Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (46)

45.

Президентският дворец в Исламабад

— Ето го там. При вратата на кухнята.

Ахмед Тадж погледна якия американец с черен костюм. Пристигнал в страната едва сутринта, този тип вече командваше екипа на Сикрет Сървис, осигуряващ охраната на американския държавен секретар. Дори пакистанските телохранители, изглежда, му се подчиняваха — срамна демонстрация на слабост, във връзка с която Тадж смяташе да вземе мерки по-късно.

— Кой е той?

— Джак Уорч — тихо отговори Гадаи. — Пенсиониран е, но е бил началник на охраната на президента Хейс при нападението срещу Белия дом преди няколко години. Официално е само консултант, но е очевидно, че той командва.

Двамата се преместиха, за да освободят място за банкетната маса, която двама души наместиха под един от големите прозорци в балната зала. Други внасяха столове върху платформи на колелца и окачаха украси по стените. Сервитьори подреждаха лъснати до блясък прибори в кутии с облицовка от кадифе и вдигаха на светлината кристални чаши, за да търсят пропуснати петънца.

Президентът не жалеше средства. Официалната вечеря беше в чест на новото начало в дългите отношения на Пакистан със Съединените щати. Другата цел бе да демонстрира на враговете на Хутани силата на приятелството му с най-могъщата държава на света.

Резултатът щеше да бъде много различен от желания. Шокиращи снимки на Хутани, давещ се в собствената си кръв и заобиколен от американски агенти с извадени пистолети, щяха да залеят страната с ярост, на чиято вълна Тадж щеше да се издигне до властта.

— Мислиш ли, че Уорч ще създава проблеми?

— Не очаквам. Засипа ни с въпроси и претенции, но аз лично се погрижих да задоволя желанията му. Очевидно главната му грижа е сигурността на американската делегация.

— Какво му даде за шеф Мари?

— Всичко — отговори Гадаи, като още повече понижи глас. — Нищо не ви свързва с него, затова нямаше причина да променям каквото и да било в информацията, което би могло да събуди подозрения. Целият персонал, включително Обаид Мари, вече е проверен от американците.

Тадж се опита да потисне тревогата, която започваше да стяга стомаха му. Беше подготвил грижливо всичко и Аллах бе благосклонен към плана му, опита се да си внуши. Нямаше от какво да се страхува.

Може би това, което го глождеше, не беше страхът от провал. Може би беше неизбежността на успеха. Тадж бе посветил голяма част от живота си на създаването и прилагането на този план и съзнанието, че съвсем скоро няма да се налага да плете такива интриги, го караше да се чувства объркан по странен начин. След три дни щеше да започне жестоката, но вероятно кратка битка за контрол над Пакистан. Така най-сетне щеше да получи властта, за която мечтаеше толкова отдавна.

Повече го безпокоеше много по-трудната задача да използва тази власт. Американците не бяха за подценяване. Щяха да се противопоставят срещу новия ред с цялата си ожесточеност и да направят всичко възможно, за да не му позволят да разпростре владичеството си над целия Близък изток. Усилията им нямаше да успеят.

Хутани влезе през източната арка и спря. Огледа кипящата от дейност зала и се усмихна доволно. Видя началника на разузнаването и му махна да се приближи. Тадж послушно се присламчи към президента.

— Как вървят приготовленията?

— Без никакви проблеми, господин президент. Мисля, че в близките седмици ще имаме задоволително решение на проблема ви с медиите, а подготовката на охраната за банкета върви по всички правила.

— Сигурен ли си? Казаха ми за повишена талибанска активност на север в последните дни. Явно загубата на Ахтар Дурани още не е преодоляна от организацията.

В действителност Тадж имаше много по-силно влияние сред пакистанските радикални елементи, отколкото Дурани.

— Сигурен съм, господин президент. Мъжете, които одобрихте за охраната на събитието, са сред най-добрите в Пакистан. Американските им колеги също изглеждат компетентни.

— Не искам да изпробваме компетентността им, Ахмед. Дори неуспешен опит за нападение би бил катастрофа. Трябва да покажем, че имаме стопроцентов контрол, и да представим Пакистан като стабилна и модерна страна. Достоен съюзник на американските ни приятели.

— Напълно разбирам, господин президент.

В този момент Хутани махна на някого отзад. Тадж се обърна и видя известния с избухливия си характер Обаид Мари да се кара на един от келнерите. Ръгаше с пръст младежа и от устата му хвърчаха слюнки. Повечето хора си мислеха, че арогантността му се дължи на факта, че ресторантът му бе удостоен с три звезди от пътеводителя „Мишлен“, но Тадж знаеше, че истината е друга. Обаид си беше такъв от дете.

— Познаваш ли главния готвач, Ахмед?

— Не съм имал тази чест.

— Ела, ще ви запозная.

Мари видя, че се приближават, и изблъска келнера към кухнята. Когато най-прочутият пакистански ресторантьор се обърна към президента, червеното му от ярост лице излъчваше уважение.

— Обаид! — възкликна Хутани, като го прегърна. — Каква чест, че си дошъл лично да следиш подготовката.

— Всичко трябва да бъде изрядно, господин президент. И се опасявам, че персоналът ви е…

Готвачът замълча.

— Некадърен? — попита Хутани, като се усмихна благосклонно.

— Щях да кажа „неопитен“.

— Сигурен съм, че точно това щеше да кажеш. — Президентът посочи Тадж. — Сигурно не познаваш Ахмед.

Мари подаде ръка. Трябваше да му се признае, нищо в изражението му не издаваше, че познава Тадж. Имаше само лека плахост, която бе обичайна за човек, изправен пред началника на страховитото ИСИ.

— За мен е чест, господин директор.

— Удоволствието е изцяло мое.

Мари беше от едно село недалеч от това, в което бе израснал Тадж. Бащите им редовно се срещаха по работа и двете момчета се познаваха от бебета. Още по-важно, Мари споделяше жаждата за власт и вижданията на Тадж за Пакистан.

— Ял ли си в ресторанта на Обаид? — попита Хутани.

— За съжаление не съм имал досега това удоволствие.

— Трябва да поправиш тази грешка. Кухнята е превъзходна.

— Господин президент, моля ви… — престори се на скромен Мари.

Гадаи се появи в другия край на залата и веднага се опита да привлече вниманието на Тадж. Точно в подходящия момент, както винаги. Мари се справяше добре, но беше опасно да го поставят в прекалено голям стрес. Макар че много ентусиазирано се беше съгласил да участва в плана, той си оставаше все пак един обикновен готвач.

— Бихте ли ме извинили? — каза Тадж. — Асистентът ми явно има да ми каже нещо. Искам да се уверя, че не е спешно.

— Разбира се — отговори Хутани. — Благодаря, Ахмед.

Тадж тръгна към Гадаи, който тъкмо прекъсна някакво обаждане и прибра телефона в джоба си.

— Тази сутрин изпратихме следващия файл — каза на ухото на началника си. — Оказа се достатъчно. Нашите хора го проследиха до интернет доставчик в Русия.

Тадж кимна тържествуващо. Това бе още едно от дългата поредица чудеса, изпратени му от Аллах. Нямаше друго обяснение. Съвсем скоро щеше да бъде господар не само на ядрен арсенал, а и на цялата шпионска мрежа на Америка.

— Искам да отидеш лично.

— Ама…

— Няма да спорим, Кабир. Нямам доверие на друг.

— Разбира се — отговори Гадаи, който очевидно не искаше да отиде, но бе достатъчно разумен, за да не се противи. — Отрядът вече се подготвя.