Сара Дж. Маас
Острието на асасина (45)

3

Зората се прокрадна в стаята им, изпълвайки я със златиста светлина, която накара косата на Сам да заблести като бронз.

Опряна на лакът, Селена го гледаше как спи.

Голите му гърди още носеха разкошния слънчев загар от лятото — от дните на тренировки в някой от вътрешните дворове на Крепостта или пък на излежаване по бреговете на Ейвъри. Белези с различна дължина осейваха гърба и раменете му: някои тънки и прави, други — по-дебели и разкривени. Цял живот на тренировки и боеве… Тялото му представляваше карта на приключенията му, доказателство за възмъжаването под опеката на Аробин Хамел.

Тя плъзна пръст надолу по извивката на гръбнака му. Не искаше да вижда повече белези по плътта му. Не искаше такъв живот за него. Той заслужаваше по-добро.

Едва ли веднага щом се преселеха щяха да оставят зад гърба си смъртта, убийствата и всичко, което те носеха със себе си — но някой ден, в далечното бъдеще, може би…

Тя отмести косата от очите му. Някой ден и двамата щяха да оставят мечовете, кинжалите и стрелите. А напускайки Рифтхолд и Гилдията, щяха да направят първата стъпка към този ден, дори да им се наложеше да продължат да работят като асасини още няколко години.

Сам отвори очи и като я видя да го гледа, й се усмихна сънливо.

Прозрението я връхлетя като удар в корема. Да — заради него някой ден можеше да се откаже от статута си на Адарлански асасин, от величието и богатствата.

Той я дръпна върху себе си и преметна ръка през голия й кръст. Погали с нос врата й и вдиша дълбоко уханието й.

— Да убием Джейн и Фаран — пророни Селена.

Сам измърка нещо до кожата й и й стана ясно, че още не се е събудил напълно — и че мисли за съвсем други неща.

Селена впи нокти в гърба му и той изсумтя недоволно, но не опита да се разбуди.

— Първо ще елиминираме Фаран, за да разклатим йерархията. Би било твърде рисковано да нападнем и двамата наведнъж; прекалено много неща могат да се объркат. Но ако свалим първо Фаран, дори така да вдигнем охранителите на Джейн под тревога, поне ще изпаднат в смут. И тъкмо тогава ще убием Джейн.

Стабилен план. Нравеше й се. Трябваха им само няколко дни да разучат отбранителната линия на Фаран и вариантите за преодоляването й.

Сам измрънка още нещо, което прозвуча като както кажеш, само млъквай и заспивай.

Селена вдигна поглед към тавана и се усмихна.

* * *

След като закусиха и Селена посети банката, за да преведе една солидна сума по сметката на Аробин (което изостри нервите и на двама им със Сам), прекараха деня в събиране на информация за Йоан Джейн. Най-големият разбойнически главатар в Рифтхолд имаше непробиваема охрана и лакеите му бяха навсякъде: бездомни сирачета шпиони, блудници от „Подземието“, ханджии, търговци и дори членове на градската стража.

Всички знаеха къде живее: в огромна триетажна сграда от бял камък на една от най-хубавите рифтхолдски улици. Толкова пазачи наблюдаваха дома му, че беше прекалено рисковано да правиш каквото и да било, освен да минеш покрай къщата. Дори ако просто спреш да я погледаш няколко минути, имаше опасност да привлечеш вниманието на някой от дегизираните му копои, навъртащи се по улицата.

Звучеше абсурдно човек като Джейн да живее на толкова открито място. Съседи му бяха заможни търговци и дребни благородници. Дали знаеха с кого споделят улицата и какво се случва под покрива от смарагдови керемиди?

Селена и Сам извадиха късмет, докато се шляеха покрай къщата, преструвайки се на добре облечена, красива двойка, тръгнала на утринна разходка из столицата. Тъкмо като подминаваха входа, Фаран, дясната ръка на Джейн, излезе от вратата и закрачи наперено към черната карета, спряла отпред.

Селена усети как ръката на Сам се напряга под нейната. Той продължи да гледа напред; не смееше да задържа очи върху Фаран, за да не го забележи някой. Селена обаче се направи, че е видяла бримка в горскозелената си туника и успя да надникне няколко пъти.

