Сара Дж. Маас
Острието на асасина (53)

11

Селена се свести с пулсиращо главоболие.

Не отвори веднага очи, позволявайки на сетивата си да опознаят обстановката, преди да обяви на света, че е будна. Където и да се намираше, мястото беше тихо, влажно, студено и миришеше на плесен и смет.

Разбра три неща, преди дори да е отворила очи.

Първото беше, че са минали поне шест часа, защото можеше да мърда пръстите на краката и ръцете си, а тези движения бяха достатъчни да установи, че всичките й оръжия са взети.

Второто беше, че след като са минали поне шест часа, а Аробин и останалите очевидно не са я намерили, се намира или в кралската тъмница в другия край на града, или в килия под къщата на Джейн, където я държаха, докато дойдеше време да я отведат в двореца.

Третото беше, че Сам си оставаше мъртъв и дори гневът й бе използван за пионка в нечие предателство, толкова извратено и жестоко, че болящата й глава не го побираше.

Сам си оставаше мъртъв.

Тя отвори очи и установи, че наистина е в тъмница, захвърлена на прогнил сламен дюшек. Ръцете й бяха оковани към стената, а краката — към пода. И двата чифта вериги бяха само толкова дълги, колкото да стигне до мръсната кофа в ъгъла, за да се облекчи.

Това беше първото унижение, което си позволи.

След като се погрижи за пикочния си мехур, огледа килията. Нямаше прозорци, а между желязната врата и прага можеше да мине само малко светлина. Не се чуваше нищо — нито през стените, нито иззад вратата.

Устата й беше пресъхнала и чувстваше езика си оловен. Какво ли не даваше за глътка вода, с която да изплакне вкуса на кръв. Стомахът й беше болезнено празен, а пулсиращата агония в главата й пробождаше черепа й с режещи светкавици.

Някой я беше предал — Хардинг или някой подобен, някой, който би извлякъл полза, ако изчезнеше завинаги, без надежда да се върне. А Аробин продължаваше да го няма.

Но рано или късно щеше да я намери. Трябваше да я намери.

Тя подръпна веригите на оковите си, огледа къде са закачени за каменния под и стените, провери всяка брънка, ключалките им. Бяха здрави. Опипа всички камъни около себе си, почуквайки, с надеждата да открие пропукани места или цели парчета, които да използва като оръжие. Не намери нищо. Всички фиби бяха извадени от косата й, за да не й хрумне да отвори ключалките с тях. Копчетата на черната й туника бяха твърде малки и фини, за да ги използва.

Може би ако някой страж влезеше, щеше да успее да го примами достатъчно близо, че да го удуши с веригите, или поне да го обезвреди, или да го държи заложник, докато не я пуснеха.

Може би…

Вратата се отвори със стон и един мъж запълни входа. Зад гърба му стояха още трима.

Туниката му беше тъмна и избродирана със златен конец. Дори да се изненада, че я вижда будна, не го показа.

Кралски стражи.

Значи се намираше в тъмницата под двореца.

Стражът остави храната, която носеше, на пода и бутна подноса към нея. Вода, хляб, парче сирене.

— Вечерята — обяви той, без дори да прекрачи прага.

С придружителите му знаеха, че е рисковано да я доближават.

Селена надникна към подноса. Вечеря. От колко време беше тук? Цял ден ли — и Аробин още го нямаше? Отдавна трябваше да е намерил Уесли до конюшнята — а той несъмнено щеше да му каже накъде е тръгнала. Трябваше да знае, че е тук.

Стражът я наблюдаваше.

— Тази тъмница е непробиваема — уведоми я той. — А оковите ти са изковани от адарланска стомана.

Тя впери поглед в него. Мъж на средна възраст, около четирийсетте. Не носеше оръжия — друга предпазна мярка. Кралските стражи обикновено постъпваха на служба млади и оставаха, докато не остарееха толкова, че мечът да им натежи. Тоест мъжът на прага имаше зад себе си години на сериозна подготовка. Беше твърде тъмно да види спътниците му, но знаеше, че не биха я поверили на когото и да било.

И макар да й говореше така, за да я сплаши, вероятно казваше истината. Никой не можеше да избяга от кралската тъмница, нито пък да проникне в нея.

Щом Аробин го нямаше цял ден, значи и нейните шансове за бягство бяха нулеви. Щом предателят й беше успял да надхитри и нея, и Сам, и него, то вероятно си имаше начин да скрие местоположението й от Краля на асасините.

Пък и след смъртта на Сам и бездруго нямаше за какво да се бори извън тъмницата. Асасинът на Адарлан рухваше заедно с целия си свят. Момичето, надвило Господаря на пиратите и целия му остров с поданици, момичето, откраднало астерионски коне, препускайки по брега на Червената пустиня, момичето, което бе седяло на собствения си покрив, любувайки се на изгрева над Ейвъри, момичето, изпълнено с надежди за бъдещето… това момиче го нямаше вече.

Не й беше останало нищо. И Аробин не идваше да я спаси.

Беше се провалила.

И още по-лошо — беше предала Сам. Дори не успя да убие мъжа, който бе сложил край на живота му с такава жестокост.

Стражът пристъпи от крак на крак и Селена осъзна, че се взира в него.

— Храната не е отровена — обяви той, преди да излезе на заден ход от стаята, затваряйки вратата.

Тя изпи водата и изяде колкото стомахът й понесе от хляба и сиренето. Не можеше да прецени дали храната е безвкусна, или езикът й просто беше загубил способността си да усеща вкусовете. Всяка хапка беше като пепел.

Като приключи, изрита подноса към вратата. Не я интересуваше, че можеше да го използва като оръжие, или да привлече някой от стражите по-близо с него.

Защото никога нямаше да се измъкне оттук, а Сам беше мъртъв.

Селена облегна глава на ледената, влажна стена. Никога нямаше да узнае дали са го погребали както се полага. Беше го предала дори в това отношение.

Когато кънтящата тишина отново дойде да я погълне, Селена тръгна към нея с отворени обятия.

* * *

Стражите обичаха да си приказват. За спортни събития, за жени, за ходовете на адарланските войски. Но най-вече за нея.

Понякога откъслеци от разговорите им проникваха през стената на вътрешната й тишина, задържайки вниманието й за миг, преди вълната покой отново да я повлече към безбрежното си море.

* * *

— Капитанът ще е бесен, че няма да присъства на процеса.

— Така му се пада, щом скитосва с принца по Сурианското крайбрежие.

Хилене.

— Ама дочух, че препускал обратно към Рифтхолд.

— Какъв е смисълът? Процесът й е утре. Няма да стигне навреме за екзекуцията.

— Дали наистина е Селена Сардотиен?

— Изглежда връстница на дъщеря ми.

— Съветвам те да се мълчиш за това. Кралят каза, че ще ни одере живи, ако пророним и дума.

— Просто не мога да си представя, че наистина е тя. Видя ли списъка с жертвите й? Имам чувството, че беше безкраен.

— Дали не си е загубила ума? Уж гледа в теб, а сякаш е другаде.

— Мога да се обзаложа, че просто им е трябвала изкупителна жертва за убийството на Джейн. Сигурно са хванали някое обикновено девойче да се преструва на нея.

Сумтене.

— На краля ще му е все тая. А ако не проговори, ще си умре невинна.

— Не ми се вярва да е истинската Селена Сардотиен.

— Дочух, че процесът и екзекуцията нямало да са публични, защото кралят не искал никой да разбира коя е.

— Естествено, че ще лиши всички останали от такова зрелище.

— Чудя се дали ще я обесят, или обезглавят.