Сара Дж. Маас
Острието на асасина (7)

6

След поредната непоносимо гореща и безсънна нощ Селена преброди улиците на Залива на Черепа със Сам. Вървяха спокойно, спирайки пред разни сергии, влизайки в някои от магазините, но през цялото време следяха буквално всяка стъпка от плана си, премисляха всяка подробност, която трябваше да изпълнят със съвършена точност.

От рибарите на пристанището научиха, че гребните лодки, вързани по кейовете, не бяха ничия собственост, както и че сутрешният прилив идвал точно след изгрева. Не особено благоприятен факт, но все пак беше по-добре от пладне.

Флиртувайки с проститутките по главната улица, Сам узна, че от време на време Ролф обявявал черпня за всички пирати под негово командване и пиршеството продължавало дни наред. Видимо се сдоби и с други полезни сведения, които обаче отказа да сподели със Селена.

От полупияния пират, повехнал в една задна уличка, Селена разбра колко стражи бранеха корабите за превоз на роби, какви оръжия носеха и къде държаха пленниците, преди да ги качат.

В четири часа Селена и Сам вече стояха на борда на кораба, обещан им от Ролф, и гледаха как робите се изкачват немощно на просторната палуба. Преброиха деветдесет и трима. Повечето мъже, повечето млади. Жени имаше и млади, и стари, а децата бяха само шепа, както им беше потвърдил Ролф.

— Задоволяват ли изтънчения ви вкус? — доближи ги капитанът.

— Нали уж щяха да са повече? — отвърна хладно Селена, без да откъсва поглед от окованите роби.

— Имахме точно сто, но седмина умряха по пътя.

Тя сдържа гнева, който пламна в сърцето й. Сам, който я познаваше смущаващо добре, побърза да се намеси.

— А колко се очаква да загубим по пътя към Рифтхолд?

Лицето му остана сравнително неутрално, макар че в кафявите му очи проблясваше ярост. Добре де — биваше си го в лъжите. Вероятно колкото нея самата.

Ролф прокара ръка през тъмната си коса.

— Вие двамата няма ли да спрете с въпросите? Няма как да предвидя колко роби ще загубите. Просто гледайте да са нахранени и напоени.

Селена изръмжа през зъби, но Ролф вече крачеше към стражите си. Двамата със Сам го последваха, наблюдавайки как изблъскват и последните роби на палубата.

— Къде са робите, които ни показа вчера? — попита Сам.

Ролф махна с ръка.

— Повечето са на онзи кораб и ще отплават утре.

Той посочи някакъв кораб и нареди на един от хората си да започне огледа.

Селена и Сам останаха за огледа на няколко роби, коментирайки физическото им състояние, както и на кой рифтхолдски пазар биха могли да се продадат за най-добри пари. Всяка следваща дума горчеше все повече и повече.

— И гарантираш — обърна се Селена към Господаря на пиратите, — че тази вечер корабът ще е прилично охраняван? — Ролф въздъхна шумно и кимна. — Предполагам, и хората ти в наблюдателницата ще отговарят за него?

— Да — сопна се той. Селена отвори уста да каже още нещо, но Ролф я прекъсна: — И преди да си попитала, нека те осведомя, че сменяме дежурствата малко преди съмване.

Значи, трябваше да действат със сутрешната смяна, за да не бие някой тревога призори — по прилив. Дребна спънка в плана й, но можеше да се поправи.

— Колко от робите говорят езика ни? — попита тя.

Той вдигна вежда.

— Защо?

Усети, че Сам се напряга до нея, но просто сви рамене.

— Може да увеличи продажната им цена.

Ролф впи леко подозрителен поглед в нея, сетне се завъртя към една близка робиня.

— Говориш ли общия език?

Жената изцъкли очи и ги стрелна наляво-надясно, стиснала дрипите си — смесица от кожи и вълна, с каквито се топлеха из суровите планински проходи на Белия зъб.

