Лекси Блейк
Без милост (17)

16.

Райли прегледа информацията, която специалистът на „Маккей-Тагарт“ му бе изпратил преди няколко минути. Не се свенеше да използва роднинството си с клана Тагарт като надежден инструмент. Беше се свързал по телефона с мъж на име Адам, и след като обясни, че е брат на Мия, работата, която обикновено изискваше два или три дни, бе свършена приблизително за тридесет минути. Райли беше сигурен, че мъжът излизаше, но очевидно обожаваше Мия.

— Пропуснал ли съм някого? — попита Адам Майлс по спикърфона.

— Не мисля. Това просто са дяволски много имена. — В „Страткаст“ имаше доста служители. В годината, когато е била открита последната банкова сметка, в компанията са работили почти хиляда души. Голяма част от тях бяха пътували до Бахамите.

Подобна командировка беше чудесен начин да се измъкнеш от града през зимата. Би трябвало да се досети.

— Натъкнахме се на някои допълнителни проблеми — изтъкна Адам. Адам беше „специалистът по комуникациите“ на „Маккей-Тагарт“. Или, както Кейс обичаше да го нарича — пичът, който знае как да хакне една система.

Райли сведе поглед към списъка и разпозна няколко имена.

— Какви проблеми?

След като Ели и Бран излязоха, му бе хрумнала една идея. Той не бе разпознал жената на снимката, която Кейс бе открил, затова трябваше да стесни периметъра на евентуалните кандидати. Касталано нямаше много приятели. Той не се доверяваше на много хора. Вероятно бе наел някой да „изиграе“ Ели, но можеше да се обзаложи, че негодникът ще държи въпросната жена в близкото си обкръжение. Навярно разполагаше с нещо компрометиращо за нея.

Донякъде се надяваше Касталано да не е очистил момичето.

— Освен факта, че твоето лошо момче може да е използвало жена, която не е свързана с компанията, главният ти проблем са круизните кораби. Ако този тип е наистина умен, би я изпратил с круизен кораб, защото на тях, въпреки че проверяват паспортите, не им слагат печат — обясни Адам. — Ако е пътувала до там със самолет, ще е отбелязано в паспорта й. Но ако е отишла за един ден с круизен кораб, нямаш никакъв късмет.

— Или можеш да провериш корабните дневници за тази седмица. — Изглеждаше много просто.

Последва продължителна пауза.

— Голям си гадняр, пич.

„Маккей-Тагарт“ не обслужваха любезно клиентите си. Те бяха известни с умението да вършат ефективно работа. Освен това Райли навярно бе пратил професионализма по дяволите, когато бе осведомил Адам за наличието на спермата на Тагарт в родословното му дърво. Е, той беше сигурен, че понастоящем е и в дървото на сестра му или поне много скоро щеше да бъде, тъй като онези двамата, изглежда, го правеха по двадесет и четири часа седем дни в седмицата.

Жалко, че нямаше същото страхотно споразумение и с Ели. Двамата се любеха само нощем, когато се озоваваха в леглото. Това го правеше да изглежда като нещо мръсно, когато всъщност беше всичко друго, но не и такова. Това бе най-хубавата част от деня му, единственото време, когато наистина се чувстваше жив. Той искаше да има правото да улови ръката й и да я люби така, както го правеше, преди тя да открие истината.

— Съжалявам. Важно е.

По линията се разнесе дълга въздишка.

— Става дума за съпругата ти, нали?

— Да. Тя е в беда. — Райли беше установил, че не може да лъже новото семейство на Мия. — Но тя се омъжи за мен, защото донякъде я принудих.

— Значи, бракът е само на хартия?

— Не и за мен. Този брак е завинаги. Обаче съм напълно сигурен, че тя не мисли така.

— Хей, ти имаш името й върху документ, на който пише, че двамата си принадлежите. Имаш повече, отколкото имат болшинството от хората. Вкарай тази жена в леглото си. Направи нещо специално. Сериозно ти казвам, наистина е много по-лесно, когато сте само двама. С Джейк се редуваме да чукаме нашата съпруга и тя никога няма възможност да мисли препалено усилено.

Да, Райли беше чул, че хората на „Маккей-Тагарт“ правят някакъв откачен секс.

— Ще се справя по моя си начин. — Прескочи няколко имена. — Хей, в списъка не фигурира името на Лили Гало.

— Ти ме помоли да проверя служителите, работили за „Страткаст“ през онази година. Щом не е в списъка, значи, не е била на заплата.

Нещо в момичето на снимката го бе накарало да се замисли за Лили. Може би защото му се искаше да е тя. Най-добрата приятелка на Ели го ненавиждаше.

Но ако се окажеше, че Лили е участвала в плана на Касталано, за да я натопи, Ели щеше да е съсипана.

— Разбира се — отвърна той. — Сигурен съм, че всичко е наред.

— Дай ми две секунди да въведа паспортните й данни — каза Адам.

— Няма сми… — подхвана Райли, но по линията се разнесе мелодия на „Музак“^[1]. В „Маккей-Тагарт“ до безкрай се въртеше сингълът „Сладко мое дете“ на „Гънс Ен Роузис“. Само това бе достатъчно да подлуди всеки.

На кого му бе хрумнала тази идея? Кой бе превърнал един класически рок в музика за асансьори?

И защо той постоянно си я тананикаше?

Съпругата на Касталано. Замисли се и отхвърли идеята. Тя беше прекалено слаба, за да е момичето на снимката. Според досието й беше на шестдесет и въпреки че пластичните хирурзи доста се бе потрудила върху лицето й, не беше толкова млада като въпросната жена. Според Райли тя беше в края на двадесетте или началото на тридесетте си години. Доста по-млада от съпругата на Касталано или любовницата му, която наближаваше петдесетте.