Беше чувала за Фаран. Кой ли не беше. Ако си имаше конкурент в публичната слава, това определено беше той.

Висок, широкоплещест, вероятно наближаващ трийсетте, Фаран бил роден и изоставен на рифтхолдските улици. Започнал да работи за Джейн като един от сираците му шпиони, и с годините се изкачил в йерархията на покварения му двор, оставяйки следа от трупове, докато господарят му не го обявил за своя дясна ръка. Като го гледаше сега, с изтънчените му сиви дрехи и лъскава черна коса, зализана с педантично съвършенство, Селена не можеше да си представи, че някога се е подвизавал сред освирепелите глутници от малки зверчета, скитащи из бедняшките квартали.

Докато слизаше по стълбите към каретата, която го чакаше на входната алея, Фаран сякаш мереше всяка от плавните си стъпки; цялото му тяло излъчваше едвам обуздана мощ. Дори от другата страна на улицата Селена виждаше блясъка в тъмните му очи, усмивката по бледото му лице, от която я полазиха тръпки.

Знаеше, че труповете, които Фаран оставяше след себе си, никога не бяха цели. През годините си на възход от сиротно гаменче в дясна ръка на разбойническия главатар, Фаран бе развил вкус към садистичните изтезания. Именно това му беше спечелило мястото до Джейн — и държеше конкурентите му настрана.

Фаран се качи в каретата с едно ловко движение, толкова плавно, че бутиковият му тоалет почти не помръдна от мястото си. Каретата тръгна по входната алея и сви по улицата, а докато минаваше покрай тях, Селена вдигна поглед към нея.

И срещна този на Фаран през прозореца — взираше се право в нея.

Сам се престори, че не забелязва, а Селена задържа лицето си напълно безизразно — равнодушието на благовъзпитана дама, нямаща ни най-малка представа, че човекът, който я наблюдаваше като котка — мишка, беше един от най-извратените мъже в империята.

Фаран й се усмихна. В усмивката му нямаше нищо човешко.

И точно затова клиентът им даваше цяло състояние за смъртта на Фаран и Джейн.

Тя сведе глава, отхвърляйки свенливо вниманието му, а усмивката на Фаран се разшири още повече, докато градският трафик поглъщаше каретата му.

Сам въздъхна.

— Радвам се, че първо него ще очистим.

Една тъмна, кръвожадна част от нея искаше точно обратното… да гледа как котешката му усмивка посърва, след като откриеше, че Селена Сардотиен е убила Джейн. Но Сам имаше право. Нямаше да спи нощем при мисълта, че Фаран не щади ресурси за издирването им.

Двамата направиха дълъг, бавен кръг по улиците около къщата Джейн.

— Ще е по-лесно да хванем Фаран на път за някъде — отбеляза Селена, съзнавайки колко чифта очи следяха разходката им в околността. — Охраната на къщата е прекалено тежка.

— Бих казал, че за два дни ще намеря начин — отвърна Сам.

— Ти ще намериш начин?

— Предполагам, ще искаш честта да убиеш Джейн. Затова аз ще се заема с Фаран.

— Защо да не работим заедно?

Усмивката му избледня.

— Защото държа да не се намесваш възможно най-дълго.

— Това, че с теб сме заедно, не ме прави бездарна слабачка.

— Не съм казал такова нещо. Но нима можеш да ме виниш, че искам да задържа възлюбената си далеч от човек като Фаран? И преди да си започнала да изреждаш постиженията си дотук, нека ти напомня, че знам колко хора си убила и от колко опасни ситуации си се измъквала. Но този клиент го открих аз, така че ще действаме по мой план.

Ако не ги наблюдаваха от всеки ъгъл, Селена вероятно щеше да го фрасне.

— Как смееш…

— Фаран е чудовище — продължи Сам без да я поглежда. — Сама го каза. И ако нещо се обърка, в никакъв случай не искам да попадаш в ръцете му.

— Ще е по-безопасно, ако работим заедно.

В челюстта му потрепна мускул.

