Сара Дж. Маас
Острието на асасина (46)

4

Сама в кухнята, Селена си наля чаша чай, мъчейки се да овладее треперещите си ръце. Вероятно беше взел адреса й от слугите, които й помогнаха да пренесе вещите си. Но да го открие тук, проникнал с взлом в дома й… Откога ли седеше вътре? Дали се беше ровил из притежанията й?

Тя сипа и втора чаша чай, за Аробин, преди да се върне във всекидневната. Той седеше с кръстосани крака, преметнал ръка през облегалката на дивана, сякаш се чувстваше у дома си.

Селена му подаде мълчаливо чашата, после седна в едно от креслата. Камината не беше запалена и Сам дори беше оставил един от прозорците във всекидневната отворен заради топлото време навън. Солен бриз откъм Ейвъри влетя в апартамента, развявайки пурпурните кадифени пердета и косите й. И това ухание щеше да й липсва.

Аробин отпи от чашата си и надникна към кехлибарената течност вътре.

— На кого да благодаря за великолепния вкус по отношение на чая?

— На мен. Но това го знаеш.

— Хмм. — Аробин отпи втора глътка. — Знаеш ли, наистина го знам. — Следобедната светлина озари сивите му очи, превръщайки ги в разтопено сребро. — Не знам обаче защо двамата със Сам решихте, че е добра идея да елиминирате Йоан Джейн и Рурк Фаран.

Естествено, че знаеше.

— Не ти влиза в работата. Клиентът ни не искаше да работи с Гилдията, а след като преведох парите по сметката ти, със Сам вече не сме част от нея.

— Йоан Джейн — повтори Аробин, сякаш си въобразяваше, че не е чувала името му преди. — Йоан Джейн. Побъркахте ли се?

Тя стисна челюсти.

— Не виждам защо да се доверявам на твоето мнение.

— Дори аз не бих погнал Джейн. — Очите на Аробин горяха. — И го казвам като човек, обмислял години наред начини да го пратя в гроба.

— Няма да играя поредната ти игра на нерви. — Тя остави чая си и стана от креслото. — Напусни къщата ми.

Аробин просто я изгледа, сякаш беше нацупена хлапачка.

— Джейн неслучайно е безспорният разбойнически главатар на Рифтхолд. И неслучайно точно Фаран му е помощник. Ти може да си съвършеният асасин, Селена, но не си неуязвима.

Тя скръсти ръце.

— А дали не се опитваш да ме разубедиш, защото се притесняваш, че като го убия, вече със сигурност ще съм те надминала?

Аробин скочи на крака, извисявайки се над нея.

— Опитвам да те разубедя, глупаво, неблагодарно момиче такова, защото Джейн и Фаран са смъртоносни. Дори стъкленият дворец да ми предложи някой клиент, пак не бих приел такава мисия!

Селена усети как ноздрите й се разширяват от ярост.

— Как очакваш да повярвам и на една твоя дума след всичко, което ми причини? — Вече придвижваше бавно ръка към кинжала на колана си. Аробин задържа поглед върху лицето й; познаваше всяко движение на ръцете й и нямаше нужда да ги наблюдава. — Напусни дома ми — изръмжа тя.

Аробин я удостои с половинчата усмивка и плъзна съсредоточен поглед из апартамента й.

— Кажи ми, Селена: Вярваш ли на Сам?

— Що за въпрос е това?

Аробин пъхна небрежно ръце в джобовете на сребристата си туника.

— Сподели ли му истината за произхода си? Нещо ми подсказва, че би искал да знае. Може би преди да ти посвети живота си.

Стараейки се да запази равномерното си дишане, Селена отново посочи вратата.

— Върви си.

Аробин сви рамене, махна с ръка, сякаш за да анулира поставените въпроси, и тръгна към входната врата. Тя следеше всяко негово движение, всяка стъпка, всяко трепване на раменете му, всеки поглед. Като хвана месинговата дръжка на вратата, Аробин се обърна към нея. Очите му — тези сребърни очи, които вероятно щяха да я преследват до края на дните й — светеха.

— Каквото и да съм ти причинил, Селена, наистина те обичам.

Думата я блъсна като камък в главата. Никога не й беше признавал такова нещо досега. Нито веднъж.

Помежду им се спусна дълго мълчание.

Аробин преглътна.

— Правя каквото правя, защото ме е страх… и защото не знам как да изразявам чувствата си. — Говореше толкова тихо, че едвам го чуваше. — Направих всички онези неща, защото ти се ядосах, че избра Сам.

Кралят на асасините ли говореше, или бащата, или пък любовникът, който никога не се беше проявил наяве?

Внимателно изработената маска на Аробин падна и раната, която му беше нанесла, просветна в неземните му очи.

— Остани с мен — прошепна той. — Остани в Рифтхолд.

Тя преглътна, и то много трудно.

— Напускам.

— Не — пророни тихо той. — Не си отивай.

Не.

Беше му повтаряла същото в нощта, когато я преби, в мига, преди да я удари, когато още си мислеше, че ще нарани Сам вместо нея. А той й нанесе такъв побой, че загуби съзнание. После беше наказал и Сам.

Недей.

