Луси Кларк
Единствен дъх (4)

3.

Ева пъхна ключа в ключалката на вратата, след това се поколеба. Не беше идвала в апартамента им след смъртта на Джексън. Беше останала при майка си, искаше да мине Коледа, а после поменът, преди да може дори да помисли за връщане. Може би беше грешка, че отказа предложението на майка си да дойде в апартамента с нея. Беше настояла да го направи сама, но сега идеята да влезе вътре я изпълни с ужас.

Тя си пое дълбоко дъх, после отвори вратата, натискайки я с рамо, за да преодолее натрупалата се купчина поща върху килимчето на пода. Избута встрани с крак рекламите, коледните картички и сметките, и се вмъкна в коридора. Въздухът миришеше на мухъл и застояло, но се долавяше и лек дъх от коженото яке на Джексън, закачено зад вратата.

Ева пусна чантата си на пода и тръгна тихо по коридора, надниквайки във всяка стая. Имаше странното чувство, че ако се движи достатъчно бавно, може да хване Джексън, излегнат на дивана с крака върху масичката за кафе, или да види дългия му гръб под душа, докато водата се стича по тялото му.

Но, разбира се, апартаментът беше празен. Връхлетя я дълбока самота. Беше толкова силна и пълна, че открадна въздуха от дробовете й и подът сякаш се наклони под нея. Тя се подпря на стената, дишайки дълбоко, докато усещането премине. Трябваше да се стегне. Джексън беше умрял и тя бе сама. Това бяха фактите и трябваше да свиква с тях.

След малко примига, вдигна брадичка и се насочи към кухнята. С бързо движение отвори прозореца широко, чувайки трафик, гласове, драскането на гълъб на покрива. После включи парното и забърза през апартамента, включвайки лампи, радио и телевизор. Глъч, светлина и чист въздух преминаха през стаите.

Ева остана с палто и се върна в кухнята. Щеше да си направи чай и да разопакова багажа си. Чайника. Напълни го с вода, каза си тя. Сви пръсти около дръжката, извръщайки поглед от разкривеното си отражение в извивката на алуминиевия съд. Занесе го до мивката и тогава замръзна.

На дъното й лежеше използвано пликче чай, издуто и изсъхнало, около него металната повърхност беше оцветена в ръждиво кафяво. Джексън! Той имаше вбесяващия навик да пуска пликчетата от чая си в мивката, а не в кошчето за боклук. Това беше малка, незначителна подробност от живота му, но именно нейната обикновеност я задави.

Тя стоеше там и се взираше с чайника в ръка, мислейки, че точно сега би дала всичко да може да види Джексън да влиза в кухнята, да си прави чай и да хвърля пликчето от чая в мивката.

Ева върна чайника обратно и отиде в спалнята, където радиото дънеше тенекиено поп парче. Електронното пулсиране отекваше в главата й и тя го изключи. Впери поглед в неоправеното им двойно легло, прехапвайки устни, когато спомените, пълни с топлина и успокоение, я заляха. Преди да се спре, тя се качи в леглото, тъй както си е с палто, и дръпна юргана до брадичката си.

Скръбта беше физическа, помисли си тя. Сякаш нещо разяждащо я прогаряше отвътре, разтопяваше слой след слой от нея, оставяйки я кървяща. Тя зарови лице във възглавницата на Джексън, вдишвайки лекия мускусен дъх на кожата му през хлиповете си.

* * *

Трябва да беше заспала, защото когато отвори очи, стаята тънеше в мрак. Главата й туптеше, а кожата й беше влажна и гореща. Тя съблече палтото си и седна, включвайки лампата върху нощното шкафче на Джексън.

Чекмеджето под нея зееше и тя го отвори по-широко, погледът й мина по купчина с квитанции, чифт счупени очила, комплект карти, кондоми, една книга за Хенри VIII, която той не преставаше да чете, две АА батерии и дребни монети.

Тя измъкна една тяхна снимка, правена в Париж — стояха, обърнати към Триумфалната арка. Точно след като се бяха снимали, бе завалял дъжд и те изтичаха в едно кафене, подът беше мокър от капещи якета и изтръсквани чадъри. Те изсъхнаха, докато ядоха сладкиши и пиха кафе, а когато излязоха, слънцето блестеше по хлъзгавите от дъжда тротоари.

