Лекси Блейк
Без милост (5)

4.

Ели лапна и последната хапка от тортата, която нямаше намерение да поръчва. По настояване на Райли бяха докарали количката с десертите. Тя се бе опитала да откаже, но Райли поръча огромно парче шоколадова торта — абсолютно упадъчно лакомство — и й предложи едно парченце, набодено на вилицата му.

Господи, колко обичаше шоколад. Минала беше цяла вечност, откакто си бе позволила да се поглези с десерт. През последната година работеше усилено и обикновено се прибираше много късно у дома, за да вечеря, така че хапваше с колегите или си претопляше набързо нещо в микровълновата.

Сякаш бе забравила да живее. Всъщност дните й минаваха по навик. След развода изцяло се бе отдала на работата. Напоследък рядко се случваше просто да се наслади на нещо.

Замисли се дали да не се наслади и на Райли Ланг. И ако все пак си спомняше кога за последен път е яла десерт, напълно бе забравила кога бе правила задоволителен секс.

Дори беше сигурна, че не бе посягала и към вибратора.

— Разкажи ми защо пое по стъпките на баща си в бизнеса. — Той се облегна нехайно на стената на сепарето. Целият му вид сякаш излъчваше посланието „аз не съм хищник, но въпреки това смятам да те изям“. — Доколкото подразбрах, той не е бил образцов баща.

Защо адвокатът й трябваше да бъде най-сексапилният мъж, когото някога бе срещала? Младата жена се опита да се съсредоточи върху отговорите на въпросите му, вместо да се взира в тези изпитателни очи.

— Той не беше добър човек. Повече се интересуваше от компанията, отколкото да бъде баща. През по-голямата част от времето бях в интернат, но се прибирах у дома за ваканциите. Трябва да знаеш, че интернатът, в който учех, приличаше на „Игрите на глада“ за непослушни момичета. Аз бях като бяла врана сред съученичките ми. Бях по-голяма от останалите момичета. Вече имах тези две бебчета. — Тя посочи гърдите си. — Не се интересувах от мода и поп музика. Харесвах „Доктор Кой“, четях Стивън Кинг и любовни романи. В града имаше антикварна книжарница и когато ни пускаха в отпуск, аз си купувах евтини романчета с меки корици, защото, въпреки богатството на баща ми, разполагах с ограничени средства. Останалите ми съученички си купуваха гримове или убеждаваха някой гаден извратеняк да им набави бира или цигари, а аз имах купчина книги.

— Представям си те с нос, забит в книгата. — Райли пресуши последната капка от виното. — Доколкото схващам, не си прекарвала много време у дома.

— Не. Майка ми умря, когато бях на шест, а след това татко се ожени за майката на Шари. С мащехата ми се разбирахме. Тя беше добра жена, но прекалено се бе вживяла в ролята си на съпруга на богаташ, а това не включваше особени грижи за децата. Така че през летните ваканции, когато се връщах у дома, за двете ни с Шари се грижеше бавачка. Когато бях на десет или някъде толкова, татко не желаеше да натоварва бавачката на Шари с грижи за мен, затова започна да ме води на работа. Нареждаше ми да седя в стаята, където се обработваше пощата на компанията, и да чета.

— През цялото лято? — тихо попита Райли.

Бедното малко богато момиченце. Това беше тя.

— Това продължи около седмица и тогава се появи Стивън. Той реши, че се нуждае от помощничка, и ме разведе из компанията. Колкото и да е странно, накрая се озовах в Отдела по научноизследователска и развойна дейност и се превърнах в нещо като техен талисман. Чувствах се в свои води сред умниците. Говорехме на един език, макар че, ако трябва да съм честна, аз не съм математически гений. Тя бяха много мили към малкото самотно момиче и аз започнах да очаквам с нетърпение летните и коледните ваканции, за да бъда с тях.

— Започнала си да обичаш компанията.

Имаше периоди в детството й, когато се бе чувствала много повече у дома в научноизследователската лаборатория, отколкото в стаята си. Ели често бе проклинала факта, че нямаше математическа и научна дарба.

— Обикнах компанията и мечтах за това, което можеше да бъде. Постъпих в бизнес училище не само защото се очакваше от мен, но и защото осъзнах, че мога да бъда полезна за фирмата. Мога да се справя с външния свят — несекващите доклади за борда, бюджета, рекламата и маркетинга. Мога да се погрижа за всичко това, за да осигуря условия на служителите в компанията да си вършат добре работата. Те могат да направят този свят по-добро място.

— Дявол да го вземе. Ти си мечтател и идеалист. — Той поклати глава. — Моля те кажи ми, че не мислиш наистина, че компания като „Страткаст“ може да направи нещо друго, освен да подмами хората да изхарчат трудно спечелените си долари за по-добър интернет.

Тя трябваше да се досети, че той беше циник. Сви рамене. По принцип не спореше с циници. Те не можеха да бъдат променени.

— Всеки иска по-добър интернет. Готов ли си да тръгваме?

Райли се протегна към ръката й и обви длан около нейната.

— Хей, аз само те дразнех. Искам да чуя историята докрай.

Как би могла да каже нещо, без да прозвучи като глупачка?

