Сара Дж. Маас
Острието на асасина (6)

5

Двамата със Сам вечеряха мълчаливо, а в осем Ролф дойде да ги води при робите. Сам дори не попита къде отиват. Просто ги последва, сякаш бе знаел през цялото време.

Мястото, където държаха робите, се оказа огромен хамбар, скован от дъски, и дори от разстояние инстинктите на Селена се разкрещяха да бяга надалеч. Острата воня на немити тела я връхлетя чак когато влязоха вътре. Тя замига срещу светлината от факлите и грубо скалъпените полилеи и й бяха нужни няколко секунди да осъзнае какво вижда.

Ролф, който крачеше пред тях, подминаваше уверено килия след килия, всяка една претъпкана с роби. Вървеше директно към голямо открито пространство в задната част на бившата конюшня, където мургав ейлвиец стоеше пред групичка от четирима пирати.

До нея Сам издиша с пребледняло лице. Сякаш миризмата не беше достатъчно непоносима… хората в килиите, вкопчили пръсти в решетките или свити в ъглите, или прегърнали децата си — деца! — караха сърцето й да се къса на милион парчета.

С изключение на откъслечните приглушени вопли, робите — сбирщина затворници от множество земи — мълчаха. Виждайки я, някои изцъкляха леко очи. Беше забравила как изглежда — безлика, с развята зад себе си пелерина, същинско превъплъщение на Смъртта. Някои от робите дори рисуваха невидими символи във въздуха като защита срещу злото, което съзираха у нея.

Очите й оглеждаха ключалките на килиите, брояха хората, скупчени във всяка от тях. Като че ли имаше представители от всички кралства на континента. Мярна дори оранжевите коси и сивите очи на мъже от планинските кланове — диваци, които следяха всяко нейно движение. А жените — някои изглеждаха не по-възрастни от нея самата. Дали и те бяха участвали в сраженията, или просто бяха попаднали на грешното място в грешния момент?

Сърцето й се разбушува. Дори след толкова години хората продължаваха да се опълчват на адарланските посегателства. Но какво право имаше Адарлан или Ролф, или който и да било да се отнася така с тях? Завоеванията не бяха достатъчни; не, Адарлан държеше да ги прекърши.

Дочула бе, че в Ейлве са поели най-тежкия удар. Въпреки че кралят им бе преклонил глава пред Адарлан, ейлвийски войници вероятно още се бореха в бунтовническите групировки, тормозещи завоевателните сили. Но самата земя беше твърде ценна, за да бъде изоставена от Адарлан. Ейлве се славеше с два от най-проспериращите градове на континента; територията му — богата на обработваеми земи, плавателни канали и гори — беше ключова част от най-важните търговски маршрути. А сега явно Адарлан искаше да изкарва пари и от ейлвийския народ.

Когато Ролф ги доближи, мъжете около пленника от Ейлве му направиха път със сведени глави. Селена разпозна двама от тях от снощната вечеря: ниския плешивец — капитан Феървю, и едноокия здравеняк — капитан Блекголд. Двамата със Сам спряха до Ролф.

Ейлвиецът стоеше чисто гол, слабото му жилесто тяло вече беше осеяно с кървящи рани и синини.

— Този се съпротивляваше — обясни капитан Феървю.

Макар и по кожата му да блестеше пот, робът държеше брадичката си гордо вдигната, вперил поглед в някаква далечна точка. Изглеждаше на около двайсет. Дали си имаше семейство?

— Е, накрая го оковахме и сигурно ще се продаде на добра цена — продължи Феървю, избърсвайки лице в рамото на пурпурната си туника. Златистата й бродерия беше разнищена, а самият й плат, навярно с красив, наситен цвят някога, сега беше избелял и покрит с петна. — Мен ако питате, най-добре го пратете на пазара в Белхейвън. На много от тамошните богаташи им трябват силни ръце за строителна работа. А на жените пак им трябват силни ръце, ама за съвсем друга работа.

Той намигна на Селена.

