Луси Кларк
Единствен дъх (33)

32.

— Обичах го — каза Джинет, изправена в рамката на вратата; лицето й беше бледо. Тя държеше вратата с една ръка, а с другата стискаше деколтето на пуловера си.

Ева седеше напълно неподвижна, с вдигната брадичка, с очи, приковани в Джинет. Зад нея Сол и Кали стояха мълчаливо.

— Просто ми кажете какво се случи онази сутрин, когато той умря.

Джинет си пое рязко дъх.

— Последвах ви до Дорсет. Звъннах на Джексън и му казах къде съм… и че искам да поговорим. — Тя направи пауза. — Отидох при него на скалите, където беше излязъл да лови риба. Времето беше ужасно — духаше силен вятър и вълните се разбиваха в скалите. Когато стигнах до него, се налагаше да викаме, за да се чуем през вятъра. Казах му, че искам да се върне обратно в Тасмания с мен. Можех да му простя, че е дошъл в Англия и се е запознал с вас, ако и той простеше моите грешки.

Ръката на Джинет пусна рамката на вратата и тя обгърна тялото си. Поклати глава тъжно.

— Но Джексън каза „не“. Каза ми, че съм луда, ако си мисля, че би искал това. — Погледът й стана далечен и Ева разбра, че се е върнала на онзи вълнолом, с дръпната на главата качулка, с вълните, които се вдигаха и въртяха около тях. — Не исках да го заплашвам — продължи тя, гласът й бе почти шепот. — Но той не слушаше. Продължи да говори неща… жестоки неща, които не би могъл да мисли. Така че аз… казах му, че ако не се върне в Тасмания, ще отида в полицията. И ще им кажа какво е направил. Ще им кажа за пожара. И за това, че е двуженец, че е фалшифицирал документи, че е фалшифицирал цял един живот.

Джинет погледна нагоре, разтвори ръце.

— Но аз никога не бих го направила. Обичах го прекалено много. Това бяха само думи, с които исках да го стресна. Да го накарам да помисли. — Тя млъкна, разтърквайки челото си. — Той се развика, нарече ме кучка. Хвана ме за ръката и ме потегли надолу. Каза ми, че трябва да се прибера вкъщи при Кайл. Да бъда майка.

Изражението й се разкриви и стана неотстъпчиво.

— Мразех го, че казва това. Аз съм добра майка на Кайл. Обичам момчето си. Джексън е този, който си тръгна и ни остави. Издърпах ръката си и го блъснах. И тогава… — Тя поклати глава. — Не знам какво се случи… той като че се хлъзна. Скалите бяха мокри. Видях го да залита назад и той се препъна в кутията с такъми. Всичко стана толкова бързо. В един момент стояхме там на скалите… в следващия той падна, изчезвайки в морето.

Пръстите на Джинет намериха брачната халка и тя я завъртя.

— Протегнах ръка, но имаше толкова вода навсякъде… и той не се показа. Крещях, виках го. Най-после го видях, беше далече. Течението го беше завлякло навътре и аз слязох от скалите и тичах по брега, опитвах се да не го изпускам от поглед. Една двойка се движеха към брега, сочеха с пръст. И те го бяха забелязали. Докато стигна до тях, мъжът вече звънеше на бреговата охрана. Съпругата му каза, че го видели да лови риба по-рано и се притеснили, че някоя вълна може да го помете. Тогава осъзнах, че не са ме забелязали с него. Сигурно са минали покрай скалите, преди да отида там… Така че просто се съгласих с тях — казах, че го е съборила вълна. Знаех как щеше да прозвучи, ако бях признала, че сме се карали… и че съм го блъснала. Не съм искала да стане. Никога, никога не бих направила нещо, което да го нарани. Аз го обичах.

Тя замълча, след това поклати глава, преди да продължи:

— Стоях на пясъка и се опитвах да не изпускам от поглед Джексън. Но водата се движеше толкова бързо и… изгубихме го от очи. Започнаха да прииждат и други хора. Някои имаха бинокли. Всички сканираха водата, мъчеха се да го локализират. Но аз знаех, че е прекалено късно. Усещах го. Той може да си беше ударил главата, когато падаше. Може да не е бил в съзнание. А морето беше толкова студено… никой не може да оцелее толкова дълго вътре.

В стаята цареше пълна тишина, никой не каза нищо.

— Бях на брега десет, може би петнадесет минути. Дотогава се събраха доста хора. Знаех, че от бреговата охрана са на път и ще поемат контрол над всичко, така че се измъкнах от тълпата. Ако останех, щяха да последват въпроси. Щяха да разберат, че съм от Тасмания и да направят връзката, да започнат да се ровят. Не исках това. Не можех да направя нищо за него… Трябваше да си тръгна… Имах Кайл, за когото трябваше да мисля. — Гласът й секна, когато каза: — Нямаше избор.

 

 

Въздухът сякаш бе изсмукан от стаята, остана само ехото от думите на Джинет.

Дни наред Ева си беше представяла последните мигове на Джексън, питайки се какво го е накарало да изгуби контрол и да не види вълната, която идва и го събаря. Но сега тя добави и Джинет в тази картина, сложи я на скалите пред Джексън. Можеше да види гнева, който пламва между тях; начина, по който Джексън се пресяга и хваща ръката на Джинет; силата, с която тя я измъква и после го блъсва. Ева си го представи как залита назад, петата му улучва кутията с принадлежности, ръцете му махат във въздуха, когато пада.

Тя заби очи в палтото, което продължаваше да държи. Имаше смътен спомен, че го е видяла да виси в гардероба на Джинет, когато претърсваше къщата, но тогава само го погледна, без да го свързва с жената, която бе срещнала на брега. Сега си спомни наситения пурпурен цвят, обшитата с кожа качулка, обхванала плътно лицето на жената, докато бързаше по плажа, а вятърът я блъскаше напред. Ева си беше помислила, че й е студено и бърза да се прибере вкъщи, докато всъщност е бързала да се махне от произшествието, което щеше да промени живота на всички тях.

Ако Джинет не ги беше последвала в Дорсет, Джексън още щеше да е жив. Ако не го беше блъснала на скалите, той още щеше да е жив. Ако кутията с риболовни такъми не е била зад него… Ако вълните и течението не са били толкова силни…

Мислите й се въртяха. Скалпът й пламтеше. Тя имаше нужда от въздух. Остави палтото и се изправи на несигурните си крака; погледите на Кали и Сол я съпроводиха, докато пресичаше стаята.

Джинет стоеше на прага, лицето й беше лишено от цвят.

— Никога не съм искала да се случи. Аз го обичах.

Когато Ева мина покрай нея, протегна ръка и хвана лявата ръка на Джинет, поглеждайки златната й халка.

— Не заслужаваш да носиш това.

След това излезе.

Напускайки стаята, Ева тръгна по коридора, където преди бе стъпвала на пръсти, прокрадвайки се през вратите да търси Джексън. Месеци наред бе живяла с чувството, че нещо около смъртта му е било прикрито. Когато излезе на светло отвън, тялото й трепереше от адреналин и от облекчение, че най-после знае истината.