И защо й пукаше, че ще прозвучи като глупачка? Така беше по-добре, отколкото този мъж да разбере в какво се забърква с нея. Ако приличаше на баща й, щеше да й каже, че е наивна. През последните години тя беше много внимателна и се стараеше да играе по правилата на баща си, за да й остави по-голямата част от акциите си. Той искаше наследник и тя изигра ролята. Време беше да свали маската.

— Можем да направим нещо по-добро. Корпорациите го дължат на служителите си и на хората, които им помагат да бъдат по-добри граждани на света. Ние се отнасяме към корпорациите, сякаш са най-важната част от американската действителност, следователно хората, които ги управляват, имат отговорности към света. Ако мога да помогна комуникациите да станат по-евтини, по-качествени и по-достъпни за всички, ще съм си свършила работата.

— Ти наистина ли вярваш в това? — попита сериозно Райли.

Поне не й се надсмиваше.

— Баща ми се отнасяше зле с хората във фирмата. За него те бяха просто винтчетата в машината. Аз прекарах седем лета като стажантка на един блестящ човек. Казваше се Хърбърт Симънс. Професора, както го наричахме.

Той беше един от най-добрите хора, които тя бе познавала. Търпелив. Тих. От него бе научила за техниката и бизнеса много повече, отколкото от всеки друг.

Райли кимна.

— Да, познавам добре работата му. Той е изобретил кабелната система, която сега повечето високотехнологични фирми използват.

Ели бе впечатлена. Повечето костюмари не се интересуваха от нищо друго, освен от парите. Фактът, че Райли знаеше името на Хърб и бе запознат с неговия принос, означаваше, че той беше много повече от обикновен печалбар.

— Да, „Страткаст“ бе изградена въз основата на онази система. По-висока функционалност, почти пълна безотказност. И това донесе на компанията милиарди, които моят баща просто прахоса за изкупуването на други компании, заради безумното си желание да покаже колко е велик.

— Да, спомням си, че „Страткаст“ едва не банкрутира. Навярно щеше, ако не разполагаха с кабелната технология. — Пръстите му се заиграха с нейните.

Тя знаеше, че трябва да отдръпне ръката си, ала не можеше да се застави.

— Очевидно „Страткаст“ притежаваше патента. Повечето компании щяха да възнаградят изобретателя, но баща ми го уволни няколко години по-късно, защото той имаше рак в последен стадий и повече не можеше да работи. О, той го представи като несправяне със задълженията, но татко беше много добър в това. Хърб щеше да получи огромен брой акции, ако беше доживял до пенсионна възраст. Умря в старчески дом. Платих погребението му, защото той нямаше никакви близки. Беше блестящ ум. Той промени света за добро и умря сам и без пукната пара, защото баща ми беше ненадминат в умението да мами хората.

— Такъв е бизнесът, Ели — рече той тихо. — Повечето хора го наричат успех.

— В такъв случай думата трябва да се предефинира. Помисли за това, Райли. Ти каза, че искаш да бъдеш мой генерал, но ти не разбираш войната, която аз искам да водя. Тя невинаги е за пари.

— Ти си странна птица, Ели Стратън. — Ръката му се отдръпна от нейната.

Да, това бе съдбата й. Тя никога не се вписваше сред околните, но бе успяла да си извоюва място в „Страткаст“, въпреки че беше дъщеря на баща си.

— Трябва да помислиш за това. Не знам дали за теб съм подходящият изпълнителен директор. Не притежавам твоите инстинкти на убиец. Ще забавя подписването на договора.

— Недей. — Очите му уловиха нейните. — Подпиши проклетия договор, Ели. Нашият договор, не другия. Мога да преглътна странните ти идеи за социална справедливост и въпреки това съм убеден, че междувременно можем да спечелим невероятно много пари. А ако планираш да направиш промени в „Страткаст“, ще имаш нужда от някой като мен, който може да надуши врага ти. Бордът на компанията може да се обърне против теб. Никой не обича промените.

Тя знаеше, че това може да е проблем.

— Ще ги накарам да разберат моята гледна точка.

— А ако не я разберат? Ти може да се посветиш на убеждаването, а аз ще се заема с истинския бизнес. Ще ти помогнала получиш това, което искаш.

— И как ще го постигнеш?

— Не знам дали искаш да чуеш отговора на този въпрос, принцесо. Членовете на борда могат да се борят с мръсни средства. Аз ще отвърна с още по-мръсни.

Предложението беше изкушаващо. Тя не беше глупачка. Знаеше, че я очаква грозна битка, и можеше да се наложи да си изцапа ръцете с кръв. Мисълта я ужасяваше. Ами ако Райли беше точно това, за което се представяше? Ако успееше да се справи с безмилостната страна на бизнеса, за да може тя да се концентрира върху мечтата си да направи „Страткаст“ това, което смяташе, че трябва да бъде?

— Ще преспя с мисълта.

— Но не и с мен — подхвърли Райли.

— Мисля, че ако ще работим заедно, се налага да спазваме известна дистанция. — О, но тя не го мислеше. Искаше да го замъкне право в апартамента си и да забрави за този отвратителен ден. Искаше да заличи всичко и всички, да се потопи изцяло в тази единствена нощ.