Гневът й, бесен и неудържим, кипна толкова бързо, че я остави без дъх. Дори не осъзна, че посяга към меча си, докато Сам не сключи пръсти около нейните. Небрежен жест, който на всеки друг би изглеждал дори ласкав. Ала силната му хватка сякаш й казваше, че знае какво се кани да стори.

— Колко от тези роби ще бъдат оценени като полезна работна ръка? — попита Сам, освобождавайки покритите й от ръкавиците пръсти. — Нашите отплават вкупом към Рифтхолд, но тези ще ги делиш ли?

— Да не мислиш, че господарят ви е първият ми бизнес партньор? — отвърна Ролф. — Сключили сме много сделки в различни градове. Съдружниците ми от Белхейвън ме информират какво търсят тамошните богаташи, а аз доставям нужната стока. Ако не намеря добър пазар за робите, изпращам ги в Калакула. Ако пък на вашия господар му останат непродадени, може да ги прати в Ендовиер. Адарлан са стиснати за работници в солните мини, но и малката печалба е за предпочитане пред никаква.

Значи, в Адарлан не просто залавяха пленници от бойните полета и домовете им — освен това купуваха роби за солните мини на Ендовиер.

— А децата? — попита Селена с възможно най-равнодушен тон. — Тях къде ще пратиш?

Очите на Ролф помръкнаха леко и лъснаха с достатъчно вина, че тя да се зачуди дали търговията с роби не беше последният му избор за препитание.

— Старая се да не ги разделям от майките им — обясни тихо той. — Но на търговете няма как да се меся.

Тя успя да сдържи отговора, изскочил на езика й, и вместо това каза:

— Разбирам. Трудни ли са за продаване? И колко деца да очакваме в нашата пратка?

— Тук са десетина — отговори Ролф. — И вашите няма да са повече. Пък и не се продават трудно, стига да знаеш къде.

— И къде? — поинтересува се Сам.

— В някои заможни домакинства ги търсят за кухненски помощници и коняри. — Макар че гласът му остана равен, Ролф сведе очи към земята. — Случва се да ги харесат и за бардаци.

Лицето на Сам пребледня от ярост. Ако имаше нещо, което да го вбеси истински, тема, която винаги можеше да обтегне нервите му, това беше тази.

Едва на осем, майка му била продадена на публичен дом, където до края на краткия си двайсет и осем годишен живот със зъби и нокти се издигнала от сираче до една от най-преуспелите куртизанки в Рифтхолд. Родила Сам шест години преди някакъв ревнив клиент да я заколи. И макар че била събрала малко пари, не били достатъчно, за да откупи свободата си от бордея, нито пък да подсигури бъдеще на Сам. Но пък била любимка на Аробин и когато той научил, че искала да повери Сам именно на него, приел момчето.

— Ще го имаме предвид — рече остро Сам.

И това обаче не стигаше за осуетяването на сделката. Никак даже. Не и когато държаха толкова хора зад решетки. Кръвта препускаше бясно във вените й. Смъртта поне беше бърза. Особено от нейната ръка. Ала робството беше безкрайно страдание.

— Добре тогава — вирна брадичка Селена. Трябваше да излезе оттук, да изведе Сам, преди да е избухнал. В очите му се зараждаше смъртоносна искра. — Утре ще прегледаме нашата пратка. — Тя кимна към килиите, намиращи се зад нея. — Тези роби кога потеглят?

Рискован, глупав въпрос.

Ролф стрелна капитан Феървю, който се почеса по мръсната глава.

— Тези тук? Ще ги разделим и вероятно още утре ще ги натоварим на кораба. Предполагам, че ще потеглят заедно с вас. Трябва да съставим екипажите.

Двамата с Ролф се заприказваха по темата и Селена го прие като знак, че е време да си вървят.

След като хвърли последен поглед на окования роб, напусна конюшнята, пропита с воня на страх и смърт.

* * *

— Селена, почакай! — провикна се Сам, крачейки задъхано след нея.

