Лекси Блейк
Без милост (16)

15.

— Не разбирам как можеш да спиш с този мъж — процеди Лили през стиснати устни.

— Той наистина е много добър в леглото. — Ели сведе поглед към менюто. Чувстваше се зле и съжаляваше, че не бе отклонила поканата на Лили да се видят, за да пийнат и поговорят. Налагаше се да обмисли толкова много неща, но изглежда, приятелката й бе решила най-вече да й напомни всички причини, поради които тя трябваше да ненавижда съпруга си. Определено не биваше да споделя с Лили, че все още спи с Райли.

Очите на Лили се разшириха.

— Нима си забравила какво ти причини този мъж?

Ели остави менюто и прикова поглед в приятелката си.

— Ни най-малко. Мисля за това всеки божи ден.

И се питаше как ще постъпи. Разполагаше с две седмици, а все още не бе измислила как да се върне в собственото си жилище.

Райли знаеше, че е уредила да запази апартамента си. Това, което не знаеше, беше колко й бе трудно да напусне пентхауса.

Планът му бе сработил отлично. Тя обичаше пентхауса и да се храни заедно с целия клан Лолес, да разговарят и спорят, докато похапват от вкусното говеждо задушено, полято с няколко бутилки вино.

Сега имаше всичко, за което толкова отчаяно бе копняла в детството си. Братята и сестрата Лолес бяха истинско семейство. Дрю беше авторитетът във фамилията. Мия бе тази, която караше всички да се смеят. Бран беше тих и замислен. Хач беше щурият чичо. А Райли си скъсваше задника от работа. Той беше силната дясна ръка на Дрю.

Ели много бързо бе открила своето място в тази сговорна дружина. Тя дълго и разпалено спори с Дрю и Райли и ги убеди да мислят по-мащабно, отвъд стремежа да отмъстят и спечелят пари. Тримата имаха няколко сериозни политически дискусии и тя бе заставила своите девери да преосмислят принципите си. Дрю обмисляше да приложи някои от идеите й за работа в екип в „4Л“.

— Ели, той унищожи кариерата ти.

Тя вдигна глава. Бран седеше на бара и се усмихваше на барманката. По-малкият й девер наистина имаше много меко сърце, що се отнасяше до жените. Тя сериозно се тревожеше за него. Имаше нещо в миналото му. Нещо, за което никой не говореше. Бран имаше слабо място и това бяха жените с нещастна съдба. Той погледна към нея и окуражаващо й се усмихна.

По дяволите. Тя наистина обичаше Бран. Не по начина, по който обичаше Райли. Искаше й се да не обича Райли.

— Доколкото разбрах от теб, служителите все още ме подкрепят. — Тя доста бе размишлявала за това, което Райли бе смятал или не, че ще се случи, след като изпълни задачата си. Той наистина би могъл да вярва, че тя лесно ще се справи със създалата се ситуация, без много да пострада.

Лили отпи от виното.

— Някои от тях са твърдо зад теб, но те рискуват всичко, заставайки на твоя страна. Райли е виновникът за това. Той те използва.

— И сега се опитва да оправи нещата.

— Като се ожени за теб и вземе акциите ти?

— Които точно сега не струват много. — Когато се замислеше за това, всъщност Райли не беше длъжен да й предлага брак. За него щеше да бъде по-лесно да не го прави. Дрю беше принуден да й даде акции от своята компания. Това изискваше огромно доверие от негова страна. Тя можеше да използва акциите, за да постави Дрю и „4Л“ в доста трудно положение.

Дали да съди по думите, или по действията му? Действията му подсказваха нещо съвсем недвусмислено. Всеки ход, който бе предприел, след като Касталано им бе нанесъл съкрушителния си удар, обвинявайки я в измама и кражба на пари от компанията, бе с цел да й помогне. Той бе направил всичко по силите си, за да я спаси.

Дали го бе направил единствено от угризения на съвест?