— Разбираш ли какво ти казвам? — настоя Ролф.

Робинята разпери оковани ръце. Около желязото се забелязваше разранена и окървавена кожа.

— Май отговорът е „не“ — намеси се Сам.

Ролф го удостои с пронизващ поглед и закрачи през конюшнята.

— Някой от вас говори ли общия език?

Повтори въпроса си и тъкмо се канеше да тръгне обратно към тях, когато един възрастен ейлвиец — тънък като вейка и покрит с рани и синини — пристъпи напред.

— Аз — каза мъжът.

— Това ли е всичко? — излая Ролф на робите. — Никой друг ли няма?

Селена доближи ейлвиеца и запечата лицето му в паметта си. Човекът видимо изтръпна от страх заради маската и пелерината й.

— Е, този поне ще се продаде за повече пари — подхвърли през рамо тя. Сам извика Ролф, за да го попита нещо за жената пред себе си, а и за да отвлече вниманието му. — Как се казваш? — Обърна се Селена към роба.

— Диа.

Дългите му, крехки пръсти потрепериха леко.

— Свободно ли говориш езика ни?

Той кимна.

— Майка ми… майка ми беше от Белхейвън. Баща ми беше търговец от Банджали. Израснах с двата езика.

И вероятно не беше работил нито ден през живота си. Как човек като него се беше забъркал в такава каша? Останалите роби на палубата се бяха скупчили като уплашени овце, дори и някои от по-здравите мъже и жени, чиито белези и синини подсказваха, че са бойци, военнопленници. Нима робията вече беше успяла да ги пречупи? И за нейно, и за тяхно добро се надяваше да не е така.

— Хубаво — отвърна и остави мъжа.

* * *

Часове по-късно никой не забеляза, или поне никого не го беше грижа, когато две закачулени фигури се промъкнаха в две от гребните лодки и отплаваха към корабите с робите, полюшващи се няколко метра навътре. Фенери осветяваха гигантските плавателни съдове, а и луната беше достатъчно ярка, че Селена с лекота да разчете името „Златният вълк“, докато се придвижваше към него.

От дясната й страна Сам гребеше тихо към „Недолюбен“, където държаха вчерашните роби. Тишината беше единствената им надежда, единственият им съюзник, макар и градът зад тях вече да ехтеше от гуляйджии. Мълвата, че асасините на Аробин Хамел черпят всички в кръчмата, беше плъзнала бързо и още докато двамата вървяха към пристанището, купища пирати се стичаха в обратната посока към странноприемницата.

Селена пъхтеше зад маската и болка пронизваше ръцете й с всяко загребване. Не я притесняваше градът, а самотната наблюдателница от лявата й страна. В островърхата й кула гореше огън, озарявайки смътно катапултите и древната верига, запречила тясното устие на залива. Ако им беше писано да ги хванат, сигналът за тревога щеше да дойде именно оттам.

Вероятно щеше да им е по-лесно да избягат веднага — да превземат кулата, да надвият екипажите на робските кораби и да отплават, но Коработрошача беше само първата отбранителна база на залива. Плаването покрай Мъртвите острови беше почти невъзможно нощем, а при отлив… Щяха да изминат броени километри, преди да заседнат в риф или плитчина.

Селена преодоля по инерция последните няколко метра до „Златният вълк“ и хвана първото стъпало на дървената му стълба, за да не се блъсне лодката твърде силно в корпуса на кораба.

По-разумно беше да отплават призори, когато пиратите щяха да са твърде пияни или в несвяст, за да ги забележат, и когато приливът щеше да им помогне.

Сам й просветна с малко огледалце, давайки сигнал, че е достигнал „Недолюбен“. Тя улови светлината със собственото си огледалце като обратен сигнал, после светна още два пъти към него — знак, че е готова.

Секунда по-късно той й върна същия сигнал. Селена си пое дълга, успокояваща глътка въздух.

Време беше.