Това щеше да бъде ужасна грешка. Та тя дори не познаваше този мъж. Навярно допускаше грешка, като го назначаваше, но той й бе препоръчан, при това не само от старите адвокати на баща й.

Фактът, че идваше от „4Л Софтуер“, я караше да вярва, че Райли Ланг беше толкова добър, колкото твърдеше.

Навярно никога нямаше да узнае за другото. За секса. В крайна сметка той бе единственият, който препоръчваше талантите си. Едва ли разнасяше със себе си брошура с петзвездни отзиви от бивши любовници. А би трябвало. Това наистина щеше да помогне на каузата му. Представяше си го много картинно. Най-отгоре щеше да има негова секси снимка, последвана от възхвали за фантастичните му орални техники.

— На какво се усмихваш?

Ели тръсна глава, за да пропъди видението. Понякога мислите й се отплесваха в най-странни посоки.

— На нищо. Трябва да се прибирам. Утре ще бъде дълъг ден. Благодаря за вечерята. Отдавна не съм прекарвала толкова приятно.

Той взе сметката от сервитьора, който й кимна. Мъжът беше толкова внимателен и услужлив. Надяваше се, че Райли му е дал голям бакшиш.

Райли стана и й протегна ръка, галантно помагайки й да се изправи.

— В такъв случай ще те заставя да го правим по-често. Знам, че смяташ, че не бива да имаме връзка извън работата, но има една много основателна причина хора като нас да се сближат като добри колеги. И двамата нямаме личен живот, а се нуждаем от някого, който ни разбира, след като говорим само за работа. Ти си шефът. Наистина ли мислиш, че можеш да влезеш в интернет и да срещнеш мъж, който да те разбира?

Тя беше почти сигурна, че няма мъж, който да я разбере.

— Може би съм обречена да остана омъжена за компанията.

— Съмнявам се. — Райли й подаде ръка. — Позволи ми да те изпратя до вас. Обещавам, че ще държа ръцете си надалеч. Никакви забавления, докато ти не се съгласиш.

Този мъж направо я убиваше. Познаваше го само от един ден, а вече беше съвсем сигурна, че ще съжалява, задето не бе приела предложението му да се опознаят по-интимно. Но Ели беше бизнес дама, а евентуална връзка с него би могла да я нарани. Трябваше да мисли за целта. След като изкупуването приключеше и тя разполагаше с необходимите акции, можеше да помисли за личния си живот.

Може би.

Хладният полъх на пролетния въздух погали кожата й, докато той я водеше нагоре по стъпалата към нивото на улицата. Когато излязоха за вечеря, слънцето залязваше. Сега минаваше десет. Беше прекарала почти три часа в разговор с него. И те бяха отлетели незабележимо, като през повечето време тя бе говорила.

Беше приятно поне веднъж да бъде център на подобно внимание.

Ели спря.

— За теб ще е по-лесно да хванеш такси тук.

Той се втренчи в нея.

Тя вдигна отбранително ръце.

— Чудесно. Ти ще си този, който ще извърви излишно една или две пресечки.

— Нямам нищо против. — Райли закрачи до нея, съобразявайки дългата си крачка с нейния ход. — В живота ми няма много вечери като тази.

— Да, сигурна съм, че изобщо не ходиш по срещи, прекрасни принце.

Можеше да се закълне, че той се изчерви.

— Изненадващо, но не. Всъщност не излизам много. Пътувам доста между Остин и Ню Йорк. Дългите часове, прекарани в работа и път, не ми оставят много време за срещи. Преди време имах сериозна приятелка, но връзката ни постепенно се изчерпа. Тя започна да излиза с някакъв ръководител на проект. Поканиха ме на сватбата — додаде той леко раздразнено. — Естествено, през онзи уикенд бях зает.

Харесваше й този непринуден Райли. Някъде по средата на вечерята той се бе отпуснал. Продължиха да говорят за бизнес, но нещо, изглежда, го бе успокоило и той бе вмъкнал откровения за любимите си спортове футбол и бейзбол.

— Значи, това доста те е стреснало, а?

Спътникът й се замисли за миг.

— Знаеш ли, струва ми се, че това, което ме стресна, беше фактът, че повечето хора, които познавах от колежа, вече са женени и се размножават като зайци, а аз никога не съм живял заедно с жена. Дори почти не съм прекарвал цялата нощ в жилището на жена.

— Аз мисля, че цялото това съвместно съжителство може би се надценява — призна Ели. — Свързано е с много компромиси. Съжалявам, че не живях с Колин, преди да се оженим. Можех да си спестя купища долари, ако знаех, че той е от онези мъже, които постоянно оплескват банята с пастата за зъби. Направи си труда да завинтиш капачката, човече.

— А, голяма гадост, нали? Напълно разбирам колко е дразнещо.

Тя зави зад ъгъла по улицата, водеща към нейната сграда, и се улови, че забавя ход.

— Значи, в колежа си живял в къща с цяла тайфа момчета?

Можеше да си го представи в някоя студентска братска къща. Навярно е бил кралят на кампуса.