— Не искам да ме пазиш, Селена.

— Заради парите ли го правиш? Защото плащам за разни неща?

— Не, защото аз отговарям за тази мисия и защото не е казано, че само ти трябва да измисляш правилата.

— Поне ми позволи да се заема с въздушното наблюдение — пробва се тя.

Можеше да отстъпи Фаран на Сам — можеше да свири втора цигулка в тази мисия. Нали току-що се беше примирила с мисълта, че един ден ще се откаже да бъде Асасинът на Адарлан? Нека вземе главната роля.

— Никакво въздушно наблюдение — отсече Сам. — Ще бъдеш в другия край на града, далеч от всичко това.

— Съзнаваш колко нелепо постъпваш, нали?

— Обучавал съм се толкова, колкото и ти, Селена.

Можеше да продължи да настоява — да спори с него, докато не го склонеше, — но видя горчивината в очите му. Не я беше виждала от месеци, още от случките в Залива на Черепа, когато двамата бяха почти врагове. Сам открай време бе принуден да гледа отстрани, докато нея я обсипваха с лаври, и да приема мисиите, които тя не благоволяваше да изпълни. А това беше абсурдно, като се имаше предвид талантът му.

Ако убиването на хора можеше да се нарече талант.

И макар Селена да обичаше да се перчи с прозвището Асасинът на Адарлан, вече й се струваше, че подобна арогантност спрямо Сам е жестока.

Затова, колкото и да я болеше да го каже, колкото и да й пречеше обучението й да се съгласи, тя го сръчка с рамо и отвърна:

— Хубаво. Елиминирай Фаран сам. Но аз ще видя сметката на Джейн — и то по моите правила.

* * *

На Селена й предстоеше ежеседмичният й урок по танци с мадам Флорин, която обучаваше всички танцьори от Кралския театър, затова остави Сам да довърши огледа и тръгна към частното студио на възрастната жена.

Четири часа по-късно, потна и уморена до болка, Селена тръгна през града обратно към апартамента им. Познаваше строгата мадам Флорин още от дете: тя преподаваше най-модерните популярни танци на всички асасини на Аробин. Селена обаче ходеше и на допълнителни уроци заради гъвкавостта и грацията, на които класическите танци възпитаваха тялото. Открай време подозираше, че дръпнатата преподавателка едвам я търпи — но за нейна изненада мадам Флорин отказа да й взима пари за уроците, след като разбра, че е напуснала Аробин.

Преместеха ли се, трябваше да си търси нова учителка по танци. И най-вече студио със сносен пианист.

Освен това новият им град задължително трябваше да разполага с библиотека. Голяма, прекрасна библиотека. Или поне книжарница с добре осведомен собственик, който да задоволява жаждата й за книги.

И добър бутик за дрехи. И парфюмерия. И бижутерия. И сладкарница.

Краката й се влачеха, докато изкачваше дървеното стълбище към апартамента им над склада. Заради урока. Мадам Флорин беше безкрайно взискателна учителка — не приемаше меки китки, разпусната стойка и изобщо нищо друго, освен най-доброто от Селена. Макар че винаги проявяваше толерантност през последните двайсет минути от уроците им, когато с нейно позволение Селена обикновено молеше ученика на пианото да засвири любимата й музика и тя се впускаше в необуздани танци. Пък и сега, когато вече нямаше пиано в собствения си дом, мадам Флорин дори й позволяваше да остане след уроците, за да се упражнява.

Като стигна върха на стълбището, Селена впери поглед в сребристозелената врата на апартамента си.

Можеше да напусне Рифтхолд. Ако само така щеше да се освободи от Аробин, можеше да остави всичко любимо зад гърба си. И други градове на континента имаха библиотеки, книжарници и умели шивачи. Едва ли толкова прекрасни, колкото тези в Рифтхолд, и едва ли сърцето на другия град щеше да бие с познатия ритъм, който толкова обичаше, но… заради Сам беше готова да напусне.

Тя въздъхна, отключи вратата и влезе в апартамента.

Аробин Хамел седеше на дивана.

— Здравей, скъпа — усмихна й се той.