Докато прехвърляше останалите дреболии в чекмеджето, тя видя плик, надписан с нейния почерк. Разкъса го и намери писмо до Дирк. Последното, което му бе писала, за изненадващото им пътуване до Уелс, което Джексън бе организирал. Тогава си мислеше, че отиват на гости на майка й, но той успя да отвлече вниманието й до такава степен, че беше минал половин час от пътуването, преди тя да осъзнае, че изобщо не пътуват към Дорсет. Той беше резервирал стая в уютен хотел „В&В“ в Брекън Бийкънс и прекараха уикенда, разхождайки се в пълните с папрати планини, и правейки любов край камината в стаята си.

Накрая на писмото видя, че Джексън е добавил няколко реда от себе си — питаше баща си дали е гледал много мачове по ръгби. Джексън винаги обичаше да включи лична нотка и изпращаше писмата от пощенския клон в работата си, но сигурно беше забравил това.

Когато го върна в чекмеджето, пръстите й се натъкнаха на второ. Беше друго нейно писмо до Дирк, датата показваше края на август. Тя сканира съдържанието: беше невинно, за летен пикник до Клапам Комън^[1]; пътуване да гледат „Сън в лятна нощ“; снимка на тях двамата в кабриолет.

Тя приглади двете писма в скута си, тревожно чувство се надигна в стомаха й, когато се запита защо нито едното от тях не е било изпратено. Провери чекмеджето отново, но не намери други. Логиката й казваше, че трябва да е било от недоглеждане, но въпреки това не можеше да не се зачуди дали няма и друга причина, поради която Джексън не ги е изпратил.

Седмица по-късно Ева седеше в един бар с Кали пред бутилка бяло вино в кофичка с лед между тях. Кали наля щедро и плъзна едната чаша по дървената маса към Ева:

— Пий.

Тя се подчини, отпи голяма глътка. Беше се обадила на Кали през сълзи след първата си смяна в болницата.

— Какво се случи?

— Аз… Просто не можах да се справя. Тръгнах си. Избягах.

— Беше първият ти ден.

— Мислех, че съм готова. Изродих бебето и всичко беше наред… бях фокусирана. Почти не мислех за Джексън. Но след това… — Тя поклати глава.

Ева повдигна бебето от родилния басейн и го подаде на майка му, полякиня на име Анка, която изглеждаше изтощена. Бащата гледаше новороденото в почуда, прокарвайки нежно пръсти по бузката на момченцето. След това очите му се вдигнаха към тези на съпругата му. За миг стаята притихна. Той каза нещо със задавен глас, думите отплаваха към жена му, чиято долна устна трепна, когато се усмихна.

Не беше нужно Ева да знае полски, за да разбере какво произнася той. Казваше на жена си, че е невероятна, че се гордее с нея, че я обича силно. Това бе онзи поглед, дълбоко интимният момент между съпруг и съпруга, който следва напрегнатото и изтощително раждане, и който винаги караше Ева да обича работата си.

Но днес тя се почувства парализирана от него. Взираше се в двойката — които бяха само година-две по-възрастни от нея и Джексън — когато осъзна с тих ужас, че никога няма да узнае какво е да държи бебето на Джексън в ръцете си, или той да я гледа по този начин, да бъде обичана така, както този мъж обичаше майката на своето дете.

Защото съпругът й беше мъртъв.

Мисълта я връхлетя внезапно и тя отстъпи назад, молейки помощничката си да извика друга акушерка. След това спринтира по коридора и нахълтвайки в тоалетната на сестрите, се наведе над мивката точно навреме, за да поеме керамичното корито жлъчката и сълзите й.

— Не издържам — каза тя на Кали. — Буквално не мога да понеса да виждам заедно съпружески двойки. Влюбени. Завиждам им толкова много, че не мога да дишам.

— Така се чувствам аз на сватби.

Ева успя да се засмее.

— Бях започнала да забравям как звучи смехът ти.

Ева наклони глава на една страна.

— Нагласила си се. Ще излизаш ли някъде?