— Като тийнейджър живеех в комуна за сираци. Ти мислиш, че бившият ти съпруг е бил сбъркан. Събери на едно място дванадесет на практика бездомни тийнейджъри и само гледай какво ще стане. Никак не е приятно. Мисля, че оттогава страдам от ОКР^[1]. Прекалено съм подреден.

Отне й секунда, за да осмисли казаното. Комуна за сираци. А не студентска братска къща.

— Комуна за сираци?

— Нещо като приемен дом за прекалено пораснали питомци, за да бъдат осиновени. Родителите ми починаха, когато бях на дванадесет. Докато навърша осемнадесет, живях в две различни комуни за сираци.

Той е живял в домове за сираци?

— И какво се случи, когато навърши осемнадесет?

— Големият ми брат вече бе пораснал достатъчно и ме взе при себе си — обясни той с безстрастен тон. — Аз бях прилежен и ученолюбив ученик и спечелих стипендия. Успях да избегна повечето капани на прекрасното ни общество.

— Капани? — Тя все още беше потресена от мисълта, че той е бил толкова уязвим.

— Наркотици, физическо насилие. Всички тези гадости, които могат да споходят едно отчаяно хлапе, както често съм виждал да се случва. Но аз се стараех да избягвам неприятностите и бях съсредоточил всичките си усилия върху учението. Моят по-голям брат беше много взискателен към всичко, що се отнасяше до училището. Приемаше отговорностите си много на сериозно. Почти съм сигурен, че беше много по-строг с мен, отколкото би бил баща ми. Всъщност татко беше прекалено мек и добър. Е, поне така си мисля. Понякога е трудно да си спомня.

Ели имаше чувството, че цялата й представа за него се бе преобърнала с краката нагоре. Ако я бяха попитал, тя щеше да каже, че той е имал охолно и осигурено детство. Безупречните маниери. Подходящите училища. Дори неговата самоувереност я караше да смята, че той е един от привилегированите, въпреки че не беше противен като някои богаташки синчета, които познаваше. Внезапно вместо страхотния сексапилен мъж, който сега беше пред нея, Ели видя малкото момче, което някога е бил. Самотно. Изплашено. Изпълнено с решителност.

— Не ми е приятно да си те представям в комуна за сираци.

Тя бе видяла само красивата сексапилна обвивка, но под нея се криеше човешко същество. Всички човешки същества бяха раними и страдаха. Той просто го прикриваше по-добре от останалите.

Райли спря, улови ръката й и я погледна.

— Ти си прекалено мекосърдечна, Ели. Но аз също не обичам да мисля за онези години. Дори не знам защо говоря за това. Рядко споменавам миналото. Настоящето и бъдещето са много по-интересни.

Тя погледна вратата. Трябваше да мине през нея, но откри, че не й се ще да го остави. Не и така. А ако продължеше да говори за миналото му, навярно щеше да се разплаче. Не беше особено уместно поведение пред един мъж, който на практика щеше да бъде неин служител.

— Като заговорихме за бъдещето. Мислиш ли, че можем да приключим с договора за изкупуването преди заседанието на борда? Искам да се явя на него с пълната увереност, че контролирам положението.

Бизнес. Не биваше да забравя, че когато е с него, трябва да се съсредоточи върху работата.

— Ще се опитам. Заседанието е след месец. За съжаление, заради клаузата, която Касталано се опита да пробута, ще се наложи да се върнем на масата на преговорите. Утре ще уведомя екипа му, че ние не сме съгласни с договора, и ще им изпратя няколко наши изисквания.

— Аз нямам никакви изисквания, с изключение на едно — аз му плащам акциите, а той да ме подкрепи за поста изпълнителен директор. — Стивън нямаше да присъства на заседанието, но членовете на борда щяха да го послушат. Ако публично обяви подкрепата си, нямаше да има проблеми при гласуването.

— Можем да вмъкнем това в договора, но той винаги може да се отметне, освен ако не забавим прехвърлянето на парите и акциите и заявим, че ще се осъществи след заседанието на борда.

Тя не искаше да играе по този начин. Ако го стореше, щеше да изглежда слаба, сякаш си е купила мястото, защото не е била сигурна, че партньорът й ще я подкрепи, без над главата му да виси заплаха.

— Не. Искам да приключим преди това.

— Ще се опитам — обеща той. — Но тези преговори са деликатни, пресата ще ни наблюдава, така че трябва да сме внимателни. Имаме късмет, че изглежда, продажбата на акциите на сестра ти е била частна сделка, в противен случай е трябвало да бъде докладвана. Това все още може да се случи. Зависи кой ги е купил.

Ели можеше да си представи заглавията. След като собственото й семейство продаваше, как би могла една млада жена изобщо да ръководи високотехнологична компания? Акциите ще изгубят от стойността си. И тя навярно ще бъде отстранена.

По дяволите, но Ели се нуждаеше от гласа на сестра си. Тя проявяваше търпимост към Шари и се бе примирила с всевъзможните й изцепки, защото от момента, в който разбра, че баща й умира, тя знаеше, че ще се нуждае от подкрепата й, а сега трябваше да намери някой друг.

