Сара Дж. Маас
Острието на асасина (51)

9

Селена се събуди в легло, което някога беше нейно, но вече не го чувстваше така. Нещо липсваше в света й, нещо жизненоважно. Докато изплуваше от дълбините на съня, й отне дълго, дълго време да проумее какво не е същото.

Можеше да си помисли, че се буди в леглото си в Крепостта, все още протеже на Аробин, все още съперница на Сам, все още доволна от мисълта завинаги да остане Асасинът на Адарлан. Можеше да го повярва, ако не беше забелязала колко много от любимите й вещи липсваха от тази толкова позната спалня — вещи, които вече се намираха в апартамента й в другия край на града.

Сам го нямаше.

Действителността зейна като паст и я погълна цялата.

Селена не помръдна от леглото си.

* * *

Знаеше, че денят напредва, защото гледаше как светлината по отсрещната стена на спалнята се променя. Знаеше, че светът продължава да се върти, незасегнат от кончината на един млад мъж, без дори да подозира, че някога е живял, дишал е и я е обичал. Селена мразеше света, задето продължаваше да съществува. Ако никога не напуснеше това легло, тази стая, може би нямаше да й се наложи да продължи да съществува в него.

Споменът за лицето му вече се размиваше. Очите му златистокафяви ли бяха, или по-скоро кафяви като пръст? Не можеше да си спомни. И никога нямаше да разбере.

Никога повече нямаше да види половинчатата му усмивка. Нямаше да чуе смеха му, да чуе как изрича името й, сякаш значеше нещо върховно, нещо по-голямо от Асасина на Адарлан.

Не искаше да излиза в свят, където той не съществуваше. Затова просто гледаше как светлината се изменя, оставяйки света да се върти без нея.

* * *

Някой шепнеше пред вратата на стаята й. Трима мъже. Дълбокото им боботене я изтръгна от съня. Стаята й тъмнееше, а светлините на града блещукаха отвъд прозорците.

— Джейн и Фаран ще очакват възмездие — каза единият.

Хардинг, един от по-опитните асасини на Аробин и неин ревностен съперник.

— Стражите им ще са нащрек — добави друг.

Терн, един от по-старите асасини.

— Тогава някои от нас ще обезвредят стражите, а другите ще намерят Джейн и Фаран.

Аробин. Селена имаше смътен спомен, че я носи на ръце — преди часове, години или цяла вечност — нагоре по стълбите над тъмната стаичка, воняща на смърт.

Чуха се приглушени отговори от Терн и Хардинг, после…

— Ще ги нападнем още тази вечер — изръмжа Аробин. — Фаран живее в къщата и ако изберем подходящия момент, ще можем да убием и двамата в леглата им.

— Едва ли се стига лесно до втория етаж — възрази Хардинг. — Охраняват дори външните стени. Но ако не успеем да влезем през главния вход, на втория има едно малко прозорче, през което можем да скочим от покрива на съседната къща.

— Такъв скок може да се окаже смъртоносен — оспори Терн.

— Достатъчно — прекъсна ги Аробин. — Ще реша как да проникнем в къщата, като стигнем дотам. Кажете на останалите да са готови след три часа. Тръгваме в полунощ. И им кажете да си държат устите затворени. Някой явно е предупредил Фаран, щом е заложил капан на Сам. Не издавайте дори на прислугата къде отивате.

Сумтене в знак на неохотно съгласие, после отдалечаващите се стъпки на Терн и Хардинг.

Ключалката на вратата й се завъртя и Селена остана със затворени очи, задържайки дишането си равномерно, разпознала ритмичната, уверена походка на Краля на асасините. Подуши го, като застана над леглото й, вперил поглед в нея. Усети как дългите му пръсти галят косата й, бузата й.

После стъпките се отдалечиха, вратата се затвори — и заключи. Тя открехна очи; сиянието на столицата осветяваше стаята й достатъчно, за да види, че ключалката беше сменена — вратата й вече се заключваше само отвън.

Беше я заключил.

За да й попречи да тръгне с тях ли? За да не й позволи да отмъсти на Фаран за всеки сантиметър накълцана плът, за всеки миг на болка, която Сам бе изтърпял?

Фаран беше майстор на мъченията и беше държал Сам жив цяла нощ.

