Сара Дж. Маас
Острието на асасина (47)

5

Рурк Фаран беше много, много зает мъж. Преди съмване на следващата сутрин Селена и Сам чакаха на една пресечка от къщата на Джейн, и двамата облечени в обикновени дрехи и пелерини с качулки, достатъчно големи, че да покриват възможно най-много от лицата им, без да изглеждат подозрително. Фаран излезе още преди слънцето да е изгряло напълно. Проследиха каретата му през града, наблюдавайки го при всяко спиране. Цяло чудо беше, че намираше време за садистични си влечения, защото задачите от Джейн определено ангажираха по-голямата част от деня му.

Ходеше навсякъде с черната карета — поредното доказателство за дързостта му, тъй като го правеше лесна мишена. За разлика от Доневал, който постоянно се движеше с охрана, Фаран като че ли умишлено не водеше телохранители със себе си, предизвиквайки всеки желаещ да премери сили с него.

Проследиха го до банката, до столовите и кръчмите, притежание на Джейн, до бардаците и сергиите на черния пазар, скътани по окаяни задни улички, и накрая обратно до банката. През това време на няколко пъти се върна до дома на Джейн. А накрая изненада Селена, влизайки в една книжарница — не за да заплаши собственика или да събере данък, а да си купи книги.

Незнайно защо това я вбеси. Особено след като, независимо от възраженията на Сам, се промъкна в магазина, докато продавачът беше в задната стаичка, и прегледа счетоводната книга, скрита зад тезгяха. Фаран не си беше купил четива за мъчения, смърт и каквито и да било други жестокости. Напротив. Четеше приключенски романи. Същите, каквито и тя самата обожаваше. Като си ги представеше в неговите ръце, й се струваше цяло светотатство.

Денят се изниза, а не научиха почти нищо друго за него, освен че се придвижваше из града с безотговорна смелост. Сам едва ли щеше да срещне трудности в отстраняването му следващата вечер.

Когато слънцето започна да се обагря в златистите краски на късния следобед, Фаран спря пред желязната врата на „Подземието“.

В края на улицата Селена и Сам го наблюдаваха, преструвайки се, че мият кал от обувките си на една обществена чешма.

— Нищо чудно, че Джейн е собственик на „Подземието“ — коментира тихо Сам и плисъкът на водата почти погълна гласа му.

Селена го изгледа гневно — или щеше, ако качулката не прикриваше очите й.

— Защо според теб се ядосвам толкова, когато ходиш да се биеш там? Ако някога си навлечеш неприятности с хората от „Подземието“, ако ги вбесиш за нещо, самият Фаран ще дойде да накаже голяма клечка като теб.

— Мога да се справя с Фаран.

Тя врътна очи.

— И все пак не очаквах да посети тая дупка лично. Струва ми се прекалено упадъчна дори за него.

— Да надникнем ли?

Улицата беше притихнала. „Подземието“ оживяваше нощем, но през деня в района не се навърташе никой, освен шепа залитащи пияници и няколкото стражи, които винаги стояха на пост отпред.

На Селена й се струваше рисковано да последват Фаран в долнопробната пивница, но… Щом Фаран й съперничеше по именитост, й беше любопитно да разбере що за човек е, преди Сам да го довърши на следващата вечер.

— Да вървим — отвърна тя.

* * *

Показаха кесия със сребърни монети на стражите отвън, после хвърлиха няколко на тези вътре, и ги пуснаха. Главорезите не задаваха въпроси, нито им наредиха да оставят оръжията си или да свалят качулките. Обичайните им клиенти държаха на дискретност, докато се отдаваха на покварените развлечения в „Подземието“.

Още от върха на стълбището пред входната врата Селена забеляза Фаран да седи на една от изподраните, обгорени дървени маси в центъра на помещението, разговаряйки с мъж, когото веднага разпозна — Хелмсън, церемониалмайстора на боевете. По другите маси се бяха събрали малък брой обядващи, видимо освободили точно тези около Фаран. В дъното на стаята бойните ями тънеха в тишина и мрак; робите чистеха кръвта преди тазвечерните игри.

