Сара Дж. Маас
Острието на асасина (44)

2

На следващия ден, когато Селена и Сам влязоха в Асасинската крепост, сякаш нищо не се беше променило. Същата разтреперана икономка ги посрещна на вратата и бързо се оттегли, а Уесли, прислужникът на Аробин, стоеше на поста си пред кабинета на Краля на асасините.

Двамата тръгнаха право към вратата и Селена използваше всяка стъпка да попива и най-малките подробности около себе си. Два меча на гърба на Уесли, по един на двата му хълбока, два кинжала в ножници на кръста му, един проблясващ от ботуша му — вероятно още един, скрит в другия ботуш. Очите му бяха отворени на четири — нямаше и следа от умора или болест, или нещо друго, което можеше да използва, стигнеше ли се до бой.

Сам обаче просто отиде до Уесли и макар че през целия им път до крепостта беше мълчал, протегна ръка и каза:

— Радвам се да те видя, Уесли.

Уесли се здрависа с него и се поусмихна.

— Бих казал, че изглеждаш добре, момко, но тая синина говори друго. — Пазачът надникна към Селена, която вирна брадичка и изпуфтя. — Ти изглеждаш почти същата — отбеляза той с предизвикателен блясък в очите.

Открай време не я харесваше — и не си правеше труда да любезничи с нея. Сякаш винаги бе знаел, че Селена и Аробин ще станат противници, а той ще е първата отбранителна линия.

Тя директно го подмина.

— А ти продължаваш да изглеждаш като кретен — подхвърли му нежно и отвори вратите на кабинета.

Сам му се извини тихо, а Селена влезе в стаята, където Аробин вече ги чакаше.

Краля на асасините ги наблюдаваше с усмивка, сключил ръце на бюрото пред себе си. Уесли затвори вратата след Сам и двамата мълчаливо заеха двата стола пред масивното дъбово писалище на Аробин.

Един поглед към изнуреното лице на Сам й подсказа, че и той си припомня последния път, когато двамата бяха стояли тук заедно. Нощта, когато Аробин ги преби до несвяст. Нощта, в която Сам загърби лоялността си към Краля на асасините — и заплаши да убие Аробин, задето я беше наранил. Нощта, която промени всичко.

Усмивката на Аробин се разшири — обиграно, елегантно изражение, имитиращо благосклонност.

— Колкото и да се радвам да ви видя в добро здраве — подхвана той, — искам ли да чуя какво ви води у дома?

У дома? Това вече не беше неин дом, и Аробин го знаеше. Думата беше просто поредното му оръжие.

Сам се наежи, но Селена просто се наведе напред. Бяха се разбрали тя да говори, понеже Сам можеше да си изпусне нервите в разговор с Аробин.

— Имаме предложение за теб — обяви тя, неподвижна като статуя.

— Така ли?

Аробин се облегна назад в креслото си.

— Напускаме Рифтхолд — заяви Селена със сдържан, спокоен глас. — Искаме да напуснем и Гилдията. Имаме намерение да основем свой собствен бизнес в друг град на континента. Нищо конкуриращо Гилдията — добави делово, — просто частно начинание, с което да свързваме двата края.

Може и да се нуждаеше от благословията му, но нямаше да му се моли.

Аробин прехвърли поглед от Селена към Сам и присви сребристи очи към сцепената му устна.

— Любовна свада?

— Неразбирателство — обясни Селена, преди Сам да му се е озъбил.

Естествено, че Аробин нямаше да им даде отговор веднага. Сам вкопчи пръсти в дървените странични облегалки на стола си.

— А, ясно — отвърна Аробин, все така усмихнат. Все така спокоен, изтънчен и смъртоносен. — И къде точно живеете сега? На някое хубаво местенце, надявам се. Не бих искал никой от асасините ми да се валя в мизерия.

Щеше да ги принуди да си разменят престорени любезности, докато не благоволеше да отговори на въпроса им. Сам се беше сковал в стола си. Селена направо усети горещата вълна на гнева му, когато Аробин каза асасините ми, поредните думи, остри като бръснач. Тя стисна зъби да укроти собствената си ярост.

— Изглеждаш добре, Аробин — направи му комплимент.

Щом той не отговаряше на нейните въпроси, то и тя нямаше да отговаря на неговите. Особено по отношение на настоящия им адрес, макар че вероятно вече го знаеше.

