Луси Кларк
Единствен дъх (25)

24.

Ева се събуди от дълбок сън без сънища. Беше в мотелската си стая, сама. Тя седна, отмятайки косата от лицето си. Погледна часовника и видя, че е единадесет преди обяд. Не е възможно. Тя примига и погледна отново, но цифрите си оставаха същите. Изненада се, че е спала толкова дълго.

На часовника беше подпряна бележка. Беше написана върху откъснато парче от кутиите за пица, в ъгъла се виждаше мазно петно. Тя се наведе да я прочете.

Сол беше писал с писалка, перото беше потъвало в гофрираната вътрешност на картона, правейки почерка му да изглежда комично неравен.

Отивам в болницата. Връщам се по обяд. После към Уотълбуун… Сол.

Тя се отпусна отново в леглото, завивките се плъзнаха по голата й кожа. Спомни си как правиха любов, как тялото на Сол се издигаше над нейното. Беше впила пръсти в гърба му, придърпвайки го близо, така че да се движат в един ритъм. След това бяха заспали, свити в прегръдка.

Като се търкулна на една страна, Ева видя вдлъбнатината във възглавницата до нейната. Тя притисна дланта си към мястото, където е била главата на Сол, си помисли: Джексън също спеше на дясната си страна.

Вината я прониза и тя притегли колене към стомаха си. Спомни си как сутрин се будеше до Джексън и виждаше наболата му брада и леко подпухналите от съня клепачи. Той винаги протягаше ръка, притегляйки я към себе си, кожата му беше топла срещу нейната.

— Спах с брат ти — прошепна тя и ръката й приглади възглавницата. — Много съжалявам. — Сълзите отново стегнаха гърлото й. В гърдите й се надигна ридание и звукът излезе през устата й в дълга, безутешна вибрация. Как беше могла? Джексън щеше да е наранен, ако би могъл да я види със Сол.

Но тогава се сети за Джинет. За Кайл. За всичките начини, по които Джексън я беше лъгал. Пръстите й се свиха в юмрук около възглавницата и тя усети как памукът се опъва под хватката й. С едно силно движение запрати възглавницата през стаята. Тя мина покрай тавана, след това се удари във вратата глухо, което накара ключалката да изтрака.

Ева се отпусна отново в леглото и издърпа завивките до брадичката си.

* * *

— Добро утро — поздрави Сол, когато се приближи до болничното легло на баща си. — Как се чувстваш?

— Сякаш съм имал най-лошия махмурлук през живота си и като капак са ме пребили. — Дирк се опита да се надигне, за да седне изправен. Когато си пое дъх, помоли Сол да му донесе вода.

— Успя ли да хапнеш нещо на закуска? — попита Сол, като наля вода в една пластмасова чаша и му я пода.

— Само някаква течна витаминозна гадост. Не съм поемал правилните неща, така смятат. — Той отпи от водата. — Благодаря ти, че дойде снощи. Надявам се, че не съм ти объркал плановете.

Сол отиде до прозореца и погледна навън към болничния паркинг. Знаеше, че трябва да каже нещо. С гръб към Дирк започна:

— Вчера бях в Уорингтън.

— Какво си правил там?

Сол се обърна, преплитайки ръце зад главата си.

— Виж, татко. Ева още е тук.

— В Тасмания?

Той кимна.

— Знае за Джинет.

— Какво? — излая Дирк и се наклони напред.

— Натъкнахме се на Флайър. Той се разприказва за Джексън. Не можах да го накарам да млъкне. Спомена името на Джинет, така че се наложи да кажа на Ева.

— Исусе Христе, Сол! Първо на първо, какво си правил с нея? Тя трябваше досега да е в Англия!

— Да, но не е. Още е в Тасмания и знае — каза Сол и очите му святкаха.

— Кажи ми, че не сте ходили в Уорингтън да видите Джинет.

— Ева искаше да се запознае с нея.

— И ти й позволи? — Гласът на Дирк излезе като слабо пъшкане. — Да не си идиот? Сега всеки шибаняк в Тасмания ще знае!

— Джинет може да не каже на никого. А дори и да го направи… какво? Има ли значение?

— Значение? Аз загубих сина си. Тава не е ли достатъчно? Не искам и името му да се валя в калта.