Селена опита да не се заглежда в оковите и превитите им стойки. Беше невъзможно да определи откъде идват — дали бяха военнопленници, или клетници, отвлечени от родните им кралства. Зачуди се кое би предпочела — да работи като роб тук, или да попадне в някой от нечовешките затворнически трудови лагери като Ендовиер. И двата варианта й се струваха сходни разновидности на ада.

В сравнение с блъсканицата от предишната вечер, сега „Подземието“ почти пустееше. Дори проститутките в откритите стаи от двете страни на просторното помещение си почиваха, докато имаха възможност. Много от момичетата спяха струпани една върху друга по тесните койки, едва прикрити от опърпаните завеси, предлагащи окаяна илюзия за уединение.

Идеше й да превърне това място в пепелище. И после да даде на всички да разберат, че Асасинът на Адарлан не подкрепя подобни неща. Може би след като убиеха Фаран и Джейн, щеше да направи точно това. Един последен триумф с дъх на отмъщение от Селена Сардотиен — последен шанс да остане завинаги в паметта на Рифтхолд, преди да го напусне.

Сам се придържаше близо до нея, докато слизаха по стълбите и вървяха към бара, скътан в сенките отдолу. Кльощавият барман зад него се преструваше, че бърше дървения му плот, но воднистите му сини очи не се откъсваха от Фаран.

— Две бири — изръмжа Сам.

Селена плесна една сребърна монета на бара, привличайки вниманието на бармана. Даваше му прекалено много, но мършавата, мазолеста ръка на мъжа за нула време прибра среброто.

В „Подземието“ имаше достатъчно посетители, че Селена и Сам да се слеят с тълпата — главно пияници, които никога не напускаха пивницата, и хора, които явно обичаха да обядват в гнусна среда. Селена и Сам се правеха, че пият бирите си — изливаха алкохола на земята, когато никой не гледаше, — и в същото време наблюдаваха Фаран.

На масата пред Фаран и набития церемониалмайстор имаше заключено дървено ковчеже — несъмнено пълно с оборота на „Подземието“ от предишната нощ. Фаран се взираше с котешка устременост в Хелмсън, наглед забравил за ковчежето. Все едно канеше някой да го открадне.

— Колко ли ще се ядоса, ако открадна ковчежето? — умисли се Селена.

— Дори не си го помисляй.

Тя изцъка с език.

— Все да ми развалиш кефа.

Каквото и да обсъждаха Фаран и Хелмсън, разговорът им приключи бързо. Но вместо да се изкачи по стълбището, Фаран тръгна към стаите на момичетата. Мина покрай всяка ниша и каменна стая, а момичетата се изправяха пред него. Спящите мигновено бяха събудени и докато Фаран стигне до тях, всяка следа от сън бе изчезнала от лицата им. Той ги оглеждаше от глава до пети, инспектираше ги, коментирайки пред Хелмсън, който кимаше, покланяше се и раздаваше заповеди на момичетата.

Дори от другия край на помещението Селена разпознаваше ужаса по лицата им.

И двамата със Сам едвам успяваха да запазят равнодушния си вид. Фаран прекоси голямата стая и огледа нишите от другата й страна. Момичетата го чакаха в готовност. Като приключи, надникна през рамо към Хелмсън и му кимна.

Мъжът отпусна рамене, вероятно от облекчение, но когато Фаран щракна с пръсти на един от стражите пред малка врата, пребледня и бързо си намери друга работа. Вратата се отвори веднага и друг страж извлачи оттам окован, мърляв, мускулест мъж. Затворникът и бездруго изглеждаше с единия крак в гроба, но щом видя Фаран, започна да се моли, да се тръшка в хватката на стража.

Не се чуваше добре, но Селена различи достатъчно от трескавите молби на мъжа, за да схване същината: беше един от бойците на „Подземието“, дължеше на Джейн сума, която никога нямаше да успее да му изплати, и беше опитал да се изплъзне с измама.

