Коуди Макфейдън
Човекът сянка (46)

46.

В колата на Томи съм, който направо лети към болницата. Цялата се треса и не мога да се спра.

Мислите ми са откъслечни и разхвърляни. Обзета съм от ужас. Адреналинът се лее в тялото ми.

Алън остана с Елейна и Бони. Негова беше задачата да се увери, че живият ни свидетел ще бъде отведен. Не каза нищо, но нямаше и нужда. Очите му говореха достатъчно.

Гласът на Томи ме изважда от унеса, в който съм попаднала.

— Видях раната, Смоуки. Познавам раните. Не мога да преценя дали ще се оправи, или не. Единственото сигурно е, че не е фатален изстрел. — Обръща глава към мен. — Чу ли ме?

— Да, мамка му! Чух те! — Не говоря, а пищя. Не знам защо. Не съм ядосана на Томи.

— Давай, изкарай го от себе си, Смоуки. Прави каквото е необходимо. — Гласът му е изключително спокоен и това ме разгневява.

— Господин Спокойствие, а? — Не мога да се спра. Отровата е вътре в мен — кисела, пареща и премазваща — и напира да бъде освободена. — Смяташ, че като се държиш като шибан робот, си специален?

Не следва отговор.

— Явно не си особено специален, щом те изритаха от тайните служби, нали? Шибан загубеняк! — Дори не премига. Започвам да му крещя: — Мразя те! Чуваш ли ме?! Не означаваш нищо за мен! Приятелката ми умира, а ти се държиш, сякаш нищо не се е случило, мразя те за това…

Думите ми се превръщат в стонове. Отровата я няма. На нейно място се е върнала старата ми спътница болката. Свалям прозореца и повръщам през него. Главата ме стяга.

Отпускам се на мястото си облекчена благодарение на тази емоционална оргия. Томи се пресята и отваря жабката.

— Вътре има кърпички.

Взимам си няколко. Бърша лицето си с тях.

Продължаваме към болницата.

— Съжалявам — извинявам се след около километър и половина.

Томи ме поглежда и ме дарява с нежна усмивка.

— Въобще не се тревожи.

Започвам да плача, а той слага ръка на коляното ми и не я маха, докато не стигаме до болницата.