Луси Кларк
Единствен дъх (39)

38.

Ева излезе от къщата, стъпките й се движеха в ритъм с неговите. Небето беше изсветляло в предчувствие за бледорозовите проблясъци на зората. Изгревът не беше далеч. Те бяха разговаряли цяла нощ и Ева имаше чувството, че не са й останали повече думи, че не й е останала повече енергия да слуша. Но странно, вече не се страхуваше.

Това, което изпитваше, беше необяснимо спокойствие. То й напомни за дългите, изпълнени със стрес нощи по време на смяна в родилното, когато колкото по-голямо беше напрежението, толкова по-ясни ставаха мислите й, давайки й хладнокръвието да поеме контрол над всяка ситуация, с която се сблъска.

Те вървяха през мократа градина, придружавани от жизнерадостен птичи хор. Скоро слънцето щеше да изплува от водата и да започне новият ден.

Каменните стъпала бяха студени под краката им, докато слизаха надолу към залива. В предутринната светлина тя имаше чувството, че те всъщност не съществуват, че се носят някъде, хванати между нощта и деня.

Вървяха един до друг по празния бряг в някакво призрачно състояние, пясъкът поглъщаше звука от техните стъпки, водата се плискаше почти в такт с дишането им. Никой от тях не заговори.

Бяха на половината път, когато Ева забеляза тъмно петно на брега. В първия момент си помисли, че са купчина водорасли, но когато наближиха, осъзна, че това са водолазният й костюм и плавниците, които беше оставила тук предишната вечер. Струваше й се, че е минал цял един живот, откакто бе стояла тук, газейки в плитчината.

Тя плъзна очи по залива. Водата беше нежно морава, гладка като стъкло и неподвижна. Без думи тя свали дрехите си. Усещаше очите му върху тялото си, но нямаше нищо против, че я гледа. Потръпна, когато надяна водолазния костюм, студеният неопрен беше мокър от росата.

След това се обърна и погледна Джексън. Взе ръката му и усети топлината на пръстите му, които се свиха около нейните.

— Какво ще правиш сега?

Той й се усмихна смело.

— Ще отида някъде. Ще започна отначало.

Тя знаеше, че ще го направи. Джексън беше способен да изгради нов живот… добър живот. Ева вярваше в това. Трябваше да вярва.

Не го мразеше за онова, което беше направил. Знаеше, че е било детинска лъжа, създала поредица от събития, които не е можел да спре. Стисна ръката му здраво и произнесе само една дума. И двамата знаеха, че това е единствената възможна дума.

— Сбогом.

След това пръстите й се освободиха от неговите.

Ева влезе в морето, водата обля краката й, завихри се около кръста й. Тя си сложи маската и плавниците, и се хвърли напред, оставяйки залива да я носи. Заплува с чисти, гладки движения, порейки вълните, докато стигна средата на залива.

Там разпери ръце, потопила лице в морето. Студът скова страните й, тя усети солта по устните си. Дишането й започна да се успокоява и сърцето й заби по-бавно.

Едва тогава си пое дълбоко дъх, изпълни дробовете си със свеж въздух. Гмурна се и светът се затвори зад нея. Преминаваше през слоеве от студено синьо, сякаш морето се топеше около нея. Плъзна се надолу, притиснала ръце към бедрата си, краката й работеха като един.

Докато се спускаше към дъното, виждаше, че има толкова много неща под повърхността, които не беше забелязала преди; малки петънца планктон, които се въртяха и танцуваха в светлината; сложно заплетени панделки от водорасли, люлеещи се под нея; начинът, по който цялото море искреше от въздушни мехурчета.

Когато започна да усеща, че дробовете й нашепват желанието си за въздух, тя спря движението си надолу и за миг имаше чувството, че кръжи, напълно безтегловна.

Спокойното движение развърза кълбото на мислите й. Те се освободиха и тя видя всичко с кристална яснота. Помисли си за бебетата, които беше израждала в родилното и как те стояха спокойно под вода, преди да си поемат първата глътка въздух и целият им свят да се промени. Помисли си за всички гмуркания, които бе правила със Сол, отивайки да се бори долу с океана… и как при изплуването бе научавала нещо за океана и за самата себе си. Помисли си за Джексън в мразовитото море, сянката на миналото му, надвиснала над тях, следите на едно решение, което вече е било взето.

Осъзна колко много може да се промени с една глътка въздух.

Дробовете й настояваха за въздух, но тя остана неподвижна. Представи си един самолет, отлитащ за Англия след няколко часа — себе си, седнала до Кали, как гледа очертанията на Тасмания, които се смаляват, смаляват, докато станат колкото отпечатък от палец, оставен върху сърцето й.

И тогава разбра какво иска.

Погледна нагоре и се изтласка към повърхността. Докато плуваше към сребристата кожа на океана, тя видя яркочервено кълбо, пламтящо над залива. Знаеше, че когато се покаже, първите лъчи светлина ще се изливат над водата. Знаеше, че плажът ще е празен, Джексън ще е заминал. И се надяваше, че Сол ще седи на верандата си, лъчите на новия ден ще топлят лицето му, докато той се държи за перилата и я гледа как се приближава.