Лайза Клейпас
Докато свят светува (16)

Глава 16

Хелън наведе глава, сякаш искаше да се съсредоточи върху шиенето. Изпълни я странно, противно, стягащо стомаха чувство. Ръцете й успяваха да изпълняват сами познатите действия, като треперливо прокарваха иглата през разпрания шев на ризата. В главата й препускаха панически мисли и тя се опитваше да ги възпре, да ги осмисли.

Албион не беше обичайно име, но не чак толкова рядко срещано. Възможно бе да е съвпадение.

Моля те, Господи, нека да е съвпадение.

И изражението на лицето на Рис. Омраза, каквато човек би отнесъл и в гроба си.

Тревогата, която я изпълваше, правеше опитите да изглежда външно спокойна мъчителни. Трябваше да излезе от стаята. Трябваше да отиде някъде насаме, да си поеме няколко пъти дълбоко дъх… и да намери Куинси.

Той беше дошъл в имението заедно с Рис. Куинси знаеше повече за тайните на семейството й от всички останали. Хелън щеше да настоява да й каже истината.

Докато разговорът продължаваше, тя завърза възелче на конеца и бавно посегна към кутийката с шивашки принадлежности до крака й. Потърси малката шивашка ножичка и разтвори ужасно острите й крачета. Прокара показалец по острието, докато не почувства пробождане и парене. Бързо отдръпна ръката си и погледна с престорена уплаха капчицата яркочервена кръв, която се процеждаше от порязаното.

Рис веднага я забеляза. Изрече уелския звук, израз на недоволство, струйка въздух, процедена между горните зъби и долната устна.

— Wfft.

Измъкна кърпичка от вътрешния джоб на сакото си и с няколко широки крачки се озова до нея. Без да каже нито дума се отпусна на колене и уви сгънатата кърпичка около пръста й.

— Трябваше да гледам, когато бъркам за ножичката — рече смутено Хелън.

Погледът му беше загубил онази вледеняваща твърдост и сега бе изпълнен със загриженост. Предпазливо повдигна кърпичката, за да погледне порязаното.

— Не е дълбоко. Но имаш нужда от пластир.

Катлийн се обади от дивана.

— Да позвъня ли за госпожа Чърч, скъпа?

— Предпочитам да отида в стаята й — рече спокойно Хелън. — Там ще е по-лесно, щом всичко й е под ръка.

Рис се изправи и помогна на Хелън да стане.

— Ще дойда с теб.

— Не, остани — каза бързо Хелън, като придържаше кърпичката около пръста си. — Все още не си си допил коняка. — Тя отстъпи назад, извърна глава и се усмихна на останалите в стаята. — Вече стана късно. Време ми е да се оттегля. Лека нощ на всички.

След като семейството отвърна подобаващо, Хелън излезе от приемната с отмерена крачка, като се бореше с порива да се затича. Слезе по голямото стълбище, прекоси главния коридор и се спусна по стълбището за прислугата. За разлика от тихата празнота на първия етаж, долу кипеше от живот. Слугите бяха приключили с вечерята и разчистваха чиниите и приборите, а готвачката наглеждаше подготовката на продуктите за следващия ден.

От всекидневната на прислугата изригна смях. Хелън се приближи до вратата и видя Куинси, който седеше до дългата маса заедно с група лакеи и камериерки. Като че ли им разказваше истории от новия си живот в Лондон. Куинси винаги бе от най-харесваните членове на персонала и със сигурност им беше липсвал много, след като Рис го нае.

Докато Хелън се чудеше как да привлече вниманието му, без да прави сцена, зад гърба й се разнесе гласът на домакинката.

— Лейди Хелън?

Тя се обърна към госпожа Чърч, чието пълно лице се беше изопнало от тревога.

— Какво ви води тук, милейди? Достатъчно беше да позвъните и аз щях да изпратя някой горе при вас.

С печална усмивка Хелън й показа наранения си пръст.

— Малък инцидент с ножицата — обясни тя. — Реших, че е най-добре да сляза при вас.

Госпожа Чърч огледа раничката, цъкна с език и я поведе към стаята си, която се намираше само две врати по-нататък. Тя служеше едновременно за дневна и за място, откъдето госпожа Чърч се занимаваше с управлението на домакинството. Доколкото Хелън си спомняше от едно време, домакинката имаше в стаята си голям скрин с медицински пособия. Всеки път, когато Тео, Хелън или близначките се нараняваха или се разболяваха, те отиваха в стаята на домакинката, за да бъдат превързани, да получат лекарство и утеха.

Хелън седна до малката маса и отбеляза:

— Тази вечер като че ли всички са весели.

Госпожа Чърч отвори медицинския скрин.

— Да, всички се радват много на пристигането на Куинси. Задават му хиляди въпроси, най-вече за универсалния магазин. Куинси донесе каталози за всички да разглеждат и да се чудят. Никой от нас не може да си представи толкова много стоки под един покрив.