Имаше и други жени, но Райли не мислеше, че някоя от тях е имала достатъчно основателна причина, за да бъде използвана. Касталано сигурно изнудваше с нещо тази жена и то беше много важно.

Мелодията продължаваше да се върти и Райли се зачуди къде беше Ели. Скоро трябваше да се върне. Бран му бе изпратил есемес, че срещата с Лили е приключила и те са на път към апартамента на Шари.

Шари. Безполезно човешко същество. Райли не разбираше как някой може да се отнася към сестра си или брат си по този начин. Може би, ако родителите им не бяха жестоко убити, той, Дрю, Бран и Мия щяха да бъдат нормално семейство, което се събира за всеки Ден на благодарността и за Коледа, и съвсем бегло щяха да знаят какво се случва в живота на всеки от тях, но не бе станало така. Те имаха само себе си. Дори Мия, която бе открила щастието, бе готова на всичко заради братята си.

А Ели бе намерила своето място в това семейство. Може би тя не го осъзнаваше, но вече бе станала неделима част от клана Лолес. Тя ги предизвикваше и в същото време мобилизираше и сплотяваше. Те се нуждаеха от присъствието й много повече, отколкото всеки един от тях бе склонен да признае. Е, Мия с радост го споделяше. Тя беше най-пламенният защитник на Ели. Харесваше й да има още една жена в къщата, особено такава, която оспорваше авторитета на братята Лолес.

Ели без страх се опълчваше на Дрю. Спореше с него за всичко — от политика и религия до това, което той прави, за да превърне света в по-добро място за живеене. Според Ели то не беше много. Тя не смяташе, че отмъщението лекува раните и заличава болката на този свят.

— Хей, имаш ли някаква вест от Бран кога се връща? — Хач надникна през вратата. Беше облечен за излизане, с панталон и елегантна риза. — Тази вечер имаме среща с две много привлекателни дами.

Господи.

— Под привлекателни дами имаш предвид стриптийзьорки?

Хач присви очи.

— Имам предвид привлекателни дами, които може би ще прекарат известно време на пилона. Те са артистки. Нима искаш да играеш ролята на досадния съдник?

Райли никога не бе желал да бъде „досаден съдник“, но му се щеше брат му да излезе най-после от стриптийзьорския си период.

— Мисля, че Бран трябва да бъде по-сериозен.

Хач влезе в стаята.

— Много му е трудно. Веднъж вече е бил сериозен и доколкото знам, всичко е приключило дяволски зле. Той се страхува отново да има по-задълбочени отношения.

Райли за пръв път чуваше това. Бран отказваше да говори за живота си в приемните семейства. Дрю го бе измъкнал от системата, когато по-малкият му брат беше на седемнадесет, но бяха минали години и Бран не бе имал късмета на Мия да си намери постоянен дом. Не бе прекарвал повече от година в нито едно от приемните семейства, но Райли не знаеше нищичко за живота му, освен имената на приемните родители, с които бе живял. В юношеските му години бе имало няколко прояви на лошо поведение. За повечето бе виновен Бран.

— Той говори ли за това?

— Само когато е много пиян. Това „Сладко мое дете“ ли е? Ужасно е. Кой съсипва това класическо рок парче?

Мелодията за изчакване отново зави по спикърфона. „Маккей-Тагарт“ сериозно трябваше да се замислят да я сменят.

— Не се тревожи за това. Какво казва Бран?

Хач въздъхна.

— Говори за едно момиче, когато бил на шестнадесет. Опитал се да я спаси и не могъл. Това е всичко, което зная, всичко, за което е говорил. Когато изтрезнее, се държи така, сякаш нищо не се е случило. Опитах се да измъкна името на момичето, но безуспешно. Бран има много по-дълбоки рани в душата, отколкото показва.

В това нямаше съмнение. Бран бе участвал в прекалено много сбивания и гневните му изблици бяха твърде чести и силни, за да са нормални. Райли се тревожеше за гнева на Бран също толкова много, колкото и за смразяващата студенина на Дрю. И двете бяха много лоши.

Ели беше топла. Тя го правеше топъл и щастлив. Такъв трябваше да бъде един мъж. Много бързо стигаше до заключението, че единственият начин един мъж да живее пълноценно и да се справя с трудностите на живота, е да има правилната жена до себе си.

Или мъж. Ако един мъж си пада по мъже, би трябвало да е с точния мъж. Нито един човек не би могъл да бъде цялостен без своята сродна душа.

— Бран трябва всеки миг да се прибере. — Райли отново сведе поглед към списъка с имена. Трябваше да ги сравни със снимките и може би щеше да изключи повечето от тях. След като ги сведе до разумно число, ще започне истински да разследва. Ако не открие нищо в тази група, ще разшири търсенето.

— Има ли някаква вест от твоето момиче относно сорса? — попита Хач. — Макар да ми се струва странно, че Фил го е скрил.

Райли не вдигна глава, а продължи да сортира имената, които Майлс му бе изпратил.

— Откраднат е. Искал е да прикрие това.

— Защо? Нима на този етап някой честно се интересува от това? Замесени са прекалено много пари, за да има разследване и наистина да се повдигне обвинение. Не мисли, че това няма значение. Когато няма реален начин да се обезщетят жертвите, правосъдието си затваря очите. Това е главната причина, поради която се заехме с всичко това. Знаехме, че не можем да осъдим Стратън, Касталано и Кейн, задето са откраднали сорса.

Думите на Хач звучаха прекалено разумно.

— Добре. Нека да приемем, че това, което казваш, е истина. Тогава защо Касталано ще настоява Ели да намери този сорс?

— Защото има нещо друго, което той иска повече. Виж, знам как разсъждават и действат тези хора, защото някога бях един от тях. Касталано няма да участва в никаква игра, ако не се е подсигурил, че разрушението на единия ще доведе до разрушението на другия. Не би се съгласил да има партньор, още по-малко двама, без подобна гаранция.