Разбира се, ако подпише онзи договор, Райли Ланг щеше да стане член на борда с право на глас. Може би не всичко бе изгубено.

— Хей, всичко ще бъде наред. — Той се приближи към нея и повдигна брадичката й, за да го погледне. — Независимо какво ще се случи, аз ще се погрижа за всичко. Опитай се да го запомниш. Дори и нещо да се обърка, аз накрая ще го оправя.

Тя повече от всичко на света искаше да му вярва. Чувстваше се толкова самотна, а той й предлагаше приятелство и подкрепа.

— Кажи ми, че мога да те целуна — нареди той с нисък глас. — В момента сме в извънработно време. Ако искаш да не те докосвам на работа, няма да го правя. Можем да запазим в тайна нашите отношения.

— Това би било изключително непрофесионално. — Тя искаше да го смъмри, ала вместо това думите й прозвучаха някак задъхано и предизвикателно.

— Да, но на мен наистина не ми пука. Това означава да си шефът. Правиш това, което желаеш и когато го желаеш. Научих много отдавна, че ако аз не взема това, което искам, някой друг ще го направи. Вземи това, което искаш, Ели. — Устните му бяха толкова близо до нейните, че тя усети топлината на тялото му, ментовото ухание на дъха му.

Беше нужно толкова малко — само да се повдигне на пръсти и устните им щяха да се срещнат.

Но той не разбираше какво означаваше да си жена в света на бизнеса. Тя беше под тридесет и жена. Всички я наблюдаваха. Всички очакваха да се издъни, за да я разкъсат на парчета и да си поделят компанията.

Нямаше да последва инстинктите си.

Той отстъпи назад.

— Аз ще съм готов, когато и ти си готова. Качи се горе. Няма да си тръгна, докато не се уверя, че благополучно си се прибрала. Бих те придружил до апартамента, но ти не си готова за това.

Не беше. Наистина не беше. Той беше прекалено идеален, за да е истински. Ели се обърна и побягна като страхливка, каквато си беше.

 

 

— Изненадан съм да те видя. — Дрю вдигна глава от лаптопа и присви очи в тъмнината, изпълваща пентхауса в Горен Ист Сайд, който бе купил преди няколко месеца. — Мислех, че тази нощ ще прекараш в леглото й. Тя не захапа ли стръвта?

Единствената светлина в стаята проникваше от високите до тавана прозорци, отвъд които блестяха уличните лампи и светлините на Хъдсън. Като всичко в живота на брат му, пентхаусът винаги изглеждаше потънал в сенки.

Толкова различен от светлия и приятен апартамент в Бруклин, който Ели наричаше свой дом. Райли бе изненадан колко е малък. Имаше само разтребена уютна всекидневна, миниатюрна кухня и врата, която водеше към спалнята, в която той не бе успял да влезе. Беше прекарал там само няколко минути, но не можеше да не го сравни с пентхауса на брат си, струващ няколко милиона. Мястото притежаваше най-доброто, което парите можеха да купят, но нито веднъж не го бе почувствал като дом. Нито имението им в Остин.

— Тя е срамежлива. — Ели бе толкова различна от представата му за нея. Не беше наистина срамежлива. Думата беше погрешна. Любопитна бе по-правилното определение. — Тя е съвсем наясно как би изглеждало, ако започне да спи с адвоката си. Ще се справя с този проблем, защото в същото време тя е много любопитна.

Ели беше много чувствителна жена. Хареса й, когато той я докосна, но може би беше прибързал. Тя вече се бе опарила. Съвсем естествено бе да е предпазлива към мъжете.

Той очакваше да е безскрупулна, да взема това, което иска. Очакваше дъщерята на Филип Стратън да е безмилостна като баща си.

А тя искаше да превърне корпоративна Америка в по-добро място. Кого заблуждаваше? Това беше наивна мечта, която много скоростно щеше да я изстреля от директорското кресло на компанията, още преди да успее да изложи докрай пред борда своя бизнес план.

Ели Стратън се нуждаеше от пазител, ала това нямаше да е той.

— Ти обикновено правиш на пух и прах всякаква предпазливост. — Дрю захлопна капака на лаптопа и Райли забеляза чашата с уиски пред него. Това бе един от среднощните ритуали на Дрю. Само една чаша. Никога не си позволяваше да изгуби контрол.

Райли можеше да се обзаложи, че Ели се замайваше след няколко чаши вино. Тя се отпусна след първата, но ако се чувстваше удобно, навярно щеше да си позволи да стане малко по-игрива, по-кокетна.

— Мога да забърша жена в бара. Ели Стратън не е свалка за една нощ.

Дрю се облегна назад с чашата в ръка.

— Не, не е. Тя е мишена и ти не бива да го забравяш.

— Съжалявам. Какво съм направил през няколкото часа, откакто се запознах с нея, което да те накара да повярваш, че гледам на нея като на нещо различно от мишена?

Дрю отпи голяма глътка и пресуши чашата, преди да я остави на масата.

— Вечерях с нашата сестра и съпруга й. Кейс е интересен мъж.

През повечето време Кейс беше корав задник. Кейс бе тренирал Райли през последната година. Той беше причината Райли да е в отлична физическа форма и да е способен да си служи с всяко оръжие, познато на човечеството. Освен това се бе оказал и малко философ.