Аробин махна с ръка и отново се облегна в креслото си.

— Крепостта ми се струва пуста без вас двамата.

Каза го толкова убедително — сякаш бяха напуснали, само и само да го ядосат, — че й стана чудно дали не говореше искрено, дали не беше забравил какво й е причинил и как се е отнесъл със Сам.

— А сега ви е хрумнало да напуснете столицата и Гилдията…

Лицето му оставаше все така неразгадаемо, а Селена се мъчеше да диша равномерно, да не позволява на сърцето си да препуска. Въпросът й още нямаше отговор.

Тя продължаваше да стои с гордо вдигната глава.

— Е, приема ли Гилдията напускането ни?

Имаше чувството, че балансира всяка от думите си на ръба на острие.

Очите на Аробин просветнаха.

— Свободни сте да си ходите.

Да си ходят. Не казваше нищо за Гилдията.

Селена отвори уста да поиска по-ясен отговор, но тогава…

— Отговори ни, по дяволите.

Сам беше оголил зъби и лицето му бледнееше от гняв.

Аробин отмести погледа си към него и усмивката му стана толкова смъртоносна, че Селена едвам се сдържа да не посегне към кинжала си.

— Вече ви отговорих. Свободни сте да правите каквото си пожелаете.

Селена знаеше, че има секунди, преди Сам да избухне наистина — преди да подхване скандал, с който щеше да съсипе всичко. Усмивката на Аробин се разрасна още повече и Сам отпусна ръце до тялото си — пръстите му закръжаха опасно близо до дръжките на меча и кинжала му.

Проклятие.

— Готови сме да предложим толкова за прекратяване на членството ни в Гилдията — намеси се Селена, само и само да ги разтърве. О, богове, и тя самата умираше за един добър бой, но не такъв, не точно с Аробин. За щастие, и двамата се обърнаха към нея, когато назова сумата. — Смятам, че отговаря повече от задоволително на желанието да се отцепим и да започнем свой бизнес.

Аробин впери твърде дълъг поглед в нея, преди да каже по-висока цифра.

Сам скочи на крака.

— Ти побъркан ли си?

Селена беше твърде смаяна да помръдне. Толкова много пари… Явно някак беше научил колко й оставаха в банката. Защото ако му платеше такава сума, директно изпразваше сметката си. Тогава щяха да разчитат само на мижавите спестявания на Сам и колкото можеше да вземе от апартамента — който вероятно щеше да се продаде трудно заради адреса и необичайното си разположение.

Тя отвърна на предложението му с по-ниска цифра, но Аробин просто поклати глава и впери поглед в Сам.

— Вие сте най-добрите ми асасини — заяви с влудяващо спокойствие. — Ако си тръгнете, и престижът, и парите, които бихте подсигурявали на Гилдията, ще бъдат загубени. Трябва да отчета и този факт. Предлагам ви разумна цена.

— Разумна — изсъска Сам.

Селена обаче вдигна брадичка, макар и със свит на топка стомах. Можеше да се пазари с него до посиняване, но той очевидно беше избрал сумата с причина. И нямаше да склони. Това беше последната му плесница — последното завъртане на ножа за нейно наказание.

— Приемам — отвърна накрая с вяла усмивка. Сам завъртя глава към нея, но тя не откъсна очи от елегантното лице на Аробин. — Ще наредя незабавно да преведат парите по твоята сметка. А след това напускаме. И очаквам да не ни притеснявате нито ти, нито Гилдията. Разбрахме ли се?

Селена стана. Трябваше да избяга надалеч от Крепостта. Бяха допуснали грешка, връщайки се тук. Пъхна ръце в джобовете си, за да скрие, че започваха да треперят.

Аробин се ухили насреща й и тя осъзна, че не може да скрие нищо от него.

— Разбрахме се.

* * *

— Нямаше право да приемаш предложението му — беснееше Сам с толкова яростна гримаса, че хората по широкия градски булевард буквално отскачаха от пътя му. — Нямаше право, без да се посъветваш с мен. Та ти дори не се пазари!

Селена зяпаше по витрините на магазините, докато ги подминаваха. Обожаваше търговския район в сърцето на столицата — чистите тротоари, обточени с дървета, главния булевард, водещ до мраморното стълбище на Кралския театър, това, че тук можеше да намери всичко от обувки до парфюми, бижута и изящни оръжия.