— Я ми кажи нещо — подхвана Райли, — той опитвал ли се е да се свърже с теб?

Винаги си бе задавал този въпрос. Хач беше един от първоначалните инвеститори. Участваше в компанията преди основаването на „Страткаст“.

Възрастният мъж поклати глава.

— Не. За мен това беше не по-малък шок, отколкото за теб, но аз винаги съм бил пределно ясен по въпроса кому принадлежи моята лоялност. Не мисля, че са толкова глупави, че да се опитат да ме привлекат на своя страна, но напълно разбирам защо ме питаш. Не мисля, че Дрю ме е разпитвал достатъчно.

Райли не беше сигурен каква е причината Дрю да има такова безрезервно доверие в Хач. Просто знаеше, че е така. Дрю се доверяваше на Хач за всичко — от „4Л“ до това, да наглежда Бран, а няколко години, след като бяха получили попечителството над по-малкия му брат, това беше доста тежка задача. И понякога все още бе такава.

— Ние знаем, че ти не си четвъртият липсващ в картинката, Хач.

Хач сякаш се затвори в черупката си.

— И откъде, по дяволите, го знаете?

Райли му даде единствения отговор, който имаше.

— Защото никой от нас не желае да се съмнява в теб.

Раменете на Хач увиснаха.

— Не бях аз. Аз обичах баща ти като брат, а колкото до Айрис…

— Ти просто си я обичал. — Айрис Лолес беше зашеметяваща жена. Той си спомняше колко красива беше, когато се приготвяше да излезе някъде. Сядаше пред тоалетката, за да се гримира, и му се усмихваше, докато той я наблюдаваше. Слагаше си руж с дълга четка, сетне протягаше ръка и бръсваше върха на носа му с нея. Той се кискаше и побягваше.

Спомняше си също, че бе заварвал майка си да плаче, но тя винаги го успокояваше и се кълнеше, че всичко е наред.

— Обичах я — призна Хач. — Но никога не съм й говорил за чувствата си, нито съм се държал непристойно. Трудно е да проумееш, че родителите ти също са човешки същества. Те допускат грешки и понякога действат неправилно като всички останали на този свят. Знам, че не съм твой родител…

— Ти си бил много повече баща за мен, отколкото родният ми баща. — Понякога му беше мъчно да го признае, но беше истина. И Хач беше прав. Райли трябваше да приеме факта, че двамата бащи, които бе имал, не са били съвършени. Навярно щеше да бъде принуден да се сблъска със същия факт, ако майка му и баща бяха живи.

— Е, искаше ми се баща ти да е този, който ще поговори с Бран за секс. Онова момче има някои странни идеи, които не се притеснява да сподели.

Райли се ухили.

Не беше сигурен, че на шестнадесет или седемнадесет Бран е имал нужда от много разговори.

Мобилният му изжужа и той погледна дисплея. За късмет, Адам Майлс се бе обадил по стационарния телефон. Когато отговори на мобилния, мелодията на „Маккей-Тагарт“ продължаваше да звучи.

— Здрасти, приятел. Как вървят нещата с Ели? Двете с Лили забавляваха ли се?

— Тя се отърва от мен, човече. Кълна се в бога, слязох долу, за да хвана такси, а тя така и не се появи. Търсих я навсякъде — обясни Бран.

— Какво искаш да каже с това, че се е отървала от теб? Защо, по дяволите, ще го прави? — Сърцето му бясно запрепуска.

— Искам да кажа, че говорих с един от наемателите в сградата и той каза, че я е видял да излиза през служебния вход. Знаела е какво прави. Опитвала се е да се измъкне от мен.

— И защо ще го прави? — В ума му се завъртяха стотици сценарии.

— Не знам, но тя намери сорса. Поне ние решихме, че е сорсът. Беше нещо, което баща й бе оставил, но не можахме да пуснем флашката.

— Какво става? — Хач опря длани върху бюрото и се втренчи в Райли. — Има ли проблем с Ели?

Райли включи спикърфона.

— Напълно ли си сигурен, че Ели не е в сградата?

— Той е изгубил Ели? — Хач почти крещеше. Тутакси извади телефона си. Несъмнено звънеше на Дрю.

— Сигурен съм. Проверих навсякъде. Мъжът, с когото говорих, твърди, че е била сама — обясни Бран.

Райли имаше чувството, че е попаднал в сюрреалистичен филм. „Сладко мое дете“ продължаваше да звучи като неясен фон — странен съпровод на разпадащия му се живот. Тя си бе тръгнала. Беше намерила сорса и бе избягала от брат му.

Или може би не?

— Тя ли ти каза да слезеш да извикаш такси?

— Не. Аз предложих.

Райли бързо се извърна към лаптопа.

— Тя не те е отпратила. Не би го направила. Нещо се е случило. Някой се е добрал до нея.

Хач отпусна върху рамото си телефона, който държеше до ухото.

— Сериозно ли говориш? Помисли само за миг. Тя е намерила сорса и веднага след това се е измъкнала от Бран. Очевидно или ще го занесе на Касталано в замяна на отказа му от съдебно дело, или ще изнудва брат ти с него. Много скоро ще се свърже с нас, за да поиска безумна сума пари.

Думите на Хач звучаха съвсем логично. Наистина беше така. Но Райли познаваше Ели. Познаваше тази жена до глъбините на душата й.

— Не. Някой се е докопал до нея. Тя е в беда.

— Всички ние сме в беда, по дяволите. — Хач долепи отново телефона до ухото си. — Райли отново мисли с оная си работа.

Той мислеше с душата си. Звучеше глупаво, но дори не можеше да допусне, че Ели ще го предаде.

— Разтревожен съм за нея — каза Бран.

В телефона се разнесе писукане. Отдръпна го от ухото си. Обаждаше се Ели.