— Само с Дейвид — отвърна Кали, махвайки с ръка.

— Съжалявам много. Щеше да те извежда на вечеря. Да обсъдите договора с Мелбърн. Беше ми споменала вчера. Не мисля с главата си.

— Ти ми направи услуга. Беше резервирал маса във „Вернадорс“ — каза тя, като завъртя очи. — Ядох там преди Коледа и после два дни бях на легло. Не се доближавай до техните миди.

— Ще запомня.

— Разбира се… Джексън също беше там онази вечер! Сблъсках се с него, имаше бизнес вечеря. Боже, едва ли това е начинът да спечелиш нов клиент. Да му дадеш отровна храна.

— Той си беше добре.

— Ами, да, израснал е, ядейки това, което е остъргвал от скалите. — Кали си взе питието и вдигна чаша: — Добре, кажи ми сега точно как си.

— Имах тежък ден, това е всичко.

— Стига глупости. Хей, това съм аз. Искам да знам всичко, всички кървави, страховити подробности за това колко катастрофално лош е животът ти в момента. Изплюй камъчето.

Ева си пое дълбоко въздух.

— Аз… Аз просто… Дори не знам откъде да започна. — Тя вдигна ръце и издърпа косата си. — Не издържам. Буквално не мога да го понеса. Той ми липсва толкова много. Постоянно мисля за него. Наистина постоянно. Водя в главата си дълги разговори с него. Някои дни ме боли толкова много, че не мисля, че мога да го правя. Имам чувството, че просто се влача напред, докато единственото, което искам, е да затворя очи и да заспя. И да се събудя някъде в бъдещето, когато ще е по-лесно, по-малко болезнено от сега.

Ева преглътна и продължи:

— А мама… постоянно ми звъни и ме пита дали съм добре, казва ми, че мога да се върна у дома. — Тя поклати глава рязко. — А аз не съм добре. Разбира се, че не съм! Но и не искам да се местя при нея. Ще се задуша там. Не мога да се върна. — Тя прехапа устни. — Мислех, че ще прекараме целия си живот заедно. А сега… той е мъртъв. Никога повече няма да го видя или да го прегърна, да чуя смеха му… или да направя нещата, които сме планирали. Което е толкова… нечестно. Защо Джексън? Защо трябваше да бъде точно той? Бяхме женени по-малко от година. Всичко беше пред нас… а той умря! — Тя удари с ръце по масата и чашите се разтресоха. — Бясна съм му, задето е бил толкова глупав да излезе на онези скали посред зима да лови риба! Бясна съм и на мама, че ни покани да й отидем на гости през уикенда. Но най-много… най-много ме е яд на самата мен — защото ако бях станала от леглото няколко минути по-рано или не си бях дала труда да си правя кафе и да го наливам в термос, щях да съм там навреме. Щях да му кажа да се махне от скалите. И тогава… той щеше сега да е тук.

По страните на Ева се затъркаляха сълзи и Кали се пресегна и стисна двете й ръце.

— Мразя това, Кали. Мразя да се чувствам по такъв начин. Толкова съм самотна без него. Апартаментът… е отвратителен. Толкова е тих. Сякаш животът е бил изстискан от него. Живея във вакуум. — Ева освободи ръцете си от Кали и избърса лицето си. — Нощем съм там само аз и спалнята ни… е толкова празна… толкова тиха. Спя на включено радио и една бутилка с гореща вода, увита в дрехите на Джексън.

Ева взе чашата си с вино и отпи дълга глътка, пресушавайки я наполовина.

— Исках — имах нужда — да се върна пак на работа, да се занимавам с нещо, което да ми помогне да запазя разсъдъка си. Но днес… Боже мой, беше ужасно. Горките хора. — Тя поклати глава отново. — Не съм сигурна, че съм готова да се върна.

Светлината в бара намаля, а музиката се усили, докато барманът подготвяше обстановката за вечерта.

— Ти си невероятна акушерка — каза Кали навеждайки се напред, за да бъде чута. — Можеш да отвориш цветарски магазин с букетите, които ти изпращат родилките. Но може би наистина е прекалено рано. Дай си малко време.

