Сара Дж. Маас
Острието на асасина (49)

7

Сам го нямаше в апартамента.

Но часовникът над камината показваше един сутринта.

Селена застана пред пукащите въглени и впери поглед в него, питайки се дали пък не го чете грешно.

Но той продължаваше да тиктака, а като погледна джобния си часовник, той също показваше един. После две минути след един. После пет…

Тя хвърли още цепеници в огъня и свали мечовете и кинжалите си, макар че остана в костюма. За всеки случай.

Нямаше представа кога е започнала да крачи нервно пред камината — и го осъзна чак когато часовникът удари два, а тя още стоеше пред него.

Сам щеше да се прибере всеки момент.

Всеки момент.

* * *

Слабият звън на часовника я изтръгна от дрямката. Незнайно как се беше озовала на дивана — и незнайно как беше задрямала.

Четири часът.

След малко пак щеше да излезе. Може пък Сам да се беше укрил в Асасинската крепост за нощта. Малко вероятно, но… май това беше най-безопасното скривалище, след като си убил Рурк Фаран.

Селена затвори очи.

Зората беше ослепителна и очите я боляха, сякаш бяха пълни с пясък. Тя препускаше през бедняшкия квартал, после и през богаташките, оглеждайки всеки камък на калдъръма, всяка сенчеста ниша, всеки покрив за следа от него.

После отиде и при реката.

С притаен дъх обходи брега й откъм бедняшкия квартал в търсене на… нещо. На следа от Фаран или… или…

Или.

Не си позволи да довърши мисълта, колкото и да й се гадеше, докато претърсваше бреговете и пристанищата и каналните ями.

Сам сигурно я чакаше у дома. И щеше да я овика и да й се присмее, а накрая да я целуне. Тя пък щеше да убие Джейн тази вечер, после двамата щяха да отплават по реката, оттам през морето и надалеч оттук.

Сигурно я чакаше у дома.

Чакаше я у дома.

У дома.

* * *

Пладне.

Нямаше как да е пладне, но ето че беше. Джобният й часовник беше навит и от години не я беше предавал.

Всяка нейна стъпка нагоре по стълбището към апартамента й беше и тежка, и лека — и тежка, и лека, защото чувството се изменяше с всеки удар на сърцето й. Щеше да намине през дома им само колкото да провери дали се е върнал.

Грохотната тишина я заля като стихийна вълна. От часове се опитваше да й избяга, съзнавайки, че щом я връхлетеше, нищо нямаше да бъде същото.

Като стигна стълбищната площадка, впери поглед във вратата.

Беше отключена и леко открехната.

От гърлото й се изтръгна сподавен звук и тя пробяга последните няколко крачки. Отвори вратата със замах и влетя в апартамента. Щеше да му се разкрещи. И да го разцелува. И да му покрещи още. И още много. Как смееше да я…

Аробин Хамел седеше на дивана.

Селена спря на място.

Краля на асасините се изправи бавно. Тя видя изражението в очите му и разбра какво ще й каже дълго преди да отвори устата си и да прошепне:

— Съжалявам.

Тишината я блъсна.