— Бран, тя ми звъни. Трябва да затварям. — Прекъсна връзката, без да дочака отговора на брат си, и отговори на обаждането й. — Бебче, добре ли си? Какво става? Моля те, кажи ми къде си, за да дойда да те взема.

Хач се наведе към него.

— Кажи й, че няма да й дадем нито цент.

— Райли, сорсът е у мен, но не мога да ти го дам. — Гласът й звучеше измъчено, сякаш плачеше.

— Какво става? Каквото и да е, всичко ще е наред. — Щом не желаеше да му даде сорса, значи, нещо много яко се бе объркало.

— Няма да е наред. Ще я съдим, ако не ни го даде — заяви Хач.

— Не се меси в това — отсече Райли и се отдалечи от бюрото, за да се съсредоточи в разговора.

— След малко влизам в „Страткаст“ — рече тя. — Знам, че завинаги ще ме намразиш, но трябва да го дам на Стивън.

Имаше само една причина, заради която Ели би го направила, и тя нямаше нищо общо нито с пари, нито с желанието да отмъсти на съпруга, който я бе предал.

— Разбирам. Той държи Лили. Бебче, има ли начин да ме почакаш, докато дойда там?

Той вече бе грабнал портфейла си.

— Той наистина я държи. Можеш ли да повярваш в това? Избягах от Бран, защото си мислех, че може да ми вземе сорса.

— Щях да му изритам задника и да ти го върна. — Трябваше да отиде при нея. — Ще бъда там след петнадесет минути, Ели. Моля те, почакай ме.

Нуждаеше се от оръжие. Защо нямаше оръжие?

Чу отчаяното й хлипане по линията.

— Не мога да те чакам, но исках да знаеш. Искам… Цялото ти семейство ще ме намрази, Райли. Не мога да се върна.

Райли стисна силно телефона. Съжаляваше, че не може да види лицето й.

— Аз не те мразя, бебче. Ще дойда колкото се може по-скоро.

— Съжалявам, Райли. Нямаш представа колко много съжалявам.

Връзката прекъсна и той остана задъхан и ужасен.

— Райли? — Гласът на Адам се разнесе по стационарния телефон, прекъсвайки нескончаемото парче на „Гънс Ен Роузес“. — Няма да повярваш на това. Лили Гало е била на Бахамите през онзи ден. Току-що го установих. Съжалявам, че ми отне толкова време, но едната следа доведе до друга и аз мисля, че тя е твоят човек. Изглежда, че баща й някога е работил за „Страткаст“. Носят различни фамилии. Преди няколко години е бил арестуван за търговия с вътрешна информация и Касталано е платил гаранцията му.

Ели влизаше право в капана. Райли се извърна към Хач.

— Трябва ми оръжие.

Очите на възрастния мъж се разшириха.

— Мисля, че мога да ти помогна с това.

 

 

Ръцете на Ели трепереха, когато изключи телефона си. Райли щеше да й позвъни. Ще се опита да я убеди да му предаде флашката.

Но не го бе сторил.

Тя му се бе обадила, защото не можеше да понесе мисълта, че ще предаде флашката на Касталано, без да уведоми Райли за това. С огромно усилие се бе сдържала да не му позвъни веднага, но изчака, докато не стигна пред сградата на компанията.

— Госпожице Стратън? — Дежурният пазач застана изпънат на поста си.

Тя вече не беше госпожица Стратън. Разбира се, скоро може отново да бъде.

— Здравей, Томас. Ако обичаш, може ли да съобщиш на господин Касталано, че съм дошла да се срещна с него.

Трябваше да моли за достъп до собствената си сграда. Ненавиждаше онзи мъж. Мразеше го с изгаряща страст. В този миг разбираше защо деверите й търсеха отмъщение. Стивън беше истинско зло.

Томас вдигна телефона и изпълни молбата й. После го върна на мястото му и смръщи лице към нея.

— Сигурна ли сте, че искате да се качите? Всички вече си тръгнаха. Доколкото знам, май ще бъдете сами двамата.

Точно така искаше той. Касталано искаше тя да е сама и безпомощна.

— Всичко ще е наред.

Томас натисна бутона, за да я пусне да влезе.

— Не вярвам на нито една дума, която той разправя за вас. Почти никой от нас не вярва. Трябва да бъдете силна. Всички ние искаме да се върнете тук. Ако имате нужда от нещо, обадете ми се.

Може би щеше да се нуждае от нещо.

— Томас, знам, че това може да ти донесе неприятности, но навярно съпругът ми вече пътува насам. Знам, че бе изгонен от сградата.

— Той е умно момче. Сигурен съм, че е и доста изобретателен. Мъже като него винаги намират начин да се промъкнат покрай охраната. — Томас кимна. — Може би тъкмо когато дойде, ще се наложи да отида да проверя нещо.

Значи, тя нямаше да бъде сама през цялото време.

— Благодаря ти. — Ели се качи в асансьора и натисна бутона с трепереща ръка.

Райли не й се бе разкрещял. О, тя бе чула Хач. Той бе реагирал така, както тя очакваше, че Райли ще направи.

Аз не те мразя, бебче. Ще дойда колкото се може по-скоро.

Не я бе обвинил, че се опитва да открадне от семейството му. Мигом бе разбрал какъв е проблемът, сякаш беше абсолютно сигурен, че ако зависеше от нея, тя никога нямаше да направи нещо, което да го нарани.

Райли й вярваше. Вярваше й, без дори да се замисля.

И тя знаеше дълбоко в сърцето си, че той ще дойде при нея. Щеше да се бори да стигне до нея, ако Томас беше по-лоялен към Касталано.

Тя пристъпи в асансьора и изчака вратите да се затворят зад нея, преди да натисне бутона за най-горния етаж.