Това й каза Ансел в пустинята, когато Селена притисна острието на меча си в тила й, когато агонията от предателството на Ансел едва не я принуди да убие момичето, което бе нарекла своя приятелка. Но онова предателство бледнееше пред факта, че Аробин я изигра да убие Доневал, човека, способен да освободи безброй роби.

Използваше думите като окови, за да я плени отново. През годините им заедно толкова пъти можеше да й каже, че я обича — знаеше колко тръпнеше да го чуе Селена. Но така и не изговори дълго чаканите думи, докато не дойде време да ги използва като оръжие. Но сега Селена си имаше Сам. Сам, който й казваше тези думи, без да чака нищо в замяна, Сам, който незнайно защо я обичаше…

Селена килна глава настрани — единственото предупреждение, че все още е готова да го нападне.

— Напусни дома ми.

Аробин просто кимна бавно и си тръгна.

* * *

Механа „Черния лебед“ беше претъпкана като всяка друга нощ. Седнала до Сам на маса в средата на пълното помещение, Селена нямаше особено желание да опитва говеждата яхния пред себе си. Нито пък да говори, въпреки че Сам й беше разказал надълго и нашироко какво е успял да научи за Фаран и Джейн. Тя не му спомена за неочакваното посещение на Аробин.

Групичка кискащи се млади жени седяха на една от близките маси и си бърбореха за почивката на принца по Сурианското крайбрежие и как им се искало да отидат с него и бляскавите му приятели и прочие, и прочие, докато на Селена не й хрумна да ги замери с лъжицата си.

Но „Черния лебед“ не беше побойническо заведение. Обслужваше клиенти, дошли да се насладят на добра храна, добра музика и добра компания. Тук нямаше кръчмарски сбивания, тъмни сделки и проститутки. Може би именно затова със Сам редовно вечеряха тук — мястото им се струваше някак нормално.

И щеше да й липсва.

Като се прибраха след вечеря — странно, но някак не чувстваше апартамента напълно свой, след като Аробин беше проникнал в него, — Селена влезе директно в банята и запали няколко свещи. Нямаше търпение този ден да приключи. Да убият Джейн и Фаран и да си вървят.

Сам се появи на вратата.

— Никога не съм те виждал толкова мълчалива — отбеляза той.

Тя се погледна в огледалото над скрина. Белегът на бузата й от боя с Ансел вече избледняваше, а онзи на врата й също почти изчезваше.

— Уморена съм — отвърна тя.

И не лъжеше. Започна да разкопчава туниката си с учудващо непохватни пръсти. Затова ли беше дошъл Аробин? Защото знаеше, че ще й повлияе така? Тя изпъна гръб, толкова вбесена от мисълта, че й идеше да счупи огледалото.

— Случило ли се е нещо?

Разкопча и последното копче от туниката си, но не я съблече. Вместо това се обърна към Сам и го загледа. Можеше ли наистина да му разкрие всичко?

— Кажи ми — подкани я той само с угриженост в кафявите си очи, без нито капка скрити помисли, без машинации…

— Сподели ми най-дълбоката си тайна — пророни тихо.

Сам присви очи, но се отблъсна от рамката на вратата и седна на ръба на леглото. Прокара ръка през косата си и краищата й щръкнаха в различни посоки.

Най-накрая рече:

— Единствената тайна, която съм носил през живота си, беше, че те обичам. — Той й се поусмихна. — Това беше единственото нещо, което вярвах, че ще отнеса в гроба си.

Очите му сияеха толкова силно, че сърцето й едва не спря.

Тя отиде при него и сложи едната си ръка на бузата му, а другата преплете в косата му. Сам завъртя глава да целуне дланта й, сякаш призрачната кръв по ръцете й не го притесняваше. Очите му отново намериха нейните.

— А твоята каква е?

Стаята й се струваше твърде малка, въздухът — прекалено задушлив. Тя затвори очи. Нужна й беше цяла минута и повече смелост, отколкото очакваше, но отговорът все пак дойде. Винаги го бе носила в себе си — шепнеше й насън, криеше се зад всяка глътка въздух, тъмно бреме, от което никога нямаше да се освободи.

— Дълбоко в себе си — пророни тя — съм страхливка.

Той вдигна вежди.

— Страхливка съм — повтори Селена. — И ме е страх. Страхувам се през цялото време. Винаги.

Той свали ръката й от бузата си, за да целуне върховете на пръстите й.

— И аз се страхувам понякога — промълви до кожата й. — Искаш ли да чуеш нещо нелепо? Винаги, когато се уплаша здравата, си повтарям ето това: Името ми е Сам Кортланд… и няма да се боя. Правя го от години.

Този път тя вдигна вежди.

— И това действа?

Той се засмя до пръстите й.

— Понякога да, понякога не. Но обикновено ме кара да се поотпусна. Или да се посмея на глупостта си.

Не точно за такъв страх говореше тя, но…

— Харесва ми — заяви.

Той преплете пръсти с нейните и я издърпа в скута си.

— На мен пък ти ми харесваш — пророни Сам и Селена му позволи да я целува, докато отново не забрави тъмното бреме, което вечно щеше да я преследва.