— Те отново ще се вдигнат — заяви Лили.

Двете седяха в дъното на малък ресторант. Лили бе настояла да вземат предпазни мерки. Беше дошла по обиколен път и възнамеряваше да се измъкне през кухнята. Намираха се доста далеч от „Страткаст“, така че имаше много малка вероятност някой познат да влезе в ресторанта и да ги види заедно. Цялата тази тайнственост бе прекалена.

— Лили, мисля, че е време да напуснеш „Страткаст“.

Очите на приятелката й се разшириха от изумление и тя се облегна назад, сякаш подобна идея никога не й бе хрумвала.

— И защо да го правя? Да не би той да те е убедил да се откажеш от борбата? Толкова си щастлива с него, че си забравила за всички нас?

Ели се сви, обзета от чувство за вина.

— Не, не съм забравила. Просто се безпокоя за теб. Ти не знаеш на какво е способен Касталано.

— Мисля, че знам. В момента съм секретарка на Кайл. Той говори за баща си, сякаш е някакъв зъл гений. Твърди, че ако почакаме старецът да се махне от компанията, всичко ще бъде негово.

— Лили, кажи ми, че не се виждаш с него. — Това за Кайл беше лоша новина.

— Мога да се справя с него — увери я Лили. — А и той всъщност не е толкова лош. Баща му е ужасен, но Кайл ще ме защити. Много повече се тревожа за теб. Кайл ми обясни ситуацията със семейство Лолес и ти си в истинска опасност. Те играят сложни и подмолни игри.

— О, интересно ми е да чуя как го е обяснил Кайл.

Лили се наклони напред, сякаш Бран можеше да я чуе от бара.

— Те смятат, че баща ти и Стивън са откраднали някаква програма от техния баща. Те са толкова луди, че дори мислят, че Стивън, баща ти и Патриша Кейн се убили родителите им. Можеш ли да си представиш Патриша Кейн като убийца? Дали би посветила един раздел от ръководството си по етикет на убийството и какво да поднесем на гостите след това?

Всъщност жената беше достатъчно студенокръвна, за да го направи.

— Баща ми ми каза истината, преди да умре.

Лили кимна.

— Кайл знае всичко. Онази програма е била винаги на баща ти. Бенедикт Лолес е бил този, който се е опитал да я открадне.

— Не. Баща ми е убил Бенедикт, откраднал е програмата и благодарение на нея той, Стивън и Патриша Кейн са основали „Страткаст“. Той сам ми го разказа. Семейството на съпруга ми е право. Стивън дори ми се обади преди няколко седмици и заплаши да нарани всички, които обичам, ако не намеря сорса, който баща ми е пазил през всичките тези години. Мисля, че той се страхува, че програмата ще докаже престъпленията му. — Дрю не беше толкова сигурен, но искаше да види сорса. Ако Ели успееше да го намери, възнамеряваше да му го предаде с надеждата да оправи цялата бъркотия.

Дали Райли беше искрен в намеренията си? Наистина ли той щеше да се опита да започне всичко отначало? А дали тя щеше да му го позволи?

Ели се опита да си представи как му отказва, но не успя да извика картина в съзнанието си. Какво щеше да се случи, ако нищо от това не стоеше помежду им? Дали този път всичко щеше да е както трябва?

Лили се облегна назад.

— Не мога да си представя как Стивън ще убие някого. Знам, че това, което направи, е ужасно, но да стигне чак до убийство…

Трябваше да накара Лили да й повярва.

— Направил го е. Баща ми умираше, когато ми призна. Освен това ми каза нещо, за което напоследък доста мисля.

— За програмата? Знам, че Стивън все още е бесен за нещо, което баща ти е взел. Твърди, че то принадлежи на компанията, но баща ти го е взел, за да държи Стивън в ръцете си. — Устните на Лили се извиха в кисела усмивка. — Естествено, в неговата версия на историята баща ти е злодеят. Стивън казал на Кайл, че ако му върнеш програмата, той ще оттегли обвиненията срещу теб.