— Какво ще правя с това време? Чувствам се толкова… отделена от него. Знам, че звучи нелепо, разбира се, че ще се чувствам отделена — той е мъртъв. Просто… няма никой, с когото мога да споделя това. Толкова съм ти благодарна, че ме изслушваш, но това, което имам предвид, е, че никой тук го познава, наистина не познава Джексън, както аз го познавам. Приятелите му са страхотни и го обожаваха, мама също обичаше Джексън, но тя скърби за мен, не за него. Струва ми се, че трябва да бъда между хора, които наистина са го обичали, както аз го обичах.

— Имаш предвид семейството му?

Тя кимна.

— Баща му продължава да не ми се обажда. Опитвам да се свържа с него, но той не вдига.

— Може би точно сега му е прекалено трудно.

Ева допи виното си.

— Мислех си — каза тя, прокарвайки пръст по столчето на чашата, — какво ще стане, ако отида там?

— В Тасмания?

Тя кимна.

— Искам да се запозная с Дирк. Да се запозная със старите приятели на Джексън. Да видя къде е отраснал. Планирахме да отидем заедно през есента. А това не е далеч от Мелбърн…

— Така че ще можеш да ми идваш на гости! — довърши Кали и по лицето й се разля усмивка.

Кали трябваше да започне работа по шестмесечен договор там през февруари, но продължаваше да повтаря, че ще го отмени, ако Ева поиска тя да остане в Лондон.

— Мога дори да дойда да се видим в Тасмания — каза Кали, — и тогава ще летим заедно до Мелбърн. Компанията плаща за апартамента ми. С две спални е, така че ще имаш собствена стая.

— Ами Дейвид?

— Той не обича да пътува на дълги разстояния. Казва, че това съсипвало напълно съня му. Така е, когато се чукаш с четиридесет и петгодишен.

Ева се опита да се усмихне, но усети тъгата, спряла около устата и в тъмните кръгове под очите й.

— Сериозно, Ева, защо не си вземеш една година неплатен отпуск? Дай си известно време.

Тя кимна.

— Обмислях го.

— Говори ли с майка си за това?

Ева поклати глава.

— Няма да й хареса. — Животът на майка й беше пронизан от тъга; тя бе загубила втората си дъщеря по време на раждане и дванадесет години по-късно — съпруга си от удар. Цялата й любов — и всичките й страхове — бяха съсредоточени върху Ева.

— Трябва да направиш това, което смяташ, че е правилно за теб, а не каквото майка ти иска. — Кали млъкна. — Какво би казал Джексън?

Без да се колебае, Ева отвърна:

— Да отида. Щеше да ми каже да отида.

* * *

Говорихме да направим пътешествие до Тасмания. Ти искаше да се запознаеш със семейството ми, да излезем на питие с моите приятели, за които съм ти разказвал, да видим бараката в Уотълбуун, където съм прекарвал летата.

Хората често гледат на Тасмания като на по-беден брат на Австралия, защото климатът е по-студен и градовете са по-малки и не чак толкова изискани. Бруталната му история като Страната на Ван Димен^[2] никога не била забравена. Аз го обичам именно поради тези причини — той е див и груб, с тъмно минало и достатъчно сурова пустош, в която да се изгубиш.

Щеше да е хубаво да бродя с теб сред тайнствената красота на Крайдъл Маунтин, където от дърветата виси мъх, или да ти показвам двуутробните, разхождащи се спокойно по пътеките около Уайнглас бей. Можехме да отидем на излет заедно, да наемем лодка и да излезем край източния бряг да гледаме плуващите китове, или да хапваме влажни пържени картофки и грейви от заведението на Бъги в Хобарт.

Ти ме разпитваше толкова много за Тасмания, сякаш опитвайки се да разбереш мястото, се опитваше да ме събереш парче по парче. Но има много неща, които не съм ти казал за живота си там — цели грамади от време, които съм изоставил, имена на хора, които никога не съм споменал, неща, които исках да забравя.

Би било хубаво да ти покажа всяко кътче от Тасмания, защото знам, че щеше да се влюбиш в този малък остров в морето. Но истината е, Ева, че никога не съм планирал да те заведа там. Как бих могъл?