Но тя не можеше да чака. Просто вървеше и вървеше, и вървеше, а като достигна пустия плаж, отдалечен от светлините на Залива на Черепа, не спря да снове, докато не нагази във водата.

Недалеч по извитата линия на залива наблюдателницата стоеше на пост, а Коработрошача висеше над водата както всяка нощ. Пълната луна озаряваше ситния като пудра пясък и превръщаше спокойното море в сребърно огледало.

Тя свали маската от лицето си и я пусна зад себе си, сетне махна пелерината, ботушите и туниката си. Влажният бриз целуна голата й кожа, заигравайки се с фината й бяла долна риза.

— Селена!

Топли като от вана вълни обляха краката й и стъпките й по морското дъно разплискваха водата. Едва беше нагазила до прасците, когато Сам я сграбчи за ръката.

— Какво правиш? — попита я той.

Селена се помъчи да изтръгне ръката си, но хватката му беше здрава.

Тя се завъртя с ловко движение, замахвайки с другата си ръка. Сам обаче го познаваше, защото години наред го беше упражнявал редом с нея, и хвана юмрука й.

— Престани — нареди й, но тя замахна с крак.

Изрита го в свивката на едното коляно, подкосявайки краката му. Въпреки това той не я пусна и двамата се строполиха заедно сред плисък на вода.

Селена се стовари върху него, но Сам дори не се замисли и успя да я преобърне, преди да го е ръгнала с лакът в лицето. Въздухът изхвърча от дробовете й. Той се хвърли към нея, но тя вдигна краката си точно в този момент. И го изрита право в корема. Той изруга и се свлече на колене. Вълните се разбиха около него, окъпвайки го в сребро.

Селена скочи и приклекна в готовност, а като понечи да го нападне, пясъкът изсъска под стъпалата й.

Сам обаче предвиди и този й ход; извъртя се ловко, сграбчи я за раменете и я метна на земята.

Тя усети, че е приклещена, още преди тялото й да удари пясъка. Той прикова китките й в пясъка и заби колене в бедрата й, за да не се изправи отново.

— Достатъчно!

Пръстите му се впиха болезнено в китките й. Една голяма вълна ги достигна и я заля.

Тя се замята и изви пръсти като граблива птица, готова да го издере, но не смогваше да достигне ръцете му. Пясъкът се размести достатъчно, че да опита да намери опора, да го прекатури по гръб. Сам обаче я познаваше — предугаждаше движенията й, триковете, които обичаше да прилага.

— Спри — пророни задъхано. — Моля те.

На лунната светлина красивото му лице изглеждаше напрегнато. Наблюдаваше я с широко отворени очи.

— Моля те — повтори дрезгаво.

Тъгата — поражението — в гласа му я накараха да се укроти. Ефирен облак засенчи луната, изпращайки танцуващи сенки по мъжествените контури на скулите му, по извивките на устните му; носеше онази рядка красота, заради която майка му бе жънала толкова успехи. Високо над главата му звездите блещукаха смътно, почти невидими заради яркото сияние на луната.

— Няма да те пусна, докато не обещаеш, че ще спреш да ме нападаш — каза Сам.

Лицето му беше на сантиметри от нейното и Селена усещаше дъха на всяка от думите му върху устата си.

Тя си пое пресеклива глътка въздух… и още една. Нямаше причина да напада Сам. Все пак той й беше попречил да удуши онзи пират в конюшнята. И толкова се беше разлютил заради децата роби. Краката й трепереха от болка.

— Обещавам — пророни тя.

— Закълни се.

— Кълна се в живота си.

Той задържа погледа си върху нея за миг, сетне бавно я освободи. Селена го изчака да се изправи, преди тя самата да стане. И двамата бяха подгизнали и покрити с пясък; половината й коса се беше измъкнала от плитката и вероятно допълваше вида й на побесняла лунатичка.

— Е — подкани я Сам, събувайки ботушите си и мятайки ги на пясъка зад тях. — Ще ми обясниш ли какво става?

Той нави крачолите си до колене и нагази в морето.

Селена закрачи нервно покрай плискащите се вълни.