Колкото и да обещаваше затворникът, че ще се издължи на Джейн с лихвите, Фаран просто се усмихваше, позволявайки му да бръщолеви, докато спря да си поеме разтреперана глътка въздух. Чак тогава Фаран кимна с брадичка към една врата, скрита зад съдрано перде, и усмивката му се разшири, когато стражът завлачи стенещия мъж към нея. Като отвори вратата, Селена мярна стълбище, водещо надолу.

Без дори да надникне към клиентите, които скришом го наблюдаваха от масите си, Фаран поведе стража и пленника надолу и затвори вратата. Предстоеше да въздаде справедливост, такава, каквато я възприемаше Джейн.

И наистина пет минути по-късно пронизителен писък отекна в „Подземието“.

Прозвуча по-скоро животински, отколкото човешки. Селена и преди беше чувала такива писъци — достатъчно изтезания беше виждала в Крепостта, за да знае, че когато хората крещяха така, болката едва започваше. До края й жертвите обикновено късаха гласните си струни и издаваха само пресипнали, грачещи звуци.

Селена стисна зъби толкова силно, че челюстта я заболя. Барманът махна рязко на музикантите в ъгъла и те незабавно засвириха, за да прикрият шума. Но писъците продължаваха да кънтят изпод каменния под. Фаран нямаше да убие жертвата си веднага. Не, все пак извличаше удоволствие от болката.

— Време е да си вървим — каза Селена, забелязала колко силно стиска Сам халбата си.

— Не можем просто…

— Можем — отсече тя. — Повярвай ми, и на мен ми се иска да разбия онази врата. Но това място е катакомба, а нямам намерение да умирам тук и сега. — Сам продължаваше да се взира във вратата към стълбището. — Когато му дойде времето — добави тя, слагайки ръка на рамото му, — ще се погрижиш да си плати.

Сам се обърна към нея, и макар лицето му да беше скрито под сенките на качулката, Селена лесно разчиташе агресията в тялото му.

— Ще си плати за всичко това — озъби се Сам.

В този момент Селена забеляза, че едни от момичетата ридаят, други треперят, а трети просто се взират в нищото. Да, Фаран идваше тук редовно; редовно използваше онази стая за мръсната работа на Джейн — напомняйки на всички останали да не ядосват разбойническия главатар. На колко ли ужаси се бяха нагледали клетите момичета — или поне наслушали?

Писъците продължаваха да извират от пода, когато Селена и Сам напуснаха „Подземието“.

* * *

Селена мислеше да се приберат направо у дома, но Сам настоя да отидат до обществения парк в един от заможните квартали покрай брега на Ейвъри. След като се разходиха по спретнатите чакълени алеи, той седна на една пейка с изглед към реката. Свали качулката си и потри лице с широката си ръка.

— Ние не сме такива — прошепна през пръсти.

Селена седна до него на дървената пейка. Веднага разбра за какво говори. Същата мисъл отекваше в съзнанието й по пътя насам. Бяха научени как да убиват и осакатяват, и изтезават — знаеше как да одере човек, без да го убие. Знаеше как да задържи някого в свяст през дълги часове на мъчения; как да причинява най-много болка, без жертвата й да умре от кръвозагуба.

Аробин беше подходил с голяма хитрост към уроците. Водеше й възможно най-долните престъпници — изнасилвачи, убийци, освирепели асасини, избили цял куп невинни хора — и я караше да чете всичката информация, която беше събрал за тях. Караше я да чете за всичките им зверства, докато не я обземеше такава ярост, че губеше здравия си разум, докато не я засърбяха ръцете да ги измъчва. Беше превърнал гнева й в смъртоносно оръжие. И то с нейно съгласие.

Преди събитията от Залива на Черепа, беше правила какво ли не, без дори да се замисли. Преструваше се, че има морални принципи, лъжеше самата себе си, размишлявайки, че щом насилието не й носи наслада, няма защо да се вини, но… без окото й да мигне, беше гледала как кръвта се стича към канала по наклонения под в тъмницата на Асасинската крепост.

— Не може да сме такива — повтори Сам.

Тя хвана ръцете му и го свали нежно от лицето му.

— Не сме като Фаран. Знаем как се прави, но не извличаме удоволствие от това. Там е разликата.

