Луси Кларк
Единствен дъх (2)

1.

Когато напусна убежището на носа, вятърът блъсна Ева с всичка сила. Косата й се развя и тя притисна термоса с кафе към гърдите си. Облаци пясък подмятаха заплетена риболовна корда по брега.

Една жена мина в обратната посока, червеното й палто беше залепнало за гърба й от вятъра. Обрамчената с кожа качулка прихлупваше плътно лицето й, което накара Ева си помисли, че щеше да е хубаво тя самата да носеше шапка. Беше забравила колко студено е времето край брега; в Лондон беше омекотено от сгради и наблюдавано зад прозорци.

С Джексън бяха пристигнали в Дорсет снощи за рождения ден на майка й. Напуснаха града трескаво; Ева се бе забавила в болницата, опитвайки се да обърне едно седалищно разположено бебе, но въпреки това успя да опакова подаръка на майка си и да разчисти мивката от съдовете след закуската, преди Джексън да връхлети закъснял и изтощен от съвещание, което се беше проточило. Цялата седмица беше такава: хранеха се по различно време, напрежението от работата се пренасяше и у дома, стоварваха се в леглото прекалено късно и прекалено съсипани, за да говорят. Така че тя беше доволна за този уикенд, който щеше да забави и успокои темпото.

Отпред се появиха скалите, където Джексън щеше да лови риба. Мрачни каменни блокове, простиращи се в морето. Тя се запита дали вече е успял да хване нещо. Не много след разсъмване беше усетила пружинирането на леглото, докато Джексън се измъкваше от завивките. Чу го да влиза в дънките си, да намъква пуловер и да дърпа ципа на якето си. Беше се навел над леглото и бе оставил целувка върху голото й рамо. Очите й се отвориха достатъчно, за да го види как изчезва през вратата с червена вълнена шапка, нахлупена над ушите.

Точно отвъд скалите се мярна лодка. Тя изчезна моментално в браздата между две вълни и Ева си помисли, че условията навън са прекалено сурови за излизане по вода днес. Присви очи срещу вятъра и я видя да се издига отново върху гребена на една вълна: оранжева спасителна лодка. Зачуди се дали е имало инцидент и веднага след тази мисъл през тялото й се процеди бавно безпокойство.

В летата на детството й, когато баща й още беше жив, двамата идваха на този плаж всяка сутрин да плуват заедно, баща й гребеше с дългите си кокалести ръце, носейки се по гръб. Тя обичаше тези моменти, когато водата е спокойна и ранното слънце блести на повърхността. Но днес морето беше някак по-мрачно, застрашително.

Тя огледа скалите за Джексън, очите й се насълзиха от вятъра. Трябва да беше тук; това беше мястото, където винаги ловеше риба, когато идваха на гости на майка й. Но сега единственото, което нарушаваше сивотата на морето и небето, беше спасителната лодка. Дори когато си каза, че това може да е просто тренировъчна задача, коленете й се разтрепериха и тя се затича напред.

Термосът се удряше в хълбока й и ботушите й хвърляха пясък. Дъхът й излизаше в бързи, топли облаци и тя се чувстваше ограничена от дрехите си — неогъваеми в коленете дънки, притискащи се в гръдната й кост копчета.

Когато стигна до основата на скалата, там се бяха събрали група хора. Погледът й мина над тях, след това се вдигна към голия каменен блок, където вълните връхлитаха, изхвърляйки бяла вода високо в сиво-синкавото небе. Въздухът беше натежал от мирис на сол.

Не можа да види Джексън.

Забърза към един мъж в импрегнирано яке, посивелите му вежди бяха разрошени от вятъра.

— Защо е тази спасителна лодка в морето? — попита тя, като се мъчеше да сдържи паниката в гласа си.

— Някой е бил пометен от скалата.

Сърцето й се сви.

— Кой?

— Рибар, така мислят.

За миг тя изпита облекчение, защото знаеше, че съпругът й не е рибар: той беше тридесетгодишен специалист по бранд маркетинг в компания за напитки. Но в този момент един мъж се обади:

— Изглежда е бил млад. Но може би ще извади късмет в студа.

Ева почувства как целият въздух напуска дробовете й, сякаш някой беше стиснал силно ребрата й отстрани. Тя пусна термоса и извади мобилния телефон от джоба си, сваляйки ръкавиците си, за да звънне. Пръстите й се бяха вдървили от студа, но тя се обърна с гръб към вятъра и набра номера на Джексън.

Притиснала телефона към ухото си, тя обикаляше наоколо и го чакаше да вдигне.

— Здравейте, Джексън е — включи се гласовата му поща и сърцето й пропусна един удар.