Ели можеше да довери живота си на Райли. Навярно трябваше да се откаже от намерението да го накаже и да помисли за прошка.

Какво правеше? Етажите минаваха. Трябваше да се обади в полицията, въпреки това, което Касталано й бе казал.

Разполагаш с много малко време да дойдеш тук и да спасиш приятелката си. Ако до двадесет минути не си пристигнала или решиш да се обадиш в полицията, госпожица Гало ще бъде открита мъртва в дамската тоалетна. Тя вече е написала посмъртно писмо. Излиза, че е била замесена в твоите престъпления и не е могла да понесе мисълта, че ще трябва да отиде в затвора. В наше време е толкова лесно да се намерят всякакви хапчета. Не е ли тъжно?

Дали вече е бил заловил Лили, когато Ели й бе изпратила есемеса? Или негодникът е подслушвал телефона й и е чакал подобен шанс?

Най-разумно беше да се прибере право у дома, да остави всичко в ръцете на Райли и да приключи с цялата история. Но не. Трябваше да изпраща есемес на приятелката си. Искаше Лили да знае, че се е сдобила с нужната информация.

Сега Лили беше в опасност, а братята на съпруга й навярно никога повече нямаше да й проговорят.

Длъжна бе да го направи. Нито за миг не се съмняваше, че Касталано няма да се поколебае да изпълни заканата си. И щеше да го направи както трябва. Щом бе казал, че ще прилича на самоубийство, навярно наистина щеше да изглежда като такова.

В крайна сметка веднъж вече бе успял да представи едно престъпление за убийство и самоубийство.

Вратите на асансьора се отвориха и Кайл застана насреща й. Беше облечен в костюм, елегантно изтупан за злодейството си. Поне си имаше работа с изискани и модерни престъпници.

Младата жена изпъна рамене.

— Няма да получите нищо от мен, докато не се убедя, че Лили е жива и е добре.

Кайл завъртя очи.

— Боже, ти наистина ще играеш това до края, нали? Благородната Ели, спасителката на бедните души. Толкова е противно, че направо ми призлява, и точно заради това ще изгубиш тази игра.

Беше сложил ръка на вратата на асансьора, задържайки я отворена.

— Може и да съм изгубила няколко битки — призна тя. — Но тази война навярно ще продължи.

Кайл й се ухили самодоволно.

— Скъпа, ти дори не разбираш правилата на тази война. Ела. Очакват те. Ако исках, можех да го взема от теб, но така ще бъде безкрайно по-забавно за мен.

Тя излезе от асансьора и вдигна глава. Забеляза, че камерите са включени. Примигваше малка зелена светлина. В офиса на Касталано нямаше да има никакви охранителни камери. Баща й и Касталано смятаха усамотението си за много по-важно. Но може да е влачил Лили по коридора. Ако беше записано на камерите, може би все още имаха шанс да убедят полицията.

Лили щеше да свидетелства.

Ели спря насред коридора. Защо Касталано да освобождава Лили? Защо да й позволява да си тръгне необезпокоявана?

Пръстите на Кайл се сключиха около лакътя й.

— Има ли проблем, Ели?

О, имаше толкова много проблеми. Не бе обмислила добре ситуацията. Кайл беше прав за това. Беше хукнала в минутата, когато някой се нуждаеше от помощ.

Моля те, Господи, нека Райли да идва вече насам.

— Лили още ли е жива? — Двадесет минути бяха предостатъчно време, за да се отърват от неудобна свидетелка. Те са били сигурни, че тя ще изпълни условията им. Защо, за Бога, си бе въобразила дори за секунда, че всичко това няма да свърши зле?

— Разбира се, че още в жива — изсумтя Кайл и я затегли напред.

— Но няма да остане дълго жива, нали? — Беше й останало да изиграе само една карта. — Съпругът ми знае къде съм.

— Браво на добрия стар Райли. — Кайл зави надолу по коридора, подминавайки нейния офис. Кимна към вратата. — Сега е мой. Още от самото начало трябваше да бъде мой. Баща ти беше слабак, а Бог е свидетел колко си жалка. Ти не си създадена за бизнес от такова високо ниво. Винаги съм го знаел.

— Да, ти си много по-подходящ. Дори не можа да завършиш колеж. Ако си мислиш, че наистина можеш да управляваш тази компания, значи, си луд. Предполагам, че можеш успешно да я съсипеш, но започвам да подозирам, че точно това е планът на баща ти.

— Планът му е да предаде компанията на сина си, както винаги е трябвало да бъде. Защо си мислиш, че той направи всичко това? Заради мен.

— Сега вече бълнуваш. — Трябваше да го забави по някакъв начин. Озърна се, надявайки се някой да е останал в сградата. — Той ще продаде всички важни разработки и ще прибере парите само за себе си. Или просто ще измъкне колкото може повече пари и ще изчезне. Ще имаме късмет, ако „Страткаст“ просъществува още пет години. Обзалагам се, че вече е планирал оттеглянето си.

Кайл продължи да я влачи по коридора.

— Разбира се, че го е планирал. Точно това е идеята. Той ще се оттегли и аз ще поема управлението. Купил е прекрасно имение в Европа, а след по-малко от две седмици аз ще бъда назначен за изпълнителен директор.

— Къде?

— Какво те интересува?

Тя имаше своите подозрения.

— Интересува ме. Къде смята да живее, след като се пенсионира?

— В Санкт Петербург. Уредил е всичко. Семейството на мащехата ми е от тази част на света. Северната Венеция. Татко ще бъде щастлив там, а аз ще се погрижа за бизнеса тук.

— Русия. Той ще живее в Русия? Знаеш ли кой отива да живее в Русия, глупако? Хората, които не желаят да бъдат екстрадирани в САЩ. — Това може и да не й бе хрумвало досега, но Кайл доказваше, че изобщо не се замисля. Нито веднъж в проклетия си живот. — Наистина ли вярваш, че бордът ще те подкрепи за поста изпълнителен директор? Ти нямаш почти никакъв управленски опит, нито университетско образование.