Селена се надигна в леглото със силен световъртеж. Не си спомняше кога за последно беше яла. Но храната можеше да почака. Всичко можеше да почака.

Защото след три часа Аробин и асасините му щяха да поемат на мисия за възмездие. Щяха да й отнемат правото да въздаде своята мъст — удовлетворението от бавното убийство на Фаран и Джейн и всеки, който застанеше на пътя й. А тя нямаше намерение да се примири с това.

Отиде до вратата и се увери, че наистина е заключена. Аробин я познаваше твърде добре. Знаеше, че щом плащаницата на скръбта се отгърнеше…

Дори да успееше да се пребори с ключалката, пред вратата й несъмнено стоеше страж. Тоест, й оставаше само прозорецът.

Той самият беше отключен — но вторият етаж се намираше на смъртоносна височина. В съня й някой бе съблякъл костюма й, обличайки я в нощница. Селена прерови гардероба — ботушите й бяха предвидени точно за катерене по стени, — но намери само две черни туники, панталони и обикновени черни ботуши.

Оръжия не се виждаха, а и тя не носеше никакви със себе си. Но дългогодишният й живот в тази стая си имаше своите преимущества. С тихи движения Селена вдигна откачените дъски на пода, където отдавна беше скрила четири кинжала. Сложи два от тях в ножниците им на кръста си, а другите два пъхна в ботушите си. После изрови двата идентични меча, които държеше в тайник в рамката на леглото си още от четиринайсетгодишна. Нито кинжалите, нито мечовете си заслужаваха да ги вземе със себе си в новия си апартамент. Днес обаче щяха да свършат работа.

Като закрепи оръжията на гърба си, сплете косата си наново и се загърна с пелерината си, вдигайки качулката.

Първо щеше да убие Джейн. А после щеше да завлече Фаран на някое място, където можеше да му се отплати в пълен размер, и то без да бърза. В продължение на дни дори. Издължеше ли му се, изцедеше ли до последна капка кръвта и агонията му, щеше да положи Сам в прегръдката на земята и да го изпрати в отвъдното със знанието, че е отмъстила за него.

Тя отвори тихо прозореца, оглеждайки предния двор. Влажните от росата камъни сияеха под светлината от външните лампи, а стражите при желязната порта като че ли се бяха съсредоточили върху улицата.

Дотук добре.

Само тя имаше право да отнеме тези животи, да изтръгне възмездие от тях. Само тя и никой друг.

Черен огън лумна в корема й и плъзна из вените й. Тя скочи върху перваза и се показа навън.

Пръстите й намериха опора върху масивните бели камъни и без да изпуска от очи стражите край далечната порта, Селена заслиза по стената на имението. Никой не я забеляза, нито погледна към нея. В Крепостта цареше тишина — затишието преди бурята, която щеше да се разрази, когато Аробин и асасините му тръгнеха на лов.

Тя кацна безшумно на земята — просто допир на ботуши о влажния калдъръм. Стражите бяха толкова съсредоточени в улицата, че нямаше да усетят как ще прескочи оградата при конюшнята в задната част на двора.

Промъкването около външните стени на къщата беше също толкова лесно, колкото бягството от стаята й, и вече навлизаше в сенките на конюшнята, когато една ръка я сграбчи.

Някой я хвърли към стената на дървената постройка и кинжалът се озова в ръката й още преди да се е ударила в нея.

В мрака разпозна лицето на Уесли, превзето от гняв.

— Къде си мислиш, че отиваш, дявол да го вземе? — процеди тихо той, без да отпуска хватката си върху раменете й, дори с кинжала й, опрян в гърлото си.

— Махни се от пътя ми — изръмжа тя и едвам разпозна собствения си глас. — Аробин няма право да ме държи под ключ.

— Остави Аробин. Използвай главата си, Селена, замисли се!

Една частица от нея — изчезнала в мига, когато разби онзи часовник — осъзна, че Уесли за пръв път се обръща към нея с малкото й име.

— Махни се от пътя ми — повтори тя, притискайки острието на кинжала още по-силно в откритото му гърло.

— Знам, че искаш отмъщение — рече задъхано той. — Аз също искам да си плати за Сам. Знам, че…

Тя мръдна острието и Уесли отстъпи назад, за да не направи дълбок разрез в шията му.