— На първо място, изобщо не трябваше да го крием от Ева. Тя имаше право да знае.

— Тя е добро момиче, Сол. Харесах я. Но какво ще й помогне да знае? А? Кажи ми.

— Може би нищо. Но нямаме право ние да решаваме.

Дирк примига, борейки се за въздух, и стисна стомаха си.

— Татко, добре ли си?

Той кимна, но Сол изпита облекчение, когато една сестра дойде няколко минути по-късно и му даде още една доза обезболяващи.

— Съжалявам, че викнах. Спирането на пиячката… трудно е. Кара ме да избухвам бързо.

— Не се тревожи за това — каза Сол. След това стана и взе сакото си от облегалката на стола. — По-добре си почини.

Точно когато тръгна да излиза, Дирк каза:

— Мислих за предложението ти.

— Уотълбуун?

— Аха. — Той подсмръкна. — Не мога да се крия от това място вечно, нали?

— Какво? Значи ще дойдеш?

— Да — каза той. — Ще дойда.

 

 

Сол спря пред мотела и изключи двигателя, но не слезе. Ева щеше да чака в стаята си, готова да тръгнат към Уотълбуун. Остави я да спи тази сутрин. Беше му трудно да се измъкне от леглото, лежейки до нея, докато клепките й леко потрепваха, сякаш сънуваше.

Сега си помисли, че знае точно защо седи тук, на паркинга на някакъв мотел, заслушан в тиктакането на двигателя, докато изстива. Страхуваше се, че ще почука на онази врата и Ева ще му каже: Беше грешка.

Колкото по-дълго седеше тук, толкова по-дълго можеше да прехвърля в ума си спомена от последната нощ: гладката й кожа под неговите ръце; разтворените й устни, когато стенеше и той можеше да вижда розовото връхче на езика й. Той дръпна ключа от запалителя и излезе от колата, казвайки си, че трябва да се държи мъжки. Прекоси паркинга и тръгна по бетонните стъпала. Стигна до стаята й и почука силно, след което пъхна дълбоко ръце в джобовете си и зачака.

Зад него се чу мотоциклет, форсиране на двигател. Този звук винаги му напомняше за времето, когато Джексън си купи стара моторетка от един тип, с когото работеше в работилницата за лодки. Той обичаше да лети с онова нещо наоколо в дънки и изтъркано кожено яке — беше казал на Сол, че е спестявал цяло лято за него.

Внезапно от нищото изникна образът на брат му. С Ева. Цялото тяло на Сол се напрегна, когато вина и ревност започнаха да се борят за място в главата му. Той не можеше да понесе мисълта за ръцете на брат си около кръста на Ева, за устата му върху нейната. Истината беше обаче, че нямаше право да ревнува — Ева беше съпруга на Джексън. Но това не пречеше на образите да го изгарят.

Той издиша шумно, отблъсквайки мислите за Джексън. Почука отново, този път по-силно. Прокара неспокойно ръка през косата си. Боже, приличаше на тийнейджър на първа среща. Наведе се към вратата и се ослуша, но не можа да долови никакво движение отвътре.

Отстъпи назад и провери номера на вратата. Определено беше правилната. Той погледна часовника си. Обяд. Точно когато беше казал, че ще се върне от болницата. Започна да се безпокои, че Ева е заминала. Може да се е уплашила… и благоразумието да е взело връх. Исусе, надяваше се, че не е съсипал нещата с бързането си.

Извади телефона от джоба си и тъкмо се канеше да набере номера, когато чу глас.

— Звъниш ли ми?

Зад него стоеше Ева и държеше две кафета. Беше облечена в обикновено кремаво горнище, гладката й шия беше прекрасно гола. Тя изглеждаше невероятно свежа, очите й бяха широки и ясни.

— Изтичах да купя тези кафета.

— О — каза той, изпълнен с облекчение.

Тя му подаде неговата чаша и се усмихна почти срамежливо.

— Как е баща ти?

— Успели са да го накарат да хапне малко. Да се надяваме, че ще започне да възвръща силите си.

— Добре. Ще ходиш ли пак?

— Да. Утре след работа.

Ева отключи стаята.

— Само ще си взема чантата.

Той я последва вътре. Застоялата мотелска миризма беше замаскирана от свежия аромат на сапун и Евиния парфюм. Той погледна леглото. Кувертюрата беше отхвърлена и единственото, за което можеше да мисли, беше как тя е лежала под него тук и тялото й се е извивало към неговото.