Думите й, изглежда, улучиха в целта. Кайл се спря за кратко, но сетне стисна упорито челюсти и отново я завлачи към офиса на баща му. Вратата беше затворена.

— Ще го направят, защото баща ми ще им нареди, а и той не би ми причинил това. Не би ме излъгал. Аз съм неговият единствен син.

— И здравата се постара да не плаща издръжка за теб.

— Майка ми беше курва — отвърна Кайл и се намръщи. — Той беше прав да не й плати нито цент. Тя щеше да похарчи парите за дрога. Това е още една причина да ми остави компанията. Защото ме е зарязал и ме е оставил да живея с нея.

— Мислиш ли, че баща ти е способен да изпитва чувство на вина? Разбираш ли защо той иска тази флашка? Тя доказва, че е откраднал от Бенедикт Лолес програмата, върху която е изградена „Страткаст“. Той е убил родителите на съпруга ми.

— Да бе, сигурно. Сега кой бълнува?

— Вярно е. — Тя не бе сигурна защо прави усилия да го убеди, но продължи с опитите.

— Не. Твоят баща е бил крадецът. — Кайл отвори вратата и я бутна вътре. — Баща ми защитава мен и тази компания.

Касталано седеше зад бюрото.

— Точно така, синко. Защитавам твоето наследство от бившия си партньор.

Лили седеше на един стол пред бюрото. Извърна се със зачервени от плач очи.

— Ели, толкова съжалявам.

Тя кимна. Сега най-важното беше да не показва страха си, да се държи твърдо и самонадеяно.

— Всичко е наред. Ще ти дам флашката, когато слезем долу. Ела с нас и ще можем да приключим с това.

— Или Кайл ще я вземе от теб. — Той кимна към сина си.

Кайл смъкна чантата от рамото й и изсипа съдържанието й.

Много бързо откри флашката.

— Намерих я. А ти си глупачка, Ели. Още ли не си се досетила? Как разбрахме, че имаш това? Кой си мислиш, че те издаде?

Тя погледна Касталано.

— Подслушваш телефона на Лили.

Лили пребледня.

— Ели…

Касталано сложи ръка на рамото й.

— Лили работи за мен от години. Аз отдавна съм предвидил този развой на нещата. Кой мислиш, че откри сметките на твое име?

Ели усети как огромна дупка се отваря в нея. Лили беше нейна приятелка от години и въпреки това тя много внимателно я е направлявала, водела е жертвеното агне на заколение. Лили беше единствената й приятелка.

— Ели, направих го, за да спася баща ми — пророни Лили. — Никога не съм искала да те нараня.

Ели винаги е била на второ място. Втора за бизнеса на баща си. Втора след сестра си.

С изключение на Райли, на когото, изглежда, не му пукаше, че му е отнела най-добрата възможност за отмъщение. Райли може би се опитваше да я постави на първо място.

Нищо нямаше значение, освен да се върне при Райли.

— Ти вече притежаваш сорса и ми доказа, че си ми отнел всичко. — Нямаше да плаче заради тези хора. Те не заслужаваха сълзите й. Щеше да ги запази за по-късно, когато ще се сгуши в обятията на съпруга си, докато силните му ръце я обгръщат здраво. И определено щеше да ги запази за Дрю, който навярно щеше да избухне, и за Хач, който със сигурност щеше да й се разкрещи.

Можеше да понесе гнева им. И тогава разбра. Можеше да издържи яростта на Дрю и Хач, защото те нямаше да я прогонят. Щяха да покрещят известно време, а после щяха да я накарат да седне заедно с тях, за да решат всички заедно този нов проблем като истинско семейство.

Като семейство, каквото тя никога не бе имала.

— Прибирам се у дома. Ти можеш да останеш тук и цяла нощ да баламосваш тези двамата. — Ели се обърна, но Кайл й препречи пътя.

— Има нещо, което все още мога да взема — заяви Касталано.

Тогава тя забеляза, че държи пистолет, насочен право към нея.

Ели не трепна.

— И как точно ще обясниш убийството ми?

— Ами, скъпа, ти си дошла тук, за да ме убиеш. Когато си се появила, неканена, смея да добавя, и си опитала да ме накараш да прекратя делото за измама, аз съм ти обяснил, че няма да го направя. Точно тогава ти си побесняла. Не беше ли така, Кайл?

Кайл се изкиска.

— Точно така. Аз съм свидетел. Ти също, нали, Лили? — Той се наведе. — Между другото, тя от години е моя любовница. Знаеш ли колко сме ти се присмивали?

Лили се изправи на крака.

— Това не е вярно, Ели. Спях с него, защото нямах голям избор, но никога не съм ти се присмивала. Аз те обичам. Възхищавам ти се. Ненавиждам се за това, което направих.

— Но ще продължиш да го правиш, нали, скъпа? — попита Касталано с копринено мек глас. — Ти ще кажеш на полицията, че приятелката ти е била корумпирана, че си видяла всичко.

Лили отвърна глава, сълзите се стичаха по лицето й. Остана така за миг, сетне отново се извърна към шефа си.

— Не. Няма да ти помогна да убиеш Ели. Кайл, той от години продава технологии на руснаците. Той смята да изтърбуши компанията и да избяга от страната. Никога не е смятал да ти оставя каквото и да било.

— Колко жалко. — Касталано изви пистолета и застреля Лили в главата.

Ели застина ужасено. Не можеше да диша. Какво се бе случило? Нейната скъпа приятелка, жената, която я бе предала, се свлече на пода.

— Защо го направи? — изпищя Кайл и се спусна към трупа на Лили.