— Ами, просто… — подхвана, но после махна рязко с ръка и заклати гневно глава.

— Просто какво?

Грохотът на вълните почти удави думите му.

Тя се завъртя към него.

— Как си способен да гледаш онези хора, без да предприемеш нещо?

— Робите ли?

Тя отново закрачи.

— На мен ми се гади от онази гледка. Толкова… толкова ме вбесява, че нищо чудно…

Не посмя да довърши мисълта си.

— Нищо чудно какво? — Чу се плисък на стъпки във вода и като надникна през рамо, зърна Сам да върви след нея. Той скръсти ръце, сякаш се готвеше за ожесточен спор. — Нищо чудно да откачиш и да нападнеш хората на Ролф на тяхна територия?

Сега или никога. Не искаше да го забърква, но… плановете й се променяха и вече имаше нужда от помощта му.

— Нищо чудно да откача и да освободя робите — поправи го тя.

Сам застина, като че се бе превърнал в статуя.

— Знаех си, че в главата ти се мъти нещо, но… да ги освободиш…

— Ще го направя със или без твоя помощ.

Възнамерявала беше просто да осуети сделката, но щом влезе в онази конюшня, осъзна, че не може да ги зареже там.

— Ролф ще те убие — предупреди я Сам. — Или Аробин, ако Ролф не успее.

— Трябва да опитам — каза тя.

— Защо? — Сам пристъпи толкова близо до нея, че й се наложи да килне глава назад, за да вижда лицето му. — Ние сме асасини. Убиваме хора. Всеки ден унищожаваме човешки животи.

— Ние имаме право на избор — пророни Селена. — Е, нямахме като деца, когато можехме да избираме само между Аробин и сигурна смърт, но сега… Сега с теб имаме право на избор за постъпките си. А онези роби просто са били пленени. Борили са се за свободата си или просто са живели прекалено близо до бойното поле, или пък някоя наемна войска е минала покрай градовете им и ги е отмъкнала против волята им. Това са невинни хора.

— А ние не бяхме ли?

Мимолетният спомен прониза сърцето й като ледено копие.

— Ние убиваме покварени чиновници и неверни съпрузи, носим им чиста, бърза смърт. А те разбиват цели семейства. Всеки един от онези роби някога е имал свой собствен живот.

Очите на Сам горяха.

— Не казвам, че грешиш. И на мен хич не ми допада идеята. Не само за робите, но и за намесата на Аробин. А онези деца… — Той хвана с два пръста основата на носа си. — Но ние сме само двама. Обградени от пиратите на Ролф.

Устата й се изви в крива усмивка.

— За щастие, сме най-добрите. И — добави тя — за щастие, добре го поразпитах за плановете му през следващите два дни.

Сам примигна насреща й.

— Осъзнаваш, че това е най-безотговорната ти постъпка, нали?

— Безотговорна, но вероятно и най-значимата.

Сам се вторачи в нея за толкова дълго, че бузите й пламнаха; като че я виждаше отвътре… съзираше всичко. Фактът, че видяното не го отблъсна, накара кръвта във вените й да закипи.

— Е, щом ще се мре, по-добре да е в името на благородна кауза — рече той.

Селена изсумтя, използвайки момента да се отдръпне от него.

— Няма да умрем. Не и ако се придържаме към плана ми.

Той простена.

— Вече имаш план?

Тя му се ухили и му разказа всичко. Като приключи, Сам просто се почеса по главата.

— Ами — призна й той, сядайки на пясъка, — би могло да се получи. Ще трябва добре да синхронизираме нещата, но…

— Но би могло да се получи.

Тя седна до него.

— Като разбере Аробин…

— Остави Аробин на мен. Ще измисля как да се справя с него.

— Може просто… да не се връщаме в Рифтхолд — предложи той.

— Какво, да избягаме ли?

Сам сви рамене. Въпреки че очите му останаха вперени във вълните, Селена можеше да се закълне, че по бузите му плъзна руменина.

— Няма да се учудя, ако ни убие.

