Сара Дж. Маас
Острието на асасина (55)

По-късно

Вече от два дни пътуваше във фургона, съзерцавайки танца на светлината по стените. Излизаше от ъгъла само колкото да се облекчи или да почопли храната, която й хвърляха.

Беше успяла да повярва, че може да обича Сам, без да плати цената. Всичко си има цена, казал й беше търговецът на паякова коприна в Червената пустиня. Колко прав е бил.

Слънцето отново проникна през прозорчето, изпълвайки фургона със смътна светлина. До Солните мини на Ендовиер се пътуваше две седмици и всеки километър ги водеше все по̀ на север — и във все по-студен климат.

Задремеше ли, лутайки се между сънищата и реалността, понякога без да ги различава, често се будеше от неконтролируемо треперене. Стражите не й дадоха нищо, с което да се пази от студа.

Две седмици в тоя тъмен, смърдящ фургон, само в компанията на сенките, светлината по отсрещната стена и тишината, която я обгръщаше. Две седмици, а после Ендовиер.

Тя вдигна глава от стената.

Напиращият страх накара тишината да запърпори.

Никой не оцеляваше в Ендовиер. Повечето затворници не преживяваха и месец. Солниците бяха лагер на смъртта.

Вкочанените й пръсти се разтрепериха. Тя притисна крака още по-плътно до гърдите си, отпускайки глава върху тях.

Сенките и светлината продължаваха танца си по стената.

* * *

Развълнувани шепоти, шумолене на забързани стъпки по суха трева, лунна светлина през прозореца.

Селена не знаеше как е станала, нито как е стигнала до прозорчето с решетки на болезнено скованите си, разтреперани от заседяване крака.

Стражите се бяха струпали в края на полянката, където лагеруваха тази нощ, вперили погледи в гъстата гора отвъд. Бяха навлезли в Оуквалдския лес още първия ден и ги чакаха само дървета-дървета-дървета през двуседмичното им пътуване на север.

Лунните лъчи озаряваха мъглата, виеща се по застланата с шума земя, и караше дърветата да хвърлят дълги сенки като дебнещи призраци.

А насред един трънлив шубрак стоеше бял елен.

Дъхът на Селена пресекна.

Тя вкопчи пръсти в решетките на прозорчето. Докато животното ги наблюдаваше, величествените му рога сияеха под лунната светлина, окичвайки сякаш главата му с венец от слонова кост.

— Свещени богове — пророни един от стражите.

Огромната глава на елена се обърна леко — към фургона, към малкото прозорче.

Господаря на Севера.

За да знае винаги народът на Терасен пътя към дома — беше казала някога на Ансел, проследявайки с пръст съзвездието Елен, докато двете лежаха под звездното одеяло. — Така вдигнат ли поглед към небето, където и да се намират, ще знаят, че Терасен винаги е с тях.

Усукани струйки топъл въздух извираха от муцуната на елена в хладната нощ.

Селена сведе глава в поклон, без да откъсва поглед от него.

За да знае винаги народът на Терасен пътя към дома…

Тишината се пропука — и пукнатината продължи да се разширява и разширява, докато бездънните очи на съществото се впиваха в нея.

Проблясък от един отдавна унищожен свят — кралство в руини. Еленът нямаше работа тук — не и толкова надълбоко в Адарлан, толкова надалеч от дома. Как бе избягал от всички ловци, пуснати из горите преди девет години, когато кралят нареди всички свещени бели елени на Терасен да бъдат изклани?

Но ето че стоеше пред нея, пламнал като маяк под лунната светлина.

Тук беше.

Тя също.

Селена усети топлината на сълзите си, преди да осъзнае, че плаче.

А после чу добре познатия стон на обтегнати лъкове.

Еленът, Господаря на Севера, нейният маяк не помръдна.

— Бягай! — изригна от гърдите й дрезгав крясък, който разби тишината.

Еленът продължи да се взира в нея.

Тя заблъска по стената на фургона.

— Бягай, дявол да те вземе!

Еленът се обърна и хукна в галоп като бяла светкавица, стрелкаща се между дърветата.

Звънтене на тетиви, свистене на стрели — но всичките пропуснаха целта си.

Стражите изругаха и фургонът се разтърси, когато единият го удари от яд. Селена отстъпи от прозорчето назад, назад, назад, докато не стигна до стената, където се свлече на колене.

Тишината беше изчезнала. В нейно отсъствие усещаше яростната болка, отекваща в краката й, агонията от травмите, причинени й от хората на Фаран, и смътното парене около китките и глезените й, протрити от оковите. Чувстваше и бездънната дупка на мястото, което някога бе заемал Сам.

Караха я в Ендовиер — за да стане робиня в Солните мини.

Ужас, стръвен и вледеняващ, я повлече към бездната.