Сара Дж. Маас
Острието на асасина (8)

7

Пъргава като котка и безшумна като змия, Селена се изкачи по дървената стълба, вградена в корпуса на кораба.

Първият страж не я забеляза, докато ръцете й не се озоваха около врата му, прицелвайки се в две определени точки, за да го прати в безсъзнание. (Все пак беше асасин, не убийца.) Той се свлече на палубата и тя омекоти сблъсъка му с дървения под, като го хвана за мърлявата туника. Тихи като мишки, тихи като вятъра, тихи като гроб.

Вторият страж, който стоеше на пост при щурвала, я видя да се качва по стълбището. Съумя да издаде приглушен вик, преди дръжката на кинжала й да се блъсне в челото му, запращайки и него в несвяст. Не толкова чисто и безшумно като първия: този се стовари върху палубата с глухо тупване, което накара третия, онзи на носа, да се завърти рязко към звука.

Но корабът беше обгърнат от достатъчно тъмнина, а и ги деляха метри разстояние. Селена приклекна, покривайки тялото на припадналия страж с пелерината си.

— Джон? — провикна се през палубата третият страж.

Селена изтръпна. Съвсем наблизо „Недолюбен“ тънеше в тишина.

Тя сбърчи нос заради вонята от немитото тяло на Джон.

— Джон? — пак нададе глас стражът и стъпките му отекнаха по палубата.

Все по-близо и по-близо. Скоро щеше да зърне първия страж.

Три… Две… Едно…

— Какво, по дяволите?

Стражът се спъна в проснатото тяло на първия.

Селена видя шанса си.

Преметна се през парапета толкова бързо, че докато стражът вдигне очи, вече бе кацнала зад него. След един светкавичен удар в главата и ето че полагаше внимателно тялото му върху това на първия страж. С отекващо във всеки сантиметър от тялото й сърце Селена хукна към носа на кораба. Светна с огледалцето три пъти. Трима повалени стражи.

Нищо.

— Хайде, Сам!

Наново му подаде сигнала.

След плашещо много секунди той й отговори. Въздухът изхвърча от дробовете й във въздишка, която дори не бе съзнавала, че сдържа. Стражите на „Недолюбен“ също бяха обезвредени.

Тя светна еднократно. Откъм наблюдателницата още не се чуваше нищо. Ако изобщо имаше някого на пост в кулата й, не ги беше забелязал. Трябваше да действат бързо, да свършат работата си, преди някой да е осъзнал липсата.

Стражът пред капитанската каюта успя да изрита стената толкова силно, че да събуди и мъртвите, преди тя да смогне да го извади от строя, но това не попречи на капитан Феървю да изпищи, когато влезе в кабинета си и затвори вратата след себе си.

След като залости Феървю в килията със запушена уста, вързан и осведомен, че неговото съдействие и това на стражите му беше единственият начин да запази живота си, Селена заслиза с тихи стъпки към товарното.

Коридорите бяха тесни, но въпреки това двамата стражи на вратата не я видяха, докато тя не си позволи волността да им налети, запращайки ги в несвяст.

После грабна тихо фенера, окачен на стената, и отвори вратата.

Таванът беше толкова нисък, че почти го достигаше с глава. Всички роби бяха оковани седнали на пода. Без отходно място, без светлина, без храна и вода.

Пленниците си зашушукаха един на друг, примижали срещу ярката светлина откъм коридора.

Селена извади връзката ключове, която беше откраднала от капитанската каюта, и нахлу в товарното помещение.

— Къде е Диа? — попита тя робите.

Никой не отговори — или защото не разбираха, или от солидарност.

Тя въздъхна, пристъпвайки по-навътре, и някои от облещените планинци зашептяха нещо един на друг. Макар и неотдавна да се бяха обявили срещу Адарлан, обитателите на Белия зъб открай време се славеха с непоклатимата си любов към насилието. Ако някой скочеше срещу нея тук, долу, това щяха да са те.

— Къде е Диа? — повтори на по-висок глас.

— Тук — чу се плах отговор откъм дъното на товарното отделение. Тя напрегна очи в мрака и разпозна мършавите му, миши черти. — Тук съм.

Селена тръгна внимателно през скупчените в мрака тела. Робите бяха така наблъскани един в друг, че нямаха място да помръднат, камо ли въздух за дишане. Нищо чудно, че седмина бяха умрели по пътя насам.

Тя използва ключа на капитан Феървю, за да откопчае оковите около глезените на Диа и белезниците му, а после му подаде ръка.

— Хайде, ще ми превеждаш.

Планинците и всички останали, които не говореха общия език или ейлвийски, щяха все някак да се досетят какво става.

Диа потри кървящите си, охлузени китки.

— Коя си ти?

Селена разкопча оковите на кльощавата женица до Диа, сетне й подаде ключовете.

— Приятел — отвърна тя. — Кажи й да освободи всички, а на тях — да не напускат тази стая.

Диа кимна и заговори на ейлвийски. Жената погледна към Селена с полуотворена уста, после взе ключовете. И без да каже нито дума, тръгна да освобождава спътниците си. Тогава Диа се обърна към цялото помещение с тих, но пламенен глас:

— Стражите са в безсъзнание — обяви Селена. Диа преведе. — Капитанът е заключен в килията, а утре, ако решите да поемете нещата в свои ръце, ще ви преведе през Мъртвите острови. Дадох му да разбере, че наказанието за неверни насоки е смърт.

Диа превеждаше с все по-изцъклени очи. Някъде от дъното на стаята един от планинците започна да превежда на техния език. Включиха се и още двама — един на мелисандски и втори на непознат за нея език. Дали от предвидливост, или от страх не се бяха обадили снощи, като ги попита дали някой говори общия език?