— Ако му платим толкова, задължително ще трябва да си осигурим мисия, преди да заминем!

Ако му платим.

— Ще му платя — натърти тя.

— Друг път.

— Парите са си мои и мога да правя с тях каквото пожелая.

— Вече погаси и моя, и твоя дълг. Няма да ти позволя да му дадеш и петаче повече. Ще намерим начин да заобиколим налога за напускане.

Минаха покрай претъпкания вход на една популярна чайна, където изтънчено облечени дами си приказваха под топлото есенно слънце.

— Притеснява те, че иска толкова много пари, или че аз ще ги платя?

Сам наби пети, и макар той самият дори да не погледна дамите в чайната, те определено го забелязаха. Дори излъчващ гняв, Сам беше красив. И прекалено ядосан да отрази факта, че това определено не беше подходящо място за спорове.

Селена го сграбчи за ръката и го задърпа напред, усещайки погледите на жените върху себе си. Нямаше как да не изпита лека доза самодоволство, докато оглеждаха тъмносинята й туника с прелестна златиста бродерия по реверите и маншетите, прилепналите й кремави панталони и високите до коленете кафяви ботуши, ушити от мека като масло кожа. Макар и повечето жени — особено заможните и онези с благородническа кръв — да предпочитаха рокли и убийствени корсети, панталоните и туниките се носеха доста, затова първокласният й тоалет нямаше да остане незабелязан от дамите, поседнали на раздумка пред чайните.

— Притеснява ме това — процеди Сам през зъби, — че ми омръзна да играя по свирката му и предпочитам да му прережа гърлото, вместо да му давам пари.

— Тогава си глупак. Ако напуснем Рифтхолд в лоши отношения с него, никога няма да успеем да си намерим друго място. Не и ако искаме да запазим професията си. А и дори да решим да се заемем с честен труд, вечно ще се питам дали той или Гилдията няма да изскочат някой ден, за да си потърсят парите. Затова съм напълно готова да му прехвърля цялата сума по сметката си, ако така ще спя спокойно до края на живота си.

Достигнаха грамадното кръстовище в сърцето на търговския район, където куполът на Кралския театър се издигаше над улици, задръстени с коне, карети и хора.

— Но къде е границата? — попита тихо Сам. — Кога ще кажем достатъчно?

— Това е последният път.

Той изсумтя иронично.

— О, да, със сигурност.

После свърна по един от булевардите — в обратната посока на дома им.

— Къде тръгна?

Сам надникна през рамо.

— Трябва да си избистря главата. Ще се видим у дома.

Тя го погледа как пресича оживения булевард, докато столичната блъсканица не го погълна.

След това тръгна накъдето я поведоха краката й. Подмина стълбището на Кралския театър и продължи напред, докато търговците и магазините се размиваха в периферното й зрение. Денят разцъфваше в приказна есен — въздухът хладнееше, но слънцето пръскаше топлина.

Сам имаше право донякъде. Но тя го беше въвлякла в тази бъркотия — тя бе започнала всичко в Залива на Черепа. Макар и той да твърдеше, че бил влюбен в нея от години, ако Селена бе страняла от него през последните месеци, нямаше да го вкара в такова положение. Ако имаше достатъчно усет, просто щеше да разбие сърцето му и да го остави с Аробин. Омразата му щеше да е по-поносима от този вариант. Сега вече се чувстваше… отговорна за него. А това я ужасяваше.

Държеше на него повече, отколкото на всеки друг в живота си досега. А след като съсипа кариерата, която бе градил години наред, беше готова да даде всичките си пари, за да му подсигури поне свобода. Но все пак не можеше да се оправдае, че плаща за всичко заради гузната си съвест. Хич нямаше да му хареса.

Селена спря — чак сега осъзнаваше, че е стигнала до другия край на широкия булевард, точно срещу портите на стъкления дворец. Нямаше представа, че толкова е потънала в мислите си. Обикновено избягваше да се доближава толкова до двореца.

Сериозно охраняваните железни порти водеха към дълъг, обточен с дървета път, който се виеше нагоре към сдобилата се с позорна слава сграда. Тя вдигна глава да погледне кулите, пронизващи небето с лъснали под утринното слънце върхове. Беше изградена върху първичния каменен замък и я наричаха коронното постижение на адарланската империя.

Селена ненавиждаше стъкления дворец.

Още