— Той изнесе ли ти лекция за капаните на отмъщението?

— Не точно. Не беше нищо подобно, но ме накара да се замисля. Той беше много внимателен с Мия. Когато е с него, тя направо сияе. Щастлива е. Жегна ме завист. След като аз й завидях, и вие двамата с Бран също ще изпитате същото.

Мамка му. Какво, по дяволите, се бе случило, че да накара брат му да признае нещо подобно? Дрю никога досега не бе признавал слабост. Нито веднъж. През всичките години, откакто беше с Дрю, Райли никога не го бе видял да плаче.

— Мия е различна. Тя не е преживяла това, на което ние бяхме подложени. Не знам дали съм способен да бъда щастлив като нея.

Дрю стана и се приближи към редицата прозорци, едрото му тяло се освети от лунната светлина, отразяваща се от реката.

— Зарежи завистта, братко. Аз не знам дали някой от нас може да бъде. Знам единствено, че сме прекалено близко, за да се откажем. И аз признавам, че е привлекателна.

— Ели?

— Тя е хубава и много по-мека, отколкото бих повярвал, че една Стратън може да бъде. Като човек е топла и добра. След като прочетох биографията й, разбрах, че вече е била наранявана. Ти ще я нараниш, Райли. Ще я разкъсаш. Наистина ли мислиш, че можеш да го направиш?

Не му хареса как брат му го представи.

— След като всичко това приключи, тя все още ще има пари. По дяволите, тя навярно ще запази компанията. Ние просто ще удължим процеса на изкупуване. За да накараме Касталано да се отчае. Истината е, че нейната компания има преимущество с новата охладителна система, върху която тя работи. Дори и да сринем стойността на акциите, тя ще може да се възстанови.

— Освен ако някой не се намеси и не отмъкне компанията изпод носа й — изтъкна Дрю.

Винаги съществуваше подобен риск.

— Ние не можем да мислим за това. Тя е умна жена. Аз ще съм до нея. Ако се наложи, ще помогна да се защити компанията от враждебно поглъщане.

Дрю се обърна и размаха пръст насреща му.

— Точно от това се боя. Ти вече мислиш как да я спасиш. Мислиш как да се сражаваш на нейна страна. Познаваш тази жена от един шибан ден и вече планираш как да й помогнеш.

— Нима ти не изпита мимолетна вина, Дрю? Наистина ли си толкова сбъркан, че да не можеш да видиш колко е невинна тя? Да, ние трябва да притиснем Касталано в ъгъла и да въздадем справедливостта, която той напълно си е заслужил, но не може ли да намалим вредата за нея? Не се отказвам. Ще направя това, което е нужно, но ако мога да облекча с нещо положението й, ще го направя.

Дрю прикова поглед в него.

— Ти не можеш да си позволиш да имаш съвест, Райли. Не и когато се води война. Мислиш ли, че Касталано дори за секунда някога се е разтревожил за нас, четиримата? Не. Той възнамеряваше да убие и нас. Не му е пукало за страничните щети или за косвените жертви.

— Ще ми се да мисля, че ние сме по-добри от Касталано.

— Не можем да си позволим този лукс. Върви си у дома в Остин, Райли. Аз сам ще се оправя със Стратън.

— Ще престанеш ли да се държиш като задник? — кипна Райли. — Нямам представа каква оса те е ухапала тази вечер, но никъде няма да ходя. Утре ще бъда в „Страткаст“ и ще работя по плана, който съставихме преди години. За мен тя не е по-важна от теб, Дрю. Нито от родителите ни. Ако се налага, ще я унищожа, но ако има начин тя да не бъде разкъсана от вълците, ще се опитам да го намеря. Приключи ли с бичуването? Защото един от нас утре сутрин трябва да ходи на работа.

— Не се карайте. Наистина мразя, когато се карате — разнесе се тих глас.

Дрю затвори за миг очи и се извърна.

— Бран, мислех, че ще излизаш с Хач.

Бран стоеше на прага, високата му едра фигура тънеше в сенките.

— Върнах се по-рано.

— Той се сби. — Хач се появи зад него. Потърка с длан главата си и въздъхна. — Всичко е наред. Оправих се с ченгетата.

Дрю мина покрай него, включи светлината и поклати глава.

Ръцете на Райли се стиснаха в юмруци, когато видя по-малкия си брат.

— Надявам се другият тип да изглежда по-зле. Не трябва ли да отидеш в болница?

Устата на Бран бе разкървавена, а окото му — насинено и подуто.

— Добре съм. Бил съм и по-зле.

Това беше проблемът. Бран е бил и много по-зле. Райли мислеше, че някои от сънищата му са гадни, но нямаше представа как Бран изобщо можеше да спи.

— Какво се е случило? — обърна се Дрю към Хач.

— Ти как мислиш? — парира Хач. Нямаше начин да не се забележат кървавите пръски по бялата му риза. Навярно бяха от Бран. — Някакъв тип си позволи да опипва по-грубо стриптийзьорката, с която Бран разговаряше, и Бран му се нахвърли. — Той изгледа с присвити очи своя питомец. — Знаеш, че в подобни места има охрана.