— Мисля, че това е всичко. — Ева взе малкия сак.

— Дай го на мен.

Когато го пое от ръката й, тя спря и вдигна очи към него.

Пулсът му се ускори.

— Добре ли си?

Тя кимна бавно.

— Да. Мисля, че съм добре.

 

 

Ева гледаше как пикапа на Сол се отдалечава в облак червен прах. Тя се усмихна, спомни си лекото драскане на наболата му брада в бузата й, когато я целуна и й каза довиждане. Беше хубаво. Много повече от хубаво.

Вдигна очи и обхвана с поглед залива. Лек бриз къдреше повърхността му, но все пак беше достатъчно спокоен за гмуркане, и тя си помисли, че ще си вземе нещата отвътре и след това ще провери видимостта.

Ключът за бараката беше пъхнат под един пъстър камък и тя отключи вратата и свали чантата си от рамо щом влезе.

В този момент замръзна.

Кожата й настръхна: имаше странното чувство, че вътре има някой.

Пусна чантата на земята и тръгна бавно напред.

— Ехо?

Никакъв отговор.

Тя огледа стаята. Всичко изглеждаше точно, както го беше оставила… и все пак нещо не беше наред.

Миризмата, осъзна тя, спирайки. Въздухът носеше лекия аромат на кожа и мускус. Ароматът на Джексън.

Кожата й изстина. Стаята беше толкова силно пропита с неговата миризма, като че ли е излязъл преди малко от къщата.

Тя погледна към рафта, където преди бе стояла тяхната снимка с Джексън. Все така я нямаше.

Направи няколко крачки към вратата на спалнята. Стисна металната брава и отвори.

Стаята беше празна, завесите се поклащаха леко на бриза.

Разбира се, че ще е празна, каза си тя. Върху възглавницата си видя червената карирана риза на Джексън, с която беше спала. Беше я оставила сгъната там, преди заминаването в Уорингтън, но нещо в нея й се видя странно. Тръгна към нея, опитвайки се да разбере кое е различното.

Когато приближи, видя, че е сгъната точно както я беше оставила. Тя тръсна глава рязко и си каза, че това е абсурд. Това трябваше да спре.

Точно когато се обърна да напусне спалнята, се хвана, че ръката й се пресяга към ризата. Тя я дръпна във въздуха и притисна лице към плата. Беше я обличала много пъти в месеците след смъртта на Джексън, така че всяка следа от неговия аромат бе изчезнала отдавна. Но сега ноздрите й се изпълниха с миризмата на Джексън. Беше толкова силна и тежка, сякаш бе заровила лице във врата му.

Сърцето й заби бързо, кръвта нахлу в главата й. Тя пусна ризата на пода и платът се отпусна в краката й с въздишка.

* * *

Толкова пъти си мислех да ти кажа истината. Винаги ме спираше едно и също нещо: страхът, че ще те загубя. Така че продължавах да си мълча и колкото по-дълбоки ставаха лъжите, толкова по-трудно беше да се стигне до истината.

Поставях ти малки изпитания, за да видя как ще реагираш на ситуациите. Веднъж ти казах за моя колега Тони, когото ти беше виждала няколко пъти и харесваше. Той имаше проблем с хазарта, който бе крил от съпругата си в продължение на години. Накрая тя беше разбрала, но тогава той вече бил ипотекирал повторно дома им, за да покрие дълговете си. Съпругата му го беше изхвърлила и той спеше на дивана на доведения си брат.

Ти изслуша тази история и каза:

— Толкова е тъжно… и за двамата.

Попитах те как ти би реагирала, щеше ли да го прибереш обратно?

Докато разсъждаваше над въпроса, сърцето ми започна да препуска, сякаш се канеше да произнесеш присъда над нас.

Накрая каза: Харесвам Тони, той е чудесен човек, но ако бях на мястото на съпругата му, тогава не — не бих могла да го приема обратно.

— Какво?

— Не толкава заради хазарта, а че я е лъгал толкова много време. Тя повече никога няма да му вярва.

— Но тя го обичаше — настоях аз, гласът ми се извиси.

Ти вдигна рамене.

— Може би това невинаги е достатъчно.