— „Уинтърборн“ е много голям — каза Хелън. — Като дворец.

— И Куинси така казва. — След като намаза порязаното с бензоена тинктура, госпожа Чърк отряза малко парче бяла копринена подплата, напоена с желатин, и го навлажни с лавандулова вода. После уви сръчно платчето около пръста на Хелън.

— Работата за вашия господин Уинтърборн като че ли действа освежаващо на Куинси. От години не съм го виждала толкова енергичен.

— Радвам се да го чуя. Всъщност… — Хелън се опита да говори с обичайния си тон. — Бих искала да поговоря насаме с Куинси, ако ми го доведете.

— Сега ли?

Хелън кимна.

— Разбира се, милейди. — Последва необичайна пауза.

— Нещо не е наред ли?

— Да — отвърна Хелън. — Така мисля.

Госпожа Чърч се изправи намръщено.

— Да донеса ли малко чай?

Хелън поклати глава.

— Веднага ще ви доведа Куинси.

След по-малко от две минути на вратата се почука и ниската, набита фигура на Куинси се появи в стаята на домакинката.

— Лейди Хелън — каза той и маслиненочерните му очи се усмихнаха изпод гъстите бели вежди.

Истинско облекчение беше да го види. При липсата на какъвто и да е интерес или привързаност от страна на баща й или Тео, Куинси бе единственото добросърдечно мъжко присъствие в живота на Хелън. Като дете тя ходеше при него винаги, когато се замесваше в някаква неприятност. Той винаги й помагаше без колебание, както онзи път, когато случайно бе откъснала парче от „Енциклопедия Британика“, а той бе изрязал цялата страница с бръснача, като я увери, че семейството няма да се почувства по-зле, защото е лишено от историята на хърватската астрономия. Или когато беше съборила една порцеланова фигурка и Куинси беше залепил отново главата й толкова добре, че никой не можа да разбере.

Хелън му протегна ръка.

— Съжалявам, че прекъснах вечерта ви.

— Това не е прекъсване — отвърна Куинси, като топло стисна ръката й, — а удоволствие, както винаги.

Хелън му посочи с жест другия стол в стаята и каза:

— Моля, седнете.

Камериерът остана прав и очите му се набърчиха в ъгълчетата.

— Знаете, че не е учтиво.

Хелън кимна с леко напрегната усмивка.

— Да, но това няма да е обикновен разговор. Страхувам се… — Тя се поколеба, думите се запъваха вътре в нея и отказваха да излязат навън. Когато опита отново, успя единствено да повтори вцепенено: — Страхувам се.

Куинси стоеше пред нея с търпеливо и окуражително изражение на лицето.

— Трябва да ви попитам нещо важно — най-накрая успя да каже Хелън. — Искам да ми кажете истината. — За нейно раздразнение в ъгълчетата на очите й се събраха сълзи. — Мисля, че вече знам отговора — рече тя, — но ще ми помогнете, ако кажете… — тя замълча, когато видя как се промени лицето му.

Раменете на Куинси увиснаха, сякаш върху тях беше стоварен някакъв ужасен товар.

— Може би не трябва да питате — предложи той.

— Налага се. О, Куинси… — Слепоочията на Хелън пулсираха, когато тя впи поглед в него: — Албион Ванс ли е моят баща?

Камериерът бавно посегна към празния стол, премести го и тежко се отпусна на него. Сплете пръстите на ръцете си и ги отпусна на масата. Погледът му се насочи към самотния прозорец на стената.

— Къде чухте това?

— Намерих едно недовършено писмо, което майка ми му е писала.

Куинси се умълча. Погледът му се зарея, сякаш се опитваше да види нещо в другия край на света.

— Ще ми се да не го бяхте намирали.

— И на мен. Моля ви, Куинси… той ли е моят баща?

Той я погледна.

— Да.

Хелън потрепна.

— Приличам ли на него? — прошепна тя.

— Не приличате на никой от двамата — отвърна нежно той. — Единствено на себе си. Уникално и прекрасно създание.

— Със заешко лице — каза Хелън и самосъжалението едва не я накара да си прехапе езика. Усмихна се и обясни: — Тя го е написала.

— Майка ви беше сложна жена. Съревноваваше се с всички жени на света, включително със собствените си дъщери.

— Обичала ли е някога баща ми?

— До последния си ден — изненадаха я думите му.

Хелън го погледна скептично.

— Но тя и господин Ванс…

— Той не беше единствената й забежка. Нито графът й беше абсолютно верен. Но те се обичаха по свой собствен начин. След като аферата на майка ви с господин Ванс приключи и вие се родихте, родителите ви подновиха връзката си. — Той свали очилата си, бръкна в джоба на сакото си за кърпичка и внимателно забърса стъклата. — Вие бяхте жертва. Държаха ви горе в детската стая, далече от очите и далече от ума.