Да се твърди, че Бран имаше проблем с гнева, беше слабо казано. Но най-много освирепяваше, когато малтретираха жени.

Бран бе гледал как приемната му сестра умира. Бил е на шестнадесет, делели са го само няколко месеца, за да излезе от опеката на социалните и Хач да стане негов официален настойник, макар че винаги Дрю е бил този, който се е грижил за тях. Хач просто беше по-възрастен и след известен престой в рехабилитационна клиника бе овладял алкохолизма си, макар и не напълно.

Бран никога не говореше за нея. Никога не споменаваше името й, но Райли някак си знаеше, че тя винаги присъства в едно скрито кътче на съзнанието на брат му. Дрю го бе заставил известно време да посещава психиатър, но Бран бе измолил да прекрати сеансите. Трудно беше да се откаже на най-малкия им брат.

Не по-малко трудно беше да го гледат как се бори с демоните, скрити в душата му.

— Другият тип беше по-тежък поне с четиридесет и пет килограма и беше с трима приятели. Имахме късмет, че те нямаха ножове — изтъкна Хач. — Но рано или късно, късметът все ще му изневери.

— Не можеш да правиш подобни неща — изрече мъчително Дрю, сякаш думите му причиняваха болка. Сложи ръка на врата на брат си. — Трябва да спреш да се биеш.

Лицето на Бран доби упорито изражение.

— Тя не искаше той да я докосва по този начин. Има право да каже „не“ и не ми казвай, че тя е стриптийзьорка. Тя е жена и има право да откаже, независимо дали е облечена в монашеско расо, или е напълно гола.

— Знам, Бран. Съгласен съм с теб, но не можеш по този начин да рискуваш живота си. Трябва да преброиш до десет и да помислиш. Трябва малко повече да цениш собствения си живот. — Дрю пусна Бран и отново насочи поглед към Хач. — Да очаквам ли поредното дело?

Райли направо не искаше да мисли колко бяха стрували на Дрю сбиванията на Бран. Често нямаше никакво значение, че Бран се е опитал да спаси някоя жена от нахален негодник. Негодникът наемаше адвокат и му повдигаше обвинение. Тук се намесваше Райли.

— Аз ще се оправя — рече.

Хач поклати глава.

— Не. Те избягаха в минутата, когато охраната се обади на ченгетата, а Бамби свидетелства в полза на Бран. Не са повдигнати обвинения. Никой не разбра кой е той. Макар да съм сигурен, че родителите й ще съжаляват, че са я кръстили така. Всеизвестно е, че никоя Гладис няма да свърши на пилона. Ако имах дъщеря, непременно щях да я кръстя Гладис.

— Тя работи, за да завърши медицинско училище — промърмори Бран, докато излизаше.

Хач затвори очи.

— Това момче ще ме убие. Кълна се. Някой ден няма да съм наблизо. Сякаш си търси смъртта.

В крайна сметка нощта се оказа доста гадна.

Всъщност стана такава, когато влезе тук. Докато беше с Ели… Не биваше да мисли така. Трудно беше, защото и двамата знаеха, че почти бяха стигнали до края. Трябваше да спрат, не биваше да се разсейват.

Райли не можеше да позволи на Ели Стратън да го разсейва. Братята му се нуждаеха от него. Родителите му се нуждаеха от него.

— Ще се опитам да го убедя да започне отново терапия — рече Дрю и се върна при компютъра. Плъзна се на стола и го включи. Така Дрю се оттегляше в своя личен свят.

Райли нямаше такъв. Той имаше работа, а точно в момента работата му щеше да го накара отново да мисли за Ели Стратън.

— Аз ще се справя със „Страткаст“, Дрю. Не се тревожи за тази част от плана. Можеш да разчиташ на мен.

Брат му вдигна поглед за миг и Райли си спомни, че това беше момчето, което работеше, спестяваше и се жертваше. Някои вечери си бе лягал гладен, за да има Райли храна. Беше направил всичко по силите си, за да събере отново братята и сестра си.

Райли не можеше да разочарова Дрю.

— Знам, че ще го направиш — рече Дрю тихо. — А аз ще работя по другата част от плана.

— А аз ще се погрижа да довърша останалото от този скоч и си лягам — направи се на остроумен Хач.

Дрю протегна ръка към кристалната гарафа.

— Има уиски в кухнята. Ти не можеш да оцениш това.

Хач се намръщи.

— Ти не си мой син. За твой късмет, не обичам превзетите питиета.

Понякога Райли се питаше как ли са живели Дрю и Хач през годините, преди да измъкнат него и Бран от приемните домове. Известно време са били само те двамата и това ги бе свързало по начин, който Райли невинаги разбираше.

Дрю леко се подсмихна.

— Ти не харесваш нищо превзето, Хач. Наспи се добре.

Хач поклати глава.

— Сякаш изобщо ще мога да заспя след днешния ден. Мислех, че сме приключили. Стратън е мъртъв. Почти докопахме Касталано. Кейн е краят. Тя трябва да е последната брънка. След като съсипем шибаната й империя а ла Марта Стюарт… по дяволите, най-после ще можем да си отдъхнем.