— След като ви запозная с плана ни — продължи тя и ръцете й леко се разтрепериха, като си спомни какво точно ги чака, — сте свободни да излезете оттук, но не припарвайте до палубата. В наблюдателницата има стражи, а и от суша следят кораба. Ако ви видят, ще вдигнат тревога.

Тя даде възможност на Диа и останалите преводачи да довършат, преди да продължи:

— Партньорът ми вече е на борда на „Недолюбен“, втория кораб с роби, който трябваше да отплава утре. — Тя преглътна сухо. — Щом приключа тук, двамата с него ще се върнем в града и ще създадем достатъчна суматоха, че никой да не забележи как вие напускате пристанището призори. Трябва ви цял ден да се измъкнете от Мъртвите острови преди смрачаване. В противен случай ще останете приклещени в лабиринта на архипелага.

Диа преведе, а някъде отблизо се обади женски глас. Диа свъси вежди и се обърна към Селена.

— Иска да ти зададе два въпроса. Какво ще правим с веригата на входа на залива? И как ще управляваме кораба?

Селена кимна.

— Веригата оставете на нас. Ще е свалена, преди да я достигнете.

Когато Диа и останалите преведоха думите й, из товарното се разнесе шушукане. По земята с дрънчене падаха окови, докато кльощавата жена освобождаваше роб след роб.

— Що се отнася до управлението на кораба — продължи Селена, извисявайки глас над шума, — случайно сред вас да има моряци? Рибари?

Няколко ръце се вдигнаха във въздуха.

— Капитан Феървю ще ви инструктира. Но ще трябва да напуснете залива с гребане. Всички в добро здраве ще трябва да поемат греблата, иначе нямате шанс да се изплъзнете на корабите на Ролф.

— Ами флотата му? — попита друг мъж.

— И нея оставете на нас. — Сам вероятно вече гребеше към „Златният вълк“. Трябваше да се връщат на брега веднага. — Независимо дали веригата е още вдигната, независимо от случващото се в града, щом слънцето се подаде над хоризонта, започвате да гребете с всички сили.

Няколко гласа възразиха след превода на Диа и той ги потуши с рязък, кратък отговор, преди да се обърне отново към нея.

— Сами ще се уточним за подробностите.

Тя вирна брадичка.

— Обсъдете въпроса помежду си. Вие определяте съдбата си. Но какъвто и план да изберете, аз на всяка цена ще сваля веригата и ще се постарая да ви спечеля възможно най-много време по изгрев.

После им се поклони за сбогом и напусна товарното, махвайки на Диа да я последва. Зад тях незабавно започна обсъждане — за щастие, тихо.

На светлината от факлите Селена видя още по-ясно колко мършав бе Диа, колко мръсен беше. Тя посочи надолу по коридора.

— Килията е натам, капитан Феървю е заключен в нея. Извадете го преди съмване и спокойно го понатупайте, ако отказва да съдейства. На палубата са вързани трима стражи в безсъзнание, един пред кабинета на Феървю и двама тук. Вие решавате какво ще вършите с тях.

— Ще накарам да ги завлекат в килията — обяви незабавно Диа. После се почеса по четинестата си буза. — Колко време ще имаме да се измъкнем? Кога ще се усетят пиратите?

— Не знам. Ще опитам да повредя корабите им, което вероятно ще ги забави. — Достигнаха тясното стълбище към горните палуби. — Имам още една молба към теб. — Продължи тя и Диа впери светнал поглед в нея. — Партньорът ми не говори ейлвийски. Искам да стигнеш с една лодка до другия кораб, за да предадеш на всички там какъв е планът и да им помогнеш да се освободят от оковите. Ние трябва веднага да се връщаме на брега, така че ще си сам.

Диа си пое тревожна глътка въздух, но кимна.

— Добре.

След като той каза на хората от товарното да завлекат натръшканите стражи в килията, излезе със Селена на празната палуба. Неподвижните тела на пиратите го накараха да изтръпне, но не възрази, когато тя го загърна с пелерината на Джон и скри лицето му с качулката й. Нито когато му даде меча и кинжала на Джон.

Сам вече я чакаше от едната страна на кораба, скрит от всевиждащите очи на наблюдателницата. Той помогна на Диа да се качи в неговата гребна лодка, след което се прехвърли в друга и изчака Селена.

Кръв лъщеше по тъмната му туника. И двамата си носеха чисти дрехи. Сам хвана безмълвно греблата, но Селена се покашля. Диа се обърна към нея.

Тя кимна на изток към устието на залива.

— Запомни: трябва да започнете да гребете по изгрев дори веригата още да е вдигната. С всяка секунда забавяне губите от силата на прилива.

Диа хвана греблата.

— Ще сме готови.

— Успех тогава! — рече му тя.

Без да каже друго, Диа загреба към втория кораб, малко по-шумно, отколкото й се искаше, но недостатъчно, че да го чуят враговете.

Сам също загреба, заобикаляйки тихо носа на „Златният вълк“, откъдето потегли към пристанището със спокойна, небудеща подозрение скорост.

— Притеснена ли си? — попита я той и равномерното порене на греблата му през спокойната вода на залива почти заглуши тихите му думи.

— Не — излъга Селена.

— Аз също.

Пред тях блещукаха златистите светлинки на Залива на Черепа. Над водата се носеха веселяшки възгласи. Очевидно новината за безплатната бира бе достигнала всяко кътче на града.

Селена се поусмихна.

— Приготви се да вдигнем всичко във въздуха.