко брутален. Колко е дивашки. Нищо не знаеш. Така и не успях да забравя писъците на Пеги Крю, докато тя умираше при раждането. Сякаш някой използваше рибарска кука, за да изкара навън органите й един по един. Някой ден ще опитам това върху теб, Ванс. И тогава ще разберем дали можеш да крещиш по-силно.

Яростната искреност в гласа на Рис накара усмивката на Ванс да изчезне. На лицето му най-после се появи истински страх: очите му се изцъклиха, напрегнатите лицеви мускули леко потрепваха.

— Напусни Англия — посъветва го тихо Рис. — Или животът ти ще бъде кратък.