Умислените му кафяви очи съзерцаваха как Ейвъри тече мудно към морето.

— Когато Аробин ни наредеше да правим такива неща, никога не отказвахме.

— Нямахме избор. Но вече имаме.

Напуснеха ли Рифтхолд, сами щяха да решават — щяха да създадат свой собствен правилник.

Сам я погледна с толкова изтерзано, мрачно изражение, че й прилоша.

— Но винаги сме имали и онази част. Онази част, която се наслаждаваше на мъченията, ако ги търпеше някой заслужил.

— Да — пророни тя. — Да, винаги я е имало. Но винаги сме имали и граници, Сам. И не ги прекрачвахме. Човек като Фаран не знае какво е граница.

Не бяха като Фаран — Сам не беше като Фаран. Знаеше го в мозъка на костите си. Сам никога нямаше да е като Фаран. Никога нямаше да е и като нея. Понякога се питаше дали може да си представи колко тъмнина се криеше в душата й.

Сам се долепи до нея и отпусна глава на рамото й.

— Дали като умрем ще бъдем наказани за прегрешенията си?

Тя отправи поглед към далечния бряг на реката, където се нижеха редица порутени къщи и пристанища.

— Като умрем — отвърна, — едва ли боговете ще знаят какво да ни правят.

Сам я погледна с леко разведрени очи.

Селена му се усмихна и светът, поне за един мимолетен миг, се нареди.

* * *

Кинжалът виеше, докато Селена го точеше, и металът предаваше вибрациите си нагоре по ръцете й. Седнал до нея на пода в голямата стая, Сам разучаваше карта на града, проследявайки улиците му с пръсти. Бумтящата камина пред тях хвърляше танцуващи сенки и уютна топлина в хладната нощ.

Бяха се върнали при „Подземието“ тъкмо навреме да видят как Фаран се качва в каретата си. И до края на деня го следиха — пак до банката и други адреси, пак до къщата на Джейн. Селена остана при разбойническия главатар в продължение на два часа, за да разбере къде ходи. Оказаха се два загубени часа, в които единствено установи къде се крият шпионите му по улиците, тъй като Джейн изобщо не напусна дома си.

Ако Сам възнамеряваше да убие Фаран на следващата вечер, и двамата бяха на мнение, че трябва да се случи, когато тръгнеше с каретата от къщата по работа на Джейн или своя собствена. След дългия работен ден, Фаран несъмнено щеше да е уморен, а отбранителните му способности — отслабени. Нямаше да разбере какво му се е случило, докато кръвчицата му не изтечеше.

Сам щеше да облече специалния костюм, дело на майстора изобретател от Мелисанде, който сам по себе си беше същинска броня. В ръкавите му се криеха вградени остриета, ботушите бяха направени за катерене и, благодарение на Селена, неговият беше оборудван с непробиваемо парче паякова коприна точно в областта на сърцето.

Селена също притежаваше такъв, разбира се — но го използваше много избирателно, откакто мелисандският кортеж напусна града. Ако някой от костюмите им се нуждаеше от поправка, едва ли щяха да намерят достатъчно вещ занаятчия в Рифтхолд. Но елиминирането на Фаран беше оправдан риск за костюма на Сам. Освен вградените в него защити и оръжия, Сам щеше да носи и кинжалите, които Селена точеше сега. Тя изпробва едното острие в ръката си и се усмихна мрачно на острата болка.

— Достатъчно остър е да разреже и въздуха — обяви, преди да прибере кинжала в ножницата му и да го остави до себе си.

— Е — отвърна Сам с шарещи по картата очи, — да се надяваме, че няма да ми се наложи да го използвам.

Ако всичко минеше по план, Сам трябваше просто да изстреля четири стрели: по една за обезвреждането на кочияша и слугата, една за Фаран — и още една за него, за да са сигурни, че е мъртъв.

Селена взе друг кинжал и започна да го точи. После кимна с брадичка към картата.

— Маршрути за бягство?

— Измислил съм десетина — отвърна Сам и й ги показа.

Беше избрал няколко улици в съседство с къщата на Джейн, откъдето можеше да изстреля стрелите си и откъдето можеше да се измъкне възможно най-бързо.