Пускайки телефона в джоба си, тя затича, препъвайки се, към скалите. Широка червена табелка предупреждаваше: ОПАСНОСТ, НЕ ПРИБЛИЖАВАЙ. Шалът й се ветрееше след нея, докато се катереше по мокрите камъни, писъкът на вятъра изпълваше ушите й. Дъхът й стана неравен, обзеха я мисли, от които й се зави свят. Каза си, че трябва да се съсредоточи единствено върху това къде стъпва.

Отпред нещо цветно привлече вниманието й. Тя тръгна по покритите с черупки камъни, докато се приближи достатъчно, за да види какво е.

Зелена пластмасова кутия за рибарски такъми лежеше отворена, заклещена между два камъка. Позна я мигновено: беше я купила за Джексън миналата Коледа, да прибира примамките и тежестите, които постепенно бяха изпълнили нощното му шкафче. Сега солена вода пълнеше таблите и две яркосини примамки плаваха вътре като умряла риба.

Чу се силен, разтърсващ бумтеж, когато една вълна се разби в скалите. Ледените пръски изплющяха по страните на Ева и тя се отпусна на колене, притискайки се към камъните с вкочанени пръсти.

— Хей! — извика някой. — Върни се!

Но тя не можа да помръдне, не можа да се обърне.

Беше замръзнала, страхът тежеше като олово в стомаха й. Лицето я смъдеше от студ, а тилът й беше мокър. Бавна струйка вода се стече под шала й.

Секунди по-късно усети натиска на ръка върху рамото си. Над нея стоеше един полицай, беше я хванал за ръката, подканяше я да се изправи.

— Тук не е безопасно — изкрещя той, надвиквайки вятъра.

Тя се освободи от него.

— Съпругът ми! — Думите изригнаха на тласъци. — Беше излязъл да лови риба. Точно тук!

Полицаят се взря в нея. По линията на челюстта му се виждаше петно набола брада, не по-голямо от отпечатък на палец, което той сигурно бе пропуснал, когато се е бръснал сутринта. Чертите му се изостриха, когато произнесе:

— Окей, окей. Да отидем на брега.

Той я хвана за ръката, помагайки й да стане. Краката й трепереха, докато вървяха бавно по мокрите камъни. От време навреме той поглеждаше назад към морето.

Когато стигнаха до пясъка, се обърна към нея:

— Съпругът ви е ловил риба тук тази сутрин?

Тя кимна.

— Кутията му с принадлежности… на скалата е.

Полицаят я гледа дълго, без да мигне.

— По-рано получихме сигнал, че мъж, който е ловял риба, е бил отнесен във водата.

Гласът й изтъня:

— Той ли е бил?

— Още не можем да сме сигурни. — Той направи пауза. — Но е възможно, да.

Слюнка изпълни устата й и тя се извърна. Сиво-зеленото море се пенеше, когато тя го претърси за Джексън. Преглътна.

— Кога е било?

— Преди двадесет минути. Една двойка ни съобщи.

Тя се обърна, следвайки погледа му към жена и мъж на средна възраст в тъмносини грейки, със застанал в краката им ретрийвър.

— Това ли са? Те ли са го видели?

Моментът, в който той кимна, Ева залитна до него.

Кучето размаха опашка неистово, когато тя се приближи.

— Видели сте съпруга ми! Беше излязъл за риба!

— Вашият съпруг ли? — Тъга помрачи тясното лице на жената. — Видяхме го, да. Съжалявам…

— Какво се случи?

Жената усука шала между пръстите си:

— Забелязахме го на скалата, когато минахме по-рано. — Тя погледна съпруга си. — Тогава ти каза, че изглеждало опасно при тези вълни, нали?

Той кимна.

— Когато завихме, за да се върнем, видяхме, че е отнесен. Беше във водата.

— Обадихме се на бреговата охрана — добави жената.

— Опитахме се да не го изпускаме от очи, докато не дойдат… но… но го изгубихме.

Сигурно грешаха, помисли си Ева. Не можеше да е Джексън.

— Човекът, който сте видели… с какво беше облечен?

— С какво е бил облечен? — повтори жената. — Тъмни дрехи, струва ми се. И шапка — каза тя, докосвайки главата си. — Червена шапка.

Някъде по-късно майката на Ева пристигна. Тя наметна одеяло върху раменете на Ева и сложи пухкава шапка на късата й коса, докато я разпитваше тихо:

— Колко време е бил във водата? Какво казаха от бреговата охрана?

Ева гледаше спасителната лодка, която претърсваше, сякаш чертаеше квадрат във водата, а после се насочваше навън, така че квадратът ставаше все по-голям и по-голям, докато в един момент лодката се отдалечи толкова, че тя се запита дали е възможно Джексън да стигне с плуване толкова далече.

