Коуди Макфейдън
Човекът сянка (58)

58.

Часът е пет и двамата с Джеймс сме единствените в офиса. Подобни моменти са истинска рядкост. Всички чудовища са където трябва — засега. Можем да си тръгнем в края на работния си ден. Смятам да се възползвам от тази възможност.

Стоя и чакам докладът ми да се разпечата. С последната страница ще настъпи и краят на случая на Джак-младши. Целият му живот, деяния и мерзости ще угаснат завинаги съвсем скоро.

Макар и не напълно. Нещата, които направи, и отражението им върху нас и други хора ще оставят своята следа години наред. Той режеше с голямата секира — грубо и дълбоко. Белезите ни остават завинаги и понякога, през малките часове на нощта, могат да ни гъделичкат като отрязан крайник.

Като Кийнън и Шанц. Такива крайници не просто гъделичкат, те болят.

— Ето и моите бележки — стряска ме Джеймс, като оставя листовете на бюрото ми.

— Благодаря ти. Почти приключих.

Застава до принтера и се заглежда в него. Поредният рядък момент: двамата с Джеймс се наслаждаваме на приятната тишина.

— Предполагам, че никога няма да разберем — казва той.

— Предполагам.

Двамата споделяме черния влак, както и един и същ въпрос, който ни гложди, затова не е необходимо да го обличаме в думи.

Дали е имало някого преди бащата на Питър Хилстед? Дали е имало смъртоносен дядо или прадядо? Ако можехме да проследим нишката назад във времето преди дните на истинската криминология и компютърните бази с данни, дали щяхме да прекосим океана и да се озовем в осветени от газови лампи калдъръмени улици?

Дали нямаше да се опитваме да избягаме от човек без лице, с цилиндър на главата и проблясващ скалпел в ръката?

Дали нямаше да видим очите на легендарния ужас?

Вероятно не.

Но няма как да бъдем сигурни.

Способни сме да продължим живота си, без да намерим отговори на тези въпроси, да си тръгнем и повече да не поглеждаме назад, за да запазим здравия си разум.

Последната страница излиза от принтера.