Толкова много лъжи.

— Тогава Стивън лъже. Той ми каза, че ако му предам програмата, няма да те нарани.

Лили се намръщи.

— Мен? Той те заплашва с мен? Аз мога да се погрижа за себе си.

Лили щеше да се опита, но Ели не беше сигурна, че приятелката й наистина е способна да се защити.

— Пази си гърба. Ще се чувствам по-спокойна, ако напуснеш компанията.

— Не мога. Някой трябва да ги наблюдава. Кайл уволни трима души, защото не ги харесвал. А те бяха добри и способни служители, Ели.

— Да, но ти не си могла да му попречиш. Те не говорят в твое присъствие. Не мисля, че си струва да рискуваш живота си, когато няма никаква полза от оставането ти в „Страткаст“.

— Е, съжалявам, че не се оказах много добра шпионка. — Лили сякаш се бореше с напиращите сълзи. — Може би ще успея да ти помогна да намериш тази програма.

Ели не искаше да замесва Лили повече, отколкото се налагаше.

— Имам идея къде баща ми може да я е скрил.

— Но ти няма да се откажеш, нали? Познавам те, Ели. Стивън е допуснал грешка, като те е заплашил по този начин.

Ели се протегна и сложи длан върху ръката на приятелката си.

— Точно заради това искам да напуснеш компанията. След като Касталано няма с кого да ме заплашва, всичко е просто бизнес. Трябва да вярвам, че този мръсник все още иска да докопа нещо от „Страткаст“. Той може да уволнява когото си ще, но има нужда от парите, които носи фирмата.

— Ти смяташ да дадеш програмата на съпруга си — заключи Лили с почти фатално примирение.

Ели кимна.

— Вярвам на баща си. Вярвам, че онзи сорс или каквото там е, принадлежи на семейство Лолес. Но, Лили, не знам дали Райли още дълго време ще бъде мой съпруг. След две седмици се местя обратно в апартамента ми. Бъдещето ще покаже как ще се развият отношенията ни оттам нататък.

— Защо се местиш? Мислех, че целта беше да си в безопасност. Да не би той да те изхвърля?

Леле. Щом се отнасяше до Райли, приятелката й тутакси се впускаше във възможно най-лошия сценарий.

— Не, аз реших да се върна към нормалния си начин на живот. Те ще ме подкрепят, докато разбера какво ще правя. И кой знае? Може би бихме могли да излизаме заедно на срещи. Важното е, че аз ще бъда вън от тази война, с това изключение, че си искам обратно работата и компанията.

— Значи, смяташ, че ще можеш да намериш тази програма?

Ели не бе сигурна за това.

— Мисля, че ми хрумна къде да потърся.

— И искаш аз да се махна по-скоро от там.

— Да. В мига, в който Касталано разбере, че имам това, което той иска, ще те използва срещу мен. Той знае колко много те обичам и държа на теб.

Лили стисна ръката й.

— Аз също те обичам и държа на теб. И ще се опитам да не съдя толкова строго твоя човек. Предполагам, че така е редно. Всички вземаме погрешни решения и понякога те поставят в ужасни ситуации хората, които обичаме. Смятам, че просто никога не ми е идвало на ума, че ще можеш да му простиш.

— Все още не съм решила. Може да му простя, но е трудно да забравя. Разбирам вярата му, че постъпва правилно в името на семейството си. Но не съм сигурна, че бихме могли да бъдем заедно. Те няма да приключат войната, дори да вкарат Стивън зад решетките.

Идеално оформените вежди на Лили се извиха в очевидна изненада.

— Те искат да унищожат Патриша Кейн? И как ще го постигнат? Тя вече не е в бизнеса с технологиите. Да не би да смятат да сложат отрова в плодовия й пай с бадеми или да изровят някое порно, което е снимала на младини? Защото това би било супер.