Ели искаше да крещи, да се нахвърли върху Касталано, но сега имаше шанс. Обърна се и изхвърча от офиса.

Сърцето й бясно препускаше. Той бе убил Лили. Беше я застрелял най-хладнокръвно и Лили вече я нямаше. Без значение какво бе направила Лили, Ели не желаеше смъртта й. В момента дори не можеше да мисли.

Разполагаше само със секунди. Не можеше да чака асансьора. Не беше сигурна, че ще успее да стигне до стълбището. Пред нея имаше редица с кабинки. Тя хлътна в първата и чу втори изстрел.

Ударите на сърцето й отекваха в ушите, адреналинът препускаше във вените й. Какво се бе случило? Нима той бе застрелял собствения си син?

— Ели, скъпа, това не може да продължава. Защо уби приятелката си? И моето момче. Не мога да повярвам, че толкова си ревнувала от тяхната любов. Но ти на всяка цена трябваше да го имаш, нали? Би ли благодарила на съпруга си, задето изпрати онзи журналист? Той облекчи задачата ми. Всички знаят, че си била любовница на Кайл. Още нямах намерение да убивам Кайл, но всичко се нареди чудесно.

Естествено, той смяташе да продължи играта. Тя не издаде нито звук и продължи да слуша. Касталано бе излязъл от офиса си и вървеше по покрития с мраморни плочи коридор. Обувките му отекваха по мрамора, после отново заглъхнаха, когато пристъпи по килима, с който бе застлан подът на кабините.

Не чуваше Кайл. Касталано можеше да лъже. Всичко можеше да е измама, но Ели не смяташе така. Мислеше, че той наистина го бе направил. Беше се отървал от всички свидетели, които можеха да проговорят за престъпленията му.

— Между другото, никога не съм вярвал, че момчето е мой син. Сякаш онази кучка не можеше да плати в някоя лаборатория за фалшив ДНК тест. — Стъпките му приближаваха.

Ели пропълзя до следващата редица, стараейки се да остане колкото може по-близо до стените на кабинката. Някак си трябваше да се добере до стълбището. Или да хукне надолу по коридора към задните стълби.

— Май ще се наложи да стане по трудния начин — въздъхна Касталано. — Всички камери са изключени. Когато полицаите попитат, ще им кажа, че не съм искал да видят молбите ти, излъчени по новините. В крайна сметка ти си дъщеря на моя партньор. Познавам те от дете. Уверявам те, че съм готов за всички въпроси.

Тя чу нещо, проскърцване, което привлече вниманието й. Затаи дъх, а Касталано замлъкна за миг.

— Никой няма да дойде да те спаси. Дадох нареждания да не допускат никого в сградата. Сега сме само ти и аз. Защо не излезеш и не посрещнеш достойно съдбата си.

Той нямаше представа колко много го мразеха всички служители. Може би пазачът нямаше да пусне Райли, но можеше и да го направи.

Тогава какво? Райли щеше да попадне право в капана. Навярно щеше да вземе асансьора и Касталано щеше да го чуе. Щеше да застреля съпруга й, както бе застрелял собствения си син и Лили.

Трябваше да накара Касталано да се махне от коридора. От сегашното си място, щеше веднага да види Райли.

— Съпругът ми няма да ти позволи да се измъкнеш. — Ели се придвижи бързо към следващата редица, държейки главата си ниско сведена. Стените на кабинката бяха достатъчно високи. Той не можеше да я види, освен ако не се покачи върху някое бюро — въпреки очевидно здравия си вид, Касталано все пак беше седемдесет и пет годишен мъж, с оперирана тазобедрена става.

Младата жена го чу да се движи, опитвайки се да я открие, като така се отдалечаваше от асансьорите. Това можеше да даде шанс на Райли, макар че тя вече не беше толкова сигурна, че той ще й се притече на помощ.

Мисълта да го види мъртъв беше по-лоша от всичко. Не можеше да живее в един свят без Райли Лолес.

— Сигурен съм, че той ще се опита да ми попречи, но след няколко седмици вече ще съм заминал. Сключих последната си сделка.

— Продал си охладителната система на руснаците. — Тя отново се придвижи предпазливо към стълбището. Можеше да го надбяга. Нуждаеше се само от няколко секунди и малко отвличане на вниманието. Можеше да стигне до стълбите и да изтича на долния етаж. Той нямаше да я уцели от горе. Един етаж и тя щеше да има възможност да се обади в полицията. Можеше да се скрие в Отдела по НИРД.

— Твоята охладителна система ми донесе двадесет милиона и уверението, че няма да бъда екстрадиран. Аз наистина ще се оттегля, за да се наслаждавам на старините си, а горките деца на Бенедикт ще останат с пръст в уста. Отново. Сорсът не е в онази флашка. Ние го унищожихме много отдавна. Не, там има нещо много по-лошо. Там е файлът с всички уличаващи доказателства на баща ти срещу мен. Документирано е всичко, което съм извършил. Аз имах същия файл за него, както и за Патриша. Подсигуровка за взаимно унищожение. Това беше единственият начин. Той трябваше да ми остави неговия в завещанието си, но баща ти беше гигантски задник. Изпрати на Патриша нейния, но запази моя, за да ме държи в ръцете си. Мисля, че по някое време се е досетил, че ще те изиграя. Той те обичаше по свой начин.

— В този файл има ли доказателство, че си убил Бенедикт и Айрис Лолес? — Вече почти бе стигнала. Още няколко бюра и щеше да бъде готова.

— Предполагам, че не. Ние отдавна ги унищожихме. Няма доказателство. Е, може и да има някакво, но само Патриша разполага с тази информация. Още не мога да разбера защо я оставихме в ръцете на онази кучка, но нашият приятел й се доверяваше повече, отколкото на останалите.

Приятел?