— Не разбираш ли? — продължи умолително той с проблясващи в мрака очи. — Всичко това е просто…

Но огънят избухна в Селена и тя се завъртя с движение, на което я беше научил Немия господар същото лято. Заби дръжката на кинжала си в слепоочието на Уесли и погледът му мигновено се премрежи. После се строполи на земята като камък.

А Селена вече препускаше към оградата. Прескочи я ловко и хукна през улиците на града.

* * *

Тя беше огън, беше мрак. Тя беше прах и кръв, и сянка.

Летеше през улиците с главоломна скорост, а черният огън в дълбините й прогаряше и мисли, и чувства, докато на света не останаха само яростта и плячката й.

Хвърчеше по задни улички и прескачаше стени.

Щеше да ги избие до крак.

Все по-бързо и по-бързо, в галоп към онази красива къща на тиха улица, към двамата мъже, които бяха разкъсали света й парче по парче, разбили го бяха кост по кост.

Интересуваше я единствено да стигне до Джейн и Фаран — всички останали щяха да са косвени жертви. Аробин беше казал, че и двамата ще са в леглата си. Тоест трябваше да мине покрай всички стражи на предната порта, на входната врата, на първия етаж… и пред стаите им несъмнено щеше да има пазачи.

Но можеше и да ги заобиколи. Имаше начин да проникне в къщата без риск стражите на входната врата да вдигнат тревога, предупреждавайки Фаран и Джейн. Хардинг беше споменал нещо за прозорче на втория етаж, през което можел да скочи… Хардинг си го биваше, но тя беше по-добра.

Като се доближи на няколко улици разстояние, се изкатери по стената на една къща и хукна по покрива й достатъчно бързо, че да прескочи пролуката до този на съседната къща.

През последните няколко дни беше опознала района и знаеше, че улички, широки около пет метра, разделяха палата на Джейн от съседите му.

Селена скочи на следващия покрив.

Като се замислеше, беше виждала прозореца на втория етаж откъм едната уличка — и не я интересуваше къде точно води; само че може да влезе в къщата през него, без стражите на първия етаж да усетят.

Смарагдовият покрив на дома на Джейн просветна пред нея и Селена спря на съседния покрив. От точката, подходяща за скок през уличката, я делеше широк, плосък участък от островърхия покрив. Ако се насочеше правилно и пробягаше разстоянието достатъчно бързо, можеше да прелети през прозореца на втория етаж — отворено, въпреки че пердетата бяха дръпнати и скриваха помещението отвъд.

Въпреки мъглата на гнева, годините на обучение и инстинктът я накараха да огледа съседните покриви. От самонадеяност или от глупост Джейн не беше изпратил свои хора на пост по тях? Дори стражите на улицата не вдигнаха поглед към нея.

Селена развърза пелерината си и я остави да падне на земята зад нея. Всичко излишно по тялото й можеше да я убие, а тя нямаше намерение да умира, докато Джейн и Фаран дишаха.

Сградата, на която стоеше, беше триетажна, и затова прозорецът се падаше под нея. Селена премери наум разстоянието и бързината на падането си и провери дали мечовете са добре кръстосани на гърба й. Прозорецът беше широк, но не биваше да рискува оръжията й да се закачат за касата му. Отстъпи колкото можа повече назад, за да има по-добра засилка.

Някъде на втория етаж спяха Джейн и Фаран. И някъде в тази къща бяха унищожили Сам.

След като ги убиеше, може би щеше да я разруши камък по камък.

Може би щеше да разруши целия град.

На лицето й изплува усмивка. Приятна мисъл.

После вдиша дълбоко и се затича.

Покривът беше дълъг не повече от петнайсет метра — петнайсет метра между нея и скока, в края на който или щеше да кацне отвъд отворения прозорец, или да се размаже на междинната уличка.

Краката й препускаха към застрашително наближаващия ръб.

Десет метра.

Селена летеше, устремена като стрела. Всяко движение на краката и ръцете й я водеше по-близо до целта.

Пет метра.

Улицата се показа под нея и разстоянието изведнъж й се стори много по-голямо, отколкото бе очаквала.

Два метра.

Но от нея не беше останало нищо, което да я накара да спре.

Селена достигна ръба на покрива и скочи.