Ели се бе опитвала да стои настрани от плана им, що се отнасяше до тази жена.

— Не знам, но ако те смятат, че Стивън е чудовище, нямам идея как биха нарекли Патриша.

— Ти никога не си я наричала леля Патриша.

— Никога. — Ели потръпна при мисълта. — Баща ми я ненавиждаше. Тя не е „Пат“ и колкото и да се опитва да бъде любимата домакиня на Америка, тази жена е истинска акула. Не ми харесва, че те смятат да я преследват. Някой ще пострада.

И не беше сигурна, че това ще е Патриша.

Кой щеше да бъде гласът на разума, ако тя си тръгне? Мия и Кейс трябваше да се върнат в Далас. Мия не можеше точно сега да остави съпруга си.

Ако Ели ги напусне, щяха да останат само мъже, а те невинаги вземаха най-добрите решения.

Тя погледна към Бран, който говореше тихо с барманката. Той хвърли поглед към Ели и й се усмихна широко.

Дали щяха да изпратят него в леговището на Патриша Кейн? Или щеше да отиде Райли, след като вече няма какво друго да прави в Ню Йорк?

Тя бе намерила своето място в семейството. Наистина ли бе готова сега да си отиде?

— И така аз ще се върна в офиса и ще опаковам нещата си. Ще оставя на Кайл една бележка да си го начука. — Лили й се ухили. — Мислиш ли, че в „4Л“ ще се намери за мен работа като секретарка?

— Мисля, че моят девер може да ти плаща заплата, докато си върна работата. — Дрю можеше да го уреди и щеше да бъде хубаво Лили отново да е близо до нея. Можеше отново да се заеме с бизнес.

Лили шеговито й козирува.

— Аз съм твоят човек.

Сервитьорката се приближи до масата им и те поръчаха по още едно питие. Докато отпиваше от чашата си, Ели не спираше да мисли за бъдещето си.

 

 

Два часа по-късно Ели претърсваше апартамента на сестра си, чудейки се дали скоро ще може да изхвърли Райли от мислите си.

Как, по дяволите, трябваше да се държи с него сега? Не можеше да забрави последната му реч към нея. Защо бе изрекъл всички онези думи? Каква игра играеше сега?

И какво щеше да прави тя, ако той не играеше игра?

Бран подсвирна, докато кръстосваше наоколо, оглеждайки мястото.

— Приятно местенце. Леле. Изглежда, моделите добре печелят.

— Не и Шари. Тя започна добре, но понастоящем й е доста сложно да си намери ангажименти, защото много трудно се работи с нея. Шари не смята, че работното време важи за нея, нито че е длъжна да се явява навреме за снимки.

— Е, някой тук се справя много добре. Това място не е евтино.

Ели бе имала огромна разправия със сестра си, когато Шари купи жилището.

— Двамата с Колин го купиха с неговия дял от продажбата на стария ни апартамент и неговата половина от всичко, което съм спечелила по време на брака ни, заедно с частта на Шари от наследството ни. Аз се опитах да ги убедя, че не бива да изхарчват всичко, което имат, но Шари заяви, че се нуждае от най-доброто, за да поддържа имиджа си. Ще имат късмет, ако до края на годината все още са тук.

— Много жалко. — Той взе фотографията, поставена върху малката масичка в огромното преддверие. — Това бившият ти съпруг ли е?

Тя погледна снимката. Разбира се, че имаше снимка на Шари и Колин.

— Аха. Направиха си я за миналата Коледа и я разпратиха на всичките си познати и приятели като коледна картичка.

— Той не ми прилича на твой тип. — Бран остави рамкираната фотография.

— Предполагам, че Райли прилича на моя тип.

Бран продължи да крачи из апартамента.

— Разбира се. Той е солиден. Мъжествен. Този тип на снимката явно отделя прекалено много време на косата си. Райли може и да ходи винаги изтупан, но това е заради работата му. Той тренира, защото трябва да е силен и в добра форма, а не защото иска да демонстрира мускули.