Дали говореше за четвъртия участник в заговора? Ели бе научила всичко за нощта, когато бяха загинали родителите на Лолес. През последните две седмици бе проучила най-подробно всичко по случая. Тялото на Айрис е било намерено до това на съпруга й, с куршум в главата. Заключението на следствието беше, че става дума за убийство и самоубийство. А всъщност беше жестоко двойно убийство.

Трябваше по някакъв начин да си върне онази тъпа флашка. Може би баща й бе оставил много повече информация, отколкото предполагаше Касталано.

Тя чу вратите на асансьора да се отварят.

— Ели? — Гласът на Райли изпълни пространството.

— Той е въоръжен! — изкрещя Ели, без да я е грижа, че издава укритието си.

Прокънтя изстрел, последван от нечие сумтене.

— Ели, не мърдай от мястото си! — извика Райли.

— О, горката Ели. Улучих съпруга ти. Може и да съм стар, но съм бърз — похвали се Касталано.

Райли беше улучен? Повече не можеше да стои свита долу. Тя се изправи и хукна към коридора. Усети, че нещо я опари, когато Касталано стреля в нея, но не обърна внимание, а продължи да тича, защото Райли лежеше на пода. Беше зад стената на кабинките, но Касталано приближаваше. Тя се хвърли на пода, за да се добере до Райли, коленете й се ожулиха върху килима и я прониза силна болка.

Яркочервено петно се бе разпростряло върху бялата му риза. Откъде изтичаше кръвта? Сякаш беше навсякъде.

— Казах ти да останеш на мястото си — промълви Райли. Все още държеше пистолета в ръката си, но трепереше.

Сълзите замъглиха погледа й.

— Къде те улучи?

— Няма значение. Вземи този пистолет и изчезвай от тук. Аз имам револвер и ще отвлека вниманието на копелето. Дрю се качва по стълбите. Той ще те защити. Намери Дрю. Бран също е с него.

— Защо ти не си с тях?

Той я погледна, великолепните му устни се извиха леко нагоре.

— Прекалено съм нетърпелив. Трябваше да дойда при теб, бебче. Обичам те.

Лицето му беше мъртвешки бледо, кожата му посивяваше пред очите й.

Той притисна нещо в ръката й. Студеният метал докосна дланта й. Беше пистолет. Очевидно съпругът й бе дошъл напълно въоръжен и готов за битка.

Ели никога досега през живота си не бе стреляла с пистолет, дори не бе държала оръжие в ръка.

Райли се опита да вдигне револвера, но ръката му трепереше, а после рамото му отскочи, когато Касталано го простреля отново.

— Той трябваше да прояви повече разум. Ти нямаш кураж за истинската игра, Ели. Нека ти кажа как ще се развият събитията оттук нататък.

Не й пукаше. Беше приключила живота си на този свят. Без друга мисъл в главата, освен молитвата Райли да е вдигнал предпазителя, тя вдигна пистолета и стреля, стреля, стреля…

Остра, задушлива миризма изпълни ноздрите й, докато наблюдаваше как Касталано свежда поглед. Обхвана с ръце корема си и се свлече на колене.

Ели се изправи, приближи се към него и изрита пистолета му по-надалеч.

— Ели! Райли! — Дрю се втурна по коридора, изглеждаше още по-силен и уверен с пистолет в ръка. Бран го следваше по петите.

Слава Богу, те бяха тук, защото тя не искаше да се занимава с врага си. Имаше да върши по-важни неща.

Ели коленичи до съпруга си.

— Райли, къде те улучи?

— Имам чувството, че навсякъде. — Той се отпусна назад, ала ръката му потърси нейната. — Казвал ли съм ти някога колко си красива? — Очите му бяха изцъклени, когато я погледна. — Толкова дяволски красива. Моята Ели.

Не можеше да го загуби. Не и сега.

Бран падна на колене до нея.

— Линейката е на път.

— Не му позволявай — простена Райли и се опита да се надигне.

— Лежи долу и не мърдай — нареди му Ели.

— Дрю, не. — Думите излязоха на пресекулки от устата на Райли.

Ели погледна към Дрю, който коленичеше до Касталано.

— Моля те, не му позволявай — отрони Райли.

Тя се изправи, защото не можеше да не изпълни молбата на съпруга си. Той бе дошъл при нея, бе поел куршума вместо нея. Сърцето й бе изпълнено единствено с безкрайна любов към него и тя не биваше да позволи на брат му да направи ужасна грешка.

— Дрю, недей.

Лицето на Дрю бе застинало в каменна маска, ръцете му обвиваха гърлото на мъжа. Касталано още дишаше, макар че беше в безсъзнание.

— Нужно е само едно извиване. Ели. Само едно малко извиване.

— И тогава ти ще бъдеш също толкова лош, колкото него. — Тя отпусна ръка върху рамото на девера си.

— Аз вече съм.

— Не. — Младата жена коленичи до него. Той не бе сключил пръсти около гърлото на мъжа, но всеки миг щеше да го стори. — Не си.

— Ти нямаш представа какви неща съм вършил — отвърна той.

— Ти си спасил семейството си. Не ги изоставяй сега. Моля те, Дрю. Нека съдът се погрижи за него. Остави го в ръцете на правосъдието. Моля те.

Дрю изруга, сетне се изправи и отиде при братята си.

— Знаеш, че раната ти е повърхностна, Райли. — Той поклати глава. — И всичко е записано. Пазачът се съгласи да включи камерите, след като с Бран му обяснихме положението.

— Той призна — обясни Ели, приближавайки се отново към съпруга си. — И раната му не е повърхностна. Сериозна е.

Райли се ухили, погледът му бе премрежен.

— Мацките обичат коравите мъже с рани.

Вратите на асансьора се отвориха и коридорът внезапно се изпълни с парамедици и полицаи.

Ели гледаше как отвеждат съпруга й, а Бран и Дрю държаха ръцете й.