— Ами господин Ванс? Той обичаше ли майка ми?

— Никой не може да проникне в сърцето на другите. Но според мен той е неспособен да изпитва точно това чувство. — Куинси отново си сложи очилата. — Най-добре ще е да се престорим, че изобщо не сте научавали това.

— Не мога — каза Хелън, опря лакти на масата и притисна длани към очите си. — Господин Уинтърборн го мрази.

— Няма уелсец, който да не го мрази — отвърна Куинси с необичайно сух тон.

Хелън отпусна ръцете си и го погледна.

— Какво е направил?

— Ненавистта на господин Ванс към всичко уелско е всеизвестна. Той е написал памфлет, който редовно се цитира от всички, които искат да премахнат използването на уелския език в училищата. Според него децата им трябва да бъдат принудени да говорят само английски. — Куинси замълча за миг. — Но в допълнение към това господин Уинтърборн има и лична причина да го мрази. Не знам каква е, само, че е била някаква ужасно подла постъпка и той не говори за нея. Темата е опасна и най-добре да не бъде подхващана.

Хелън го погледна изненадано.

— Нима предлагате да запазя това в тайна от господин Уинтърборн?

— Не трябва да казвате нито дума нито на него, нито на който и да било друг.

— Но той ще разбере някой ден.

— Ако това стане, трябва да отричате, че знаете.

Хелън замаяно поклати глава.

— Не мога да го лъжа.

— Има някои редки моменти в живота, когато лъжата е по-доброто решение. Този е един от тях.

— Но господин Ванс един ден може да каже на господин Уинтърборн. Може дори да дойде при мен. — Тя потърка обезсърчено очите си. — О, Боже.

— Ако го направи — отвърна камериерът, — ще се престорите на изумена. Никой няма да разбере, че просто сте постъпили мъдро.

— Аз ще знам, Куинси. Трябва да кажа на господин Уинтърборн.

— Недейте. Заради самия него. Той се нуждае от вас, милейди. За краткото време, откакто го познавам, той се промени към по-добро заради вас. Ако го обичате, не го принуждавайте да направи избор, който би го наранил необратимо.

Очите й се разшириха.

— Избор? Значи смятате, че ако го разбере, ще развали годежа?

— Не е твърде вероятно. Но не е невъзможно.

Хелън поклати леко глава. Не можеше да го проумее.

Не и след нещата, които Рис беше казал и направил, начина, по който я бе прегръщал и целувал същия този следобед.

— Няма да го направи.

В очите на Куинси проблесна някаква силна емоция.

— Лейди Хелън, простете ми, че ще говоря свободно. Но аз ви познавам още от бебе. Винаги съм смятал за ужасно несправедливо, че невинно дете е толкова ненавиждано и пренебрегвано. И двамата ви родители, Бог да спаси душите им, ви обвиняваха в грехове, които бяха техни, а не ваши. Защо трябва да продължавате да плащате цената? Защо не си позволите да ви обичат така, както винаги сте заслужавала?

— Искам го. Но първо трябва да кажа на господин Уинтърборн истината за това коя съм.

Куинси помълча с разтревожено изражение на лицето.

— Господин Уинтърборн е добър господар. Изисква много, но е справедлив и щедър. Грижи се за хората си и се отнася към тях с уважение, чак до най-нисшата миячка. Но има определени граници. Миналата седмица господин Уинтърборн видя един от лакеите си, Питър, да шамаросва някакво просяче, което беше изтичало до него на улицата. Изнесе му лекция, която го накара да пламне от срам и го уволни на място. Горкият лакей се извиняваше и молеше за прошка, но господин Уинтърборн беше непреклонен. Някои от другите слуги, както и аз, се застъпихме за Питър, а той заплаши да ни уволни всичките, ако се осмелим да кажем още една дума. Каза, че има някои грешки, които не би могъл да прости. — Той замълча за миг. — При господин Уинтърборн винаги има граници, които не трябва да се прекосяват. Ако някой го направи, той прекъсва всякакви отношения с него и повече не поглежда назад.

— Не би постъпил така със съпругата си — възрази Хелън.

— Съгласен съм. — И Куинси отмести поглед настрани, преди да добави с усилие: — Но вие все още не сте негова съпруга.

Зашеметената Хелън се чудеше дали е прав, дали наистина е толкова опасно да признае на Рис за баща си.

— Господин Уинтърборн не е обикновен човек, милейди. Той не се бои от нищо и не се кланя пред никого. Той е над скандалите и в някои случаи дори е над закона. Смея да заявя, че предвид положението му се държи много по-добре от много други. Но може да е непредсказуем. Ако искате да се омъжите за него, милейди, трябва да запазите мълчание.