Искаше й се да се концентрира върху нещо друго, освен ледената хватка на морето, така че се успокои с по-топлия спомен за това как Джексън я изненада миналия месец, когато се бе появил в болницата след една от нейните късни смени, държащ торбичка с нейната любима рокля и чифт златни обувки с високи токчета. Беше й казал да се преоблече, защото ще я изведе навън.

Тя се вмъкна в съблекалнята, сърцето й биеше от вълнение; смени униформата си с черната копринена рокля, която той бе избрал. Сложи си малко червило и приглади тъмната си коса, а другите акушерки подсвирнаха възхитено, когато тя излезе и се завъртя.

Джексън я заведе в един блус бар в северен Лондон, който бе осветен от свещи и ритъмът на двойния бас отекваше в гърдите й. Тя облегна глава на рамото на Джексън, усещайки как атмосферата се просмуква в нея, отмивайки напрежението на деня. Пиха коктейли, каквито не можеха да си позволят, тя танцува с високите токчета, които й направиха пришки, но не се оплака: обичаше Джексън заради неговата способност да вземе един обикновен ден и да извае нещо красиво от него.

Бръмченето на хеликоптера на бреговата охрана прекъсна мислите й. Морето долу потръпваше и трептеше. Белите и червени цветове изглеждаха ярки, почти оптимистични срещу мрачните облаци, и през събраната тълпа премина вълнение.

Полицаят стоеше сам, разтърквайки длани, за да ги стопли. По едно време радиостанцията му пропука и той я вдигна до устата си. Ева го поглеждаше от време навреме, изучавайки го, търсейки някакъв знак, който да й каже как ще свърши денят.

През повечето време чакаха мълчаливо, заслушани в грохота на вълните в морето, в разпенената бяла вода, връхлитаща скалите. Майка й продължаваше да държи ръката й, като от време навреме произнасяше тихо:

— Хайде, Джексън. Хайде.

* * *

Последният отблясък дневна светлина беше изчезнал, когато радиостанцията на полицая пропука, карайки сърцето на Ева да прескочи. Тя се изви и го видя как я приближава към устата си и говори. Мъжът погледна към водата и кимна веднъж сериозно. После радиостанцията замлъкна.

Той тръгна към Ева. Тя тръсна глава и си помисли: Не го казвай!

— Боя се, че бреговата охрана прекратява търсенето.

Облечените й в ръкавици пръсти стиснаха шала.

— Нямат право!

— Лодката е почти без гориво, а хеликоптерът не може да продължи операцията в тъмното. Съжалявам.

— Той още е в морето!

— Бреговата охрана е взела решение.

— Но той няма да оцелее през нощта.

Погледът на полицая се откъсна от нея и се спря върху пясъка до краката им.

Майка й я прегърна, притискайки я силно, сякаш се опитваше да абсорбира болката й.

— В морето е — каза Ева накрая. Тя се дръпна и тръгна, залитайки, надолу по брега, където слабите светлини на кея проблясваха в далечината. Чу майка си да вика подир нея, но не поиска да се обърне. Знаеше точно къде има нужда да отиде.

Джексън беше неин съпруг и тя нямаше да се откаже от него.

* * *

Рибарят стъпи на кея, когато Ева се приближи към него.

— Лодката ваша ли е?

— Да — отвърна той подозрително.

Тя си пое дъх.

— Искам да ме изведете в морето. Ще си платя.

— Миличка, тази лодка няма да ходи никъде…

— Съпругът ми тази сутрин е бил пометен от вълните, докато е стоял на скалата — каза тя.

— Вашият съпруг ли е бил? Исусе! Чух за това по радиото.

Тя мина покрай него, качи се в лодката, сякаш се готвеше да си я присвои.

— Хей, слушайте…

— Разбирате ли от течения? От приливи и отливи? — каза тя, опитвайки се да запази гласа си равен и да се фокусира само върху практическите подробности.

— Да, но не мога…

— Моля ви — каза тя, обръщайки се да го погледне, и хладнокръвието й се пропука. — Трябва да ми помогнете!

Когато стигнаха до открито море, лодката се издигаше и спускаше с вълните. Ева се държеше отстрани, пръстите я боляха от студа. Но не си позволяваше да мисли за това, защото ако признаеше, че краката й са се вкочанясали, и че температурата е паднала толкова ниско, че не може да спре да трепери, тогава трябваше да признае също, че Джексън не би могъл да оцелее.

Голата скала се мержелееше като ниско надвиснала мъгла. Когато я наближиха, рибарят изключи двигателя и се опита да надвика вятъра:

— Сега ще се носим с течението.

Той отиде към нея, държеше жълта мушама.

— Вземете. Облечете я над спасителната жилетка.

Материята беше груба и студена, дългите ръкави дращеха напуканата кожа от вътрешната страна на китките й, където ръкавиците свършваха. Тя погледна надолу и видя плътно петно кръв, размазано отпред на горнището.