— Колин невинаги е бил такъв. — Ели се озърна. Бедата беше, че почти цялата мебелировка беше от някогашното жилище на баща й. Елегантните дивани, масичките от тридесетте години на миналия век. Шари може и да беше глупачка, но имаше око за хубавите мебели.

Защо би взела нещо от офиса на баща им?

— О, точно това е проблемът. Виждаш ли, на човек винаги му олеква, когато сподели нещастията си. Не мога да убедя Дрю в това. Той си мисли, че трябва да е вечният стоик. Лично аз смятам, че е много по-добре да си кажеш какво ти тежи на сърцето. Разбира се, това ми струва сума ти жени, които биха ми харесали, но, хей, ако не си падат по дългосрочни отношения, защо изобщо да започваме пътуването?

Тя се извърна към девера си.

— За какво, за Бога, говориш?

— Говоря за факта, че голяма част от гнева ти към Райли не е истински гняв. Това е страх, че мъж, на когото държиш, може да те зареже. — Бран впери поглед в нея, в очите му бе стаена нежност. — Знаеш ли, той няма да го направи. Той не е от същата порода като първия ти съпруг. Той ще има нужда от теб много повече, отколкото ти можеш да си представиш, много повече, отколкото той някога ще признае. И определено много повече от кретена на онази снимка там.

— Не страдам заради развода, Бран. — Това беше нелепо. — Бясна съм, защото брат ти ме излъга и ме използва.

— Тогава защо още спиш с него?

Кейс никога не й бе задавал подобни въпроси. Когато големият каубой я наглеждаше, той разговаряше за футбол и къде може да се хапне най-вкусният сандвич. Тя определено предпочиташе Кейс. Може би честността щеше да му затвори устата.

— Не че ти влиза в работата, но твоят брат е невероятен в леглото.

Бран само се ухили.

— Семейна черта. Но трябва да ти кажа, че това са глупости. Ти не си от жените, които спят с мъже само за удоволствие. Трябва да има още нещо.

— Не е ли достатъчно, че изпитвам удоволствие от оргазма?

— За теб оргазмът означава много повече от физическо освобождение. Ти се нуждаеш от много повече и го намираш с Райли, но тъй като и преди си мислела, че вече си го намерила, сега те е страх да се довериш.

Ели изпусна дълга въздишка.

— Върви да правиш психоанализа на някой друг, Бран. Аз трябва да… — Наистина не знаеше какво търсеше. — Трябва да намеря нещо.

Закрачи по коридора. Беше сигурна, че Колин бе пригодил някоя от стаите за свой кабинет. Въпреки че напоследък се бе оттеглил от научните занимания, той имаше навик да има кабинет. Сега, след като „менажираше“ почти несъществуващата кариера на Шари, не би се отказал от предишните привички.

Откри го надолу по коридора — елегантно помещение с дъбова ламперия и лавици с красиво подредени книги покрай едната стена.

Колин обичаше книгите. Младата жена огледа рафтовете. Беше му подарила повечето от книгите тук. Шари никога досега не бе харесала някоя книга.

Горчивина. Усещаше вкуса й в устата си.

Не обичаше Колин. Ни най-малко. Всъщност се питаше дали изобщо някога го бе обичала, но усети как гневът й се надига.

Дали Бран беше прав? Дали човек можеше да изгуби любовта, но да не се освободи от страха и гнева? Дали наказваше Райли, защото се боеше, че чувствата му към нея ще се променят?

Той бе излъгал за причините да се запознае с нея, да стане неин любовник. Това означаваше ли, че е излъгал за себе си? За чувствата си към нея?

Можеше ли да вярва на думите му? Ах, всъщност това беше истинският въпрос.