— Напомни ми защо няма да дойда с теб?

Кинжалът в ръцете й издаде дълъг стон.

— Защото ще стоиш тук и ще стягаш багажа.

— Ще стягам багажа?

Ножът застина в ръката й.

Той върна очи към картата, после каза внимателно:

— Уредих ни места на кораб за южния континент, който отплава след пет дни.

— Южния континент.

Сам кимна, все така съсредоточен в картата.

— Щом ще се махаме от Рифтхолд, по-добре да се махнем от целия континент.

— Не сме обсъждали подобно нещо. Решихме да се преместим в друг град на този континент. Ами ако на Южния има друга Гилдия на асасините?

— Ще поискаме да ни приемат.

— Няма да се моля на някоя си безименна гилдия и да се подчинявам на аматьорските й асасини!

Сам вдигна поглед.

— Гордостта ти ли ще пострада, или разстоянието те притеснява?

— И двете! — Тя стовари кинжала и точилото върху килима. — Съгласих се да заживеем на някое място като Банджали или Белхейвън, или Аниел. Не на друг континент, за който не знаем почти нищо! Планът не беше такъв.

— Поне ще сме далеч от империята на Адарлан.

— Империята не ме интересува!

Той се отпусна назад върху ръцете си.

— Защо просто не си признаеш, че всичко е заради Аробин?

— Напротив. Не знаеш какво говориш.

— Защото, ако заминем за Южния континент, никога няма да ни намери. А не мисля, че си готова да се примириш с това.

— Отношенията ми с Аробин…

— Какво? Приключиха? Затова ли не ми каза, че вчера ти е идвал на гости?

Сърцето й прескочи.

Сам продължи:

— Докато ти следеше Джейн днес, Аробин ме срещна на улицата и май се изненада, че не си ми споменала за гостуването му. Освен това ме посъветва да те попитам какво е станало, преди да те намери полумъртва на речния бряг, когато още бяхме деца. — Сам се приведе напред и се подпря на една ръка, доближавайки лице до нейното. — И знаеш ли какво му казах? — Дъхът му топлеше устата й. — Че не ме е грижа. А той продължи да ми пуска стръв, да ме кара да се усъмня в теб. Затова, като си тръгна, отидох право на пристанището и намерих първия кораб, който да ни отведе надалеч от тоя проклет континент. От него, защото въпреки че напуснахме Гилдията, той никога няма да ни остави на мира.

Тя преглътна сухо.

— Говорил ти е за това? За… за произхода ми?

Сам явно видя нещо като страх в очите й, защото внезапно поклати глава, отпускайки рамене.

— Селена, когато си готова да ми споделиш истината, ще го направиш. И каквото и да е тя, настъпи ли денят, ще се гордея, че си ми се доверила достатъчно. Дотогава обаче не е моя работа, нито пък на Аробин. Само твоя.

Селена долепи чело до неговото и тялото му се поотпусна, нейното също.

— Ами ако допуснем грешка, заминавайки за Южния континент?

— Тогава пак ще се преселим. И ще продължаваме да се местим, докато не намерим нашето си място.

Тя затвори очи и си пое дъх.

— Ще ми се смееш ли, ако ти призная, че ме е страх?

— Не — отвърна тихо той, — в никакъв случай.

— Може пък да изпробвам твоя трик. — Тя отново вдиша. — Името ми е Селена Сардотиен и няма да се боя.

Този път Сам се засмя и дъхът му погъделичка устата й.

— Май ще трябва да го кажеш малко по-убедително.

Тя отвори очи. Сам я наблюдаваше със смесица от гордост, удивление и толкова откровена обич, че Селена видя почти онази далечна земя, която щяха да нарекат свой дом, бъдещето, което ги очакваше, и искрицата надежда, обещаваща щастие, за каквото никога не бе дръзвала да мечтае. И макар Южният континент да беше драстична промяна в плановете им… Сам имаше право. Нов континент за едно ново начало.

— Обичам те — пророни той.

Селена го прегърна силно, вдишвайки уханието му. И отговори само:

— Мразя да си стягам багажа.