— Рибешка кръв — каза той, проследявайки погледа й.

Ева огледа палубата, където бяха складирани кошове за омари и тъмни, тежки мрежи от плетени водорасли. На лодката имаше лампи, но те не осветяваха достатъчно.

— Имате ли фенер?

— Да. — Той вдигна капака на дървената пейка и извади фенер със стъклена повърхност, голяма колкото чиния.

Подаде й го и тя го хвана с две ръце, за да издържи тежестта. После го включи и го насочи към черната вода. Лъчът я заслепи и тя примига няколко пъти, докато очите й се адаптират.

Мъжът извади второ фенерче, по-малко, и започна да претърсва водата, докато се носеха. Тъмните вълни прииждаха и се отдалечаваха от лъча като надигащи се тела, които после изчезват.

— Съпругът ви често ли излизаше да лови риба?

Съпруг. Думата продължаваше да звучи свежо и ласкаво. Бяха женени по-малко от десет месеца и видът на брачната й халка още я караше да сдържа дъха си от щастие.

— Живеем в Лондон, така че не ходи на риболов толкова много, колкото би искал. Правел го е като момче. Той е от Тасмания.

— Къде е това?

Тя забравяше, че някои хора не знаят много за Тасмания.

— Остров на югоизток от Австралия. Почти срещу Мелбърн. Австралийски щат е…

Когато погледна към мастиленочерното море, мислите й се върнаха пак към изминалия ден. Представи си Джексън, пристъпващ тежко по брега е рибарските си такъми. Възможно ли е главата му да е била толкова замаяна от пиенето предишната вечер? Някакъв знак ли беше, когато се бе обърнал, колебаейки се дали да не се върне в топлината до нея под юргана?

Представи си го на скалите, как поставя примамки на въдицата е вдървени пръсти, разполага кофата. Представи си първото замятане, лекото шибване на пръта. Разбиващите се вълни са добри за рибата, ободряват я, беше й казвал преди. Той разбираше от риба. Баща му беше работил десетилетия на лодка за омари, а Джексън беше завършил морска биология. В Лондон, където живееха, нямаше голямо търсене на морски биолози, но той казваше, че утолява страстта си към водата, когато отидели при майка й в Дорсет. В Тасмания притежавал морски каяк и кръстосвал празните заливи и протоци е въдица, закачена отзад на каяка. Тя обичаше разказите му за това как обикалял под планините и край дивото крайбрежие, ловейки риба, която после печал на открит огън.

Отстрани на лодката се чу силен плясък и Ева ахна.

Фенерчето се беше изплъзнало от пръстите й и зловещ жълт блясък се носеше през тъмната вода към дъното.

— Не! Не…

Тя се пресегна да гребне с ръка и да го извади, но светлината примигна, когато потъна, и угасна.

— Съжалявам! Помислих, че съм го хванала — каза тя, като стисна ръба на лодката и се наведе през него. — Изгубих го. Сега не мога да видя нищо. Съжалявам… Аз…

— Нищо — каза спокойно рибарят.

Тя обви ръце около тялото си. Устните й пареха от ледения вятър, докато се взираше в безкрайната тъмнина.

— Колко ли е студено? — попита тя тихо. — Имам предвид морето.

Той си пое дъх.

— Бих казал, че е девет-десет градуса в момента.

— Колко време може да оцелее човек в него?

— Трудно е да се каже. — Той направи пауза. — Но в най-добрия случай няколко часа.

Настъпи тишина, чуваше се само проскърцването на лодката и плясъкът на вълните срещу корпуса.

Мъртъв е, помисли си тя. Съпругът ми е мъртъв.

* * *

Имахме само две години заедно, Ева. Това не беше достатъчно дълго.

Още имаше неща, които тепърва бях започнал да откривам за теб; че пръстите на краката ти мърдат, когато си нервна; че стандартите ти за чистота граничат с мърлявост; че обонянието е най-силното ти сетиво и че душиш всичко, което купиш — книга, нова рокля, целофанова обвивка на дивиди.

Едва наскоро открих, че имаш гъдел в сгъвките на коленете, който те кара да се сгърчваш на земята, давейки се от смях. Харесва ми, че моите приятели те смятат за здравомислеща и прагматична — въпреки че не можеш да се приготвиш за вечеря навън, без да се носиш из апартамента, като изпълняваш цирков номер, миейки зъбите си, като квичиш, или пък се гримираш между хапките, докато ядеш.

Когато се срещнахме за пръв път и ти спря широките си лешникови очи върху мен, се почувствах като момче — лек, изпълнен с вяра, свободен.

Както казах, Ева, две години с теб не бяха достатъчно дълго.

Но това бяха две години повече, отколкото заслужавах.