Тя бе вярвала на Колин. Беше му купила дом, беше го въвела в света на бизнеса, бе планирала целия им живот, а чувствата й към него не бяха наполовина на това, което изпитваше към Райли. Беше наранена, когато Колин я напусна. Как щеше да се почувства, когато Райли реши, че е достатъчно наказан за това, което й бе сторил?

О, Господи. Точно за това мислеше. Когато той й предложи един месец, тя бе приела, защото смяташе, че той няма да издържи един месец с нея. И тя трябваше да си тръгне, преди той да го направи.

— Хей, Ел. — Бран стоеше на прага, едрото му тяло изпълваше цялото пространство. — Извинявай. Не биваше да те притискам. За свое оправдание мога само да кажа, че се тревожа, задето смяташ да си тръгнеш. Не искам да заминаваш. Хубаво ми е да си наоколо.

— Може и да не грешиш за това, че мисля, че Райли ще се промени към мен. Колин го направи. Той бе първият човек, когото истински допуснах в живота си, и той много бързо се промени.

— С Райли няма да стане така. Той не е като Колин. Той е постоянен. Ели, от двадесет години той има само една цел. Нищо не беше в състояние да промени тази цел, преди ти да се появиш в живота му. Той те обича. Райли има нужда от теб. Знам го, защото и аз се нуждая от някого като теб. Имаш ли представа какво бих направил, за да притежавам това, което Райли има?

Тя изсумтя. Нима наистина съпругът й е бил искрен?

— Той има жена, която не желае да се обвърже за постоянно с него.

Бран пое дълбоко дъх и тя усети вълната от емоции, надигнала се в него.

— Той има жена, която обича. Да, аз искам това. Искам да обичам някого. Това е огромната грешка, която правят хората. Те мислят, че имат нужда някой да ги обича. Но много по-важно е ти да обичаш някого. Ние се познаваме какви сме по това, дали можем да обичаме. Аз искам да обичам, Ели.

По дяволите. Той отново пробиваше защитата й, думите му събуждаха емоции и страхове.

— Не зная какво ще се случи между мен и Райли.

— Това няма значение. Той пак ще те обича. Да обичаш някого, е много по-важно, отколкото да бъдеш обичан. Мисля, че брат ми те обича и това ще промени целия му живот. Може да изживее дните си в тази пещера на отмъщението, която ние изградихме, или да излезе на светло.

Баща й бе живял в пещера, без да има някой, когото да обича или за когото да се грижи. Никой, който да го обича.

Той често говореше за своята пещера.

Беше казал, че се чувства защитен в пещерата. Твърдеше, че не се нуждаел от никого, затова неговата пещера била сигурна. Беше признал, че е погребал греховете си в пещерата.

Ами ако думите му са били истина? Тя бе помислила, че морфинът е развързал езика му, но ако баща й съвсем целенасочено се е опитвал да й каже нещо?

Неговата пещера. Той наричаше офиса си пещера.

— Може да сме загазили.

— Как така? — сепна се Бран.

— Мисля, че търсим нещо, което е било в офиса на баща ми.

— Добре. Можем да се справим с това.

Той не разбираше същинския проблем.

— Но аз знам със сигурност, че Шари е продала много от вещите му.

Лицето на Бран помръкна.

— По дяволите. Значи, това, което търсим, може да е навсякъде. Ами огледай се наоколо. Ти мислиш, че той го е скрил, нали? Къде би скрил тайните си баща ти?

— Не зная. Нека помисля. Погледни онези книги. Някои са от библиотеката на баща ми. — Шари бе продала някои от вещите на баща й на търг в „Кристис“, а доста по-голяма част бе изтъргувана по и-бей.

Ели претърси бюрото на Колин, но не откри нищо, освен бележки за срещите на Шари и партита, на които тя трябваше да присъства. Очевидно сестра й се опитваше не особено успешно да пробие като актриса.

В бюрото нямаше нищо. Не успя да открие нито фалшиви чекмеджета, нито скрити тайници.

Отново обиколи апартамента, но не попадна на абсолютно нищо. Беше минал час и отчаянието й бързо достигаше пределната си точка.

Бран я откри във всекидневната да проклина тихо сестра си.

— Няма го — пророни тя. — Навярно е попаднало у някой търговец от Минесота или от Финландия.

Бран сложи ръка на рамото й.

— Съжалявам, Ели. Ще намерим друг начин. Виж, ако нещо от тук ти харесва, можеш да го вземеш. Тя сигурно ще продаде всичко, след като получи парите от брат ми. Искаш ли онзи твой портрет като момиче?

Ели се закова на място. Той не би го направил. Баща й бе задържал портрета й, който мащехата й бе поръчала. Изобразяваше Ели като младо момиче, а малката й сестричка се бе сгушила в скута й. На картината двете приличаха на ангелчета. Баща й бе казал, че го е окачил на стената зад бюрото си, за да замаскира злодеянията му. Кой, бе попитал той, ще погледне тези два малки ангела и ще помисли, че баща им е дявол?

Типично за баща й да скрие тайните си на подобно място.

— Помогни ми да свалим онази картина от стената. — Тя се върна отново във всекидневната, обзаведена от Шари. Мястото бе изпълнено с нейни снимки, включително големия портрет, на който тя държи сестра си в скута. Това бе единственият знак, че Шари някога е имала семейство.

Бран пристъпи до нея, високият ръст му позволи много лесно да свали картината. Повдигна я от куката и я сложи на пода.

— Какво точно търсиш? Мислиш ли, че е зад платното?

— Нямам представа. — Тя не прояви интерес към предната страна. Художникът е бил доста ловък с маслените бои. Платното беше напълно гладко. Младата жена го обърна и огледа картината отзад.

Платното бе поставено в дървена рамка. От пръв поглед не личаха следи от допълнителна намеса. Всичко изглеждаше съвсем нормално.

— Ели, под десния прав ъгъл има нещо — рече Бран тихо. — Трудно е да се забележи, защото цветовете го закриват, но мисля, че нещо е пъхнато под рамката.

Ели прокара ръка под дървото и наистина напипа нещо. Наложи се да бръкне по-навътре и извади малка флашка.

Бинго!

Бран я погледна и й се усмихна.

— Надявам се да е това, което си мислим.

— Няма да знаем, докато не видим какво има в нея. Видя ли компютър в онзи кабинет? — Искаше да пусне малката джаджа, за да се увери, че работи.

— Няма компютър. Мисля, че са го взели със себе си в Южния Пасифик, където най-вероятно ще установят, че нямат интернет. Аз гласувах да им се отрежат всички комуникации и да не им се доставят хранителни продукти. Така ще видим кой кого ще изяде пръв. Залагам на бившия ти съпруг. Сестра ти май не яде.

Ели внезапно се изпълни с необясним оптимизъм. Беше го намерила. Каквото и да имаше на флашката, беше важно.

— Не яде, но никой от онези двамата не би си изцапал ръцете с кръв.

— Нито пък ти, а това е добре.

Ето къде той грешеше. Тя беше по-силна, отколкото я мислеха всички.

— Ще си изцапам ръцете с кръв до лактите, ако каузата е справедлива. Готова съм да пусна малко от кръвта на Касталано.

И може би имаше шанс да оправи кашата. Може би не цялата, но щеше поне донякъде да поправи злото, сторено от баща й.

Но всяко нещо с времето. Извади мобилния си телефон и изпрати есемес на Лили.

Ела в пентхауса. Намерих информацията.

Искаше да е със семейството си, когато отвори флашката. Лили беше семейството, което й бе останало. Имаше нужда от най-добрата й приятелка да се разбере с новите й роднини.

— Готова ли си? Аз ще се опитам да спра такси.

Бран й намигна, докато я оставяше да заключи.

Мобилният й телефон завибрира, тъкмо когато деверът й затвори вратата. Когато отговори на обаждането, целият й свят се сгромоляса.