Били са четирима. Райли не бе успял да забрави онази подробност, която Кейс изненадващо бе стоварил върху главите им, докато беше с Ели. Сега сякаш целият минал ужас се отприщваше отново. През всички тези години те не бяха подозирали, че в заговора за убийството на майка им и баща им е участвал и четвърти човек.

— Отново проучвам корпоративната структура — кимна Дрю. — Ще открия кой друг е спечелил най-много пари. В основата на всичко са парите.

Хач се втренчи в Дрю.

— Аз. Би трябвало да съм аз, Дрю. Ако притежаваш наполовина от ума, който съм те обучил да използваш, би трябвало да ме изхвърлиш още тази нощ.

— Върви да се наспиш, Хач. Утре сутринта ще обсъдим всичко на свежи глави. — Очите на Дрю не се отместиха от екрана. — И само за сведение — никога не съм те подозирал. Много отдавна отгатнах тайната ти. Дори и да си знаел какво е замислял татко, ти нямаше да го отстраниш. Никога не би направил нещо подобно.

Хач не трепна.

— И защо смяташ така? Парите са огромен мотиватор. Аз щях да загубя цяла шибана бала мангизи, ако баща ти беше блокирал продажбата на нашата компания.

— Парите никога не са били по-важни за теб от нея.

Хач застина.

— Не. Не, не са.

Възрастният мъж се обърна и напусна стаята.

Райли остана да се взира след него.

— Той не е знаел, че ние сме били наясно, че е бил влюбен в мама?

— Мисли се за по-умен, отколкото е — промърмори Дрю и по устните му се мярна лека усмивка. — Аз знаех, че той е влюбен в мама, преди тя да умре. Знаех също, че Хач не е участвал в престъплението. Той държеше на татко не по-малко, отколкото на нея. Затова изпадна в толкова дълбока криза.

Дълбока криза беше учтивият начин да се каже, че Хач се бе хванал за бутилката и не я бе пуснал с години.

Може би Дрю не беше толкова циничен, на какъвто се правеше. Райли се бе питал по-рано дали Дрю няма да заподозре Хач.

Всичко бе започнало с решението на петима приятели да се захванат с бизнес. Бенедикт е имал идеята. По онова време Патриша и Хач са имали парите. Стивън Касталано и Филип Стратън — нужните връзки. Спечелили са много пари, преди ППП. След ППП техният баща бе открил, че някой е манипулирал акциите. Не можел да допусне подобно тайно споразумение и си уредил среща с представители на Федералната търговска комисия^[2].

Беше умрял, преди тази среща да се състои.

Компанията бе спечелила милиони, а семейство Лолес не бе видяло нито цент от тях.

Хач бе получил пари, но по онова време е бил в толкова жесток запой, че изцяло ги е пропилял. Не му е пукало за нищо, когато Стратън е отишъл при него със своя план да продаде компанията за огромна печалба.

Доколкото Райли знаеше, Хач бе пропаднал в дълбока тъмна бездна в деня, след като Бенедикт и Айрис Лолес са изгорели в пожара. И не бе излязъл от нея, докато Дрю не го беше открил и принудил да се подложи на лечение, за да се очисти поне донякъде от алкохола. След което са сложили началото на „4Л“.

Това дало на Хач цел и смисъл на живота.

Разбира се, вината би могла да го тласне по същия път. Ако Хач бе избрал парите пред лоялността, напълно очаквано е било да потърси утеха на дъното на бутилката.

Райли не познаваше Хач така, както Дрю.

— Бордът е бил малък — заговори, снижавайки глас. — Как можеш наистина да го изключиш?

— Мога и го правя. Познавам Хач и знам, че той не е способен да извърши това. Отговорът е някъде другаде. Наистина бих искал да получа достъп до съдържанието на компютъра на Стратън. Не мога да си представя, че Ели е изхвърлила всичко.

— Защо не използва твоята „задна вратичка“?

— Стратън беше параноик. Той държеше личните си файлове на компютър, който не бе включен към мрежата. Обзалагам се, че е научил и дъщеря си на това. Ти трябва да намериш тази система и да свалиш на флашка колкото може повече от информацията. Може би там ще успеем да открием нещо. Искам да знам с кого е разговарял той навремето.

— Наистина ли вярваш, че Стратън е запазил тази кореспонденция? — Райли не би го направил.

— Аз пазя всичко. Смятам да проуча основно всеки служител в компанията на татко и да разнищя из основи финансите им. Боже, каква шибана каша. Как съм могъл да пропусна това?

— Нямаше откъде да знаеш. В цялата работа няма смисъл. В онази компания е имало петима големи притежатели на акции. Касталано, Стратън, Кейн, Хач и татко. Може би трябва да потърсим външен човек — предложи Райли. — Трябва да проверим кой е купил акции по време на ППП.

— Мога да проверя тази следа. — Дрю отметна глава и замасажира врата си. — Аз също мислех, че скоро всичко ще свърши.

Изглежда, общият им кошмар все още ги държеше в хватката си.

Райли седна срещу брат си. Предстоеше им дълга нощ.