— Ако избягаме, ще ни преследва до края на дните ни. Дори да се подвизаваме под други имена, пак ще ни открие. — Все едно можеше да обърне гръб на целия си живот! — Вложил е прекалено много пари в нас, тепърва трябва да му се издължаваме. Ще го приеме като пропаднала инвестиция.

Сам отправи поглед на север, като че можеше да види обширната столица и гигантския й стъклен дворец.

— Струва ми се, че нещата не опират само до търговската сделка.

— Какво искаш да кажеш?

Той зарисува кръгове в пясъка помежду им.

— Ами… защо изпрати точно нас двамата? Излъга ни за причината. Все пак нямаме пряко участие в сделката. Можеше просто да прати други двама асасини, които не се дърлят през цялото време.

— Какво намекваш?

Сам сви рамене.

— Може би Аробин не ни е искал в Рифтхолд точно сега. Трябвало е да ни изведе от столицата за месец.

Ледена тръпка полази гръбнака й.

— Аробин не би направил такова нещо.

— Така ли? — предизвика я Сам. — Научихме ли в крайна сметка защо Бен е присъствал в нощта, когато са заловили Грегори?

— Ако намекваш, че Аробин някак е устроил капан на Бен…

— Нищо не намеквам. Но някои неща просто не се връзват. И много въпроси останаха без отговор.

— Нямаме право да оспорваме решенията на Аробин — пророни тя.

— А ти пък откога се подчиняваш на заповеди?

Селена се изправи.

— Нека да видим как ще се развият следващите няколко дни. После ще размишляваме върху конспиративните ти теории.

Сам мигновено скочи на крака.

— Нямам никакви теории. Единствено въпроси, които и ти самата трябва да си задаваш. Защо не ни е искал в столицата този месец?

— Можем да му имаме доверие.

Почувства се глупаво още докато думите напускаха устата й.

Сам се наведе да вземе ботушите си.

— Връщам се в странноприемницата. Идваш ли?

— Не. Ще поостана тук още малко.

Той я измери подозрително с очи и накрая кимна.

— Утре в четири следобед ще ни чакат да огледаме робите на Аробин на кораба. По-добре не стой тук цяла нощ. Трябва да сме отпочинали.

Вместо да му отговори, Селена му обърна гръб още преди да е тръгнал към златистите светлини на Залива на Черепа.

После закрачи по брега, стигайки чак до самотната наблюдателница. След като я разучи добре откъм сенките — двата катапулта до върха й, гигантската верига, закачена над тях, — продължи напред. Вървя, докато в света не остана нищо друго, освен грохота и съскането на вълните, въздишките на пясъка под краката й и лунното сияние по водата.

Вървя, докато пътя й не пресече учудващо студен бриз. Селена спря.

Обърна се бавно на север, откъдето бе долетял вятърът с аромат на далечна земя, която не бе зървала от осем години. Борове и сняг — град, все още приклещен в хватката на зимата. Тя вдиша мириса, отправяйки поглед към самотната черна океанска шир, и сякаш видя онзи далечен град, който някога, много отдавна бе наричала свой дом. Вятърът изтръгна още няколко кичура коса от плитката й и ги забрули покрай лицето й. Оринт. Град на светлина и музика, закрилян от алабастров дворец с опалова кула, толкова бляскава, че се открояваше от километри.

Луната се скри зад плътен облак. Сред внезапно възцарилия се мрак звездите заблестяха по-ярко.

Селена познаваше всички съзвездия, но инстинктивно потърси Елена, Господаря на Севера, и неподвижната звезда, кацнала като корона над главата му.

През онези дни не бе имала избор. Когато Аробин й предложи този път, трябваше или да се примири с него, или да се предаде на смъртта. Но сега…

Пое си пресеклива глътка въздух. Не… и сега, също като осемгодишна, нямаше голям избор. Та нали беше Асасинът на Адарлан, протеже и наследник на Аробин Хамел — и завинаги щеше да си остане такава.

Чакаше я дълъг път обратно към странноприемницата.