Коуди Макфейдън
Човекът сянка (51)

51.

Стоя и слушам Алън. Развълнуван е. Имам чувството, че всичко започва да се движи все по-бързо и по-бързо, нагорещените молекули започват да завират бавно, но сигурно.

— Имаме съвпадение във VICAP на името Рене Паркър. Истински късмет.

VICAP означава Програма за оценяване на криминалните случаи с повишено ниво на насилие. Започната е през 1957 година от детектив на лосанджелиската полиция, но не влиза в употреба до 1985-а, когато е наложена от Националния център за анализ на жестоки престъпления в академията на ФБР. Концепцията е брилянтна. Представлява национална база с данни, проектирана, за да събира, сравнява и анализира жестоките престъпления. Най-вече убийствата. Всякаква информация за решени и нерешени случаи може да бъде добита от всеки служител на реда независимо от неговото положение в йерархията. Като цяло този масив от информация позволява сравняването на жестоки престъпления в цялата страна.

Алън сочи към листовете в ръката му.

— Случаят е стар, отпреди двадесет и пет години е. Стриптийзьорка от Сан Франциско. Намерена е удушена в някаква уличка и — чуй това — някои от органите й са били премахнати.

Умората ми се изпарява на секундата. Имам чувството, че току-що съм изсмъркала голяма доза кофеин.

— Това трябва да е той. Трябва да е.

— Да, но става още по-хубаво. Имали са заподозрян по онова време. Не са намерили достатъчно доказателства, за да го заковат.

Скачам на крака.

— Лио, ще останеш тук, за да играеш ролята на контактен и координационен пункт. Джеймс, Алън, да вървим в Сан Франциско. Веднага.

— Не е нужно да ме навиваш допълнително — отговаря Алън и всички тръгваме, изпълнени с адреналин, вълнение и малко ярост.

* * *

Излизаме навън, където виждам Томи да седи в колата си. Наблюдава.

— Дайте ми секунда — казвам на Алън и Джеймс. Отивам при него. Той сваля прозореца.

— Какво става? — пита ме.

Разказвам му за съвпадението във VICAP.

— Отиваме в Сан Франциско.

— Какво искаш от мен?

Усмихвам се и го докосвам по бузата.

— Да се наспиш.

— Звучи ми добре — отговаря Томи. Господин Лаконичен както винаги. Обръщам се и тръгвам към колегите си. — Смоуки — провиква се той и ме спира. Поглеждам го. — Внимавай.

Имам достатъчно време да видя тревогата в очите му, преди да вдигне прозореца и да подкара колата си.

Поради някаква причина в ума ми изниква Сали Фийлд на Оскарите.

— Той ме харесва, той наистина много ме харесва^[1] — изричам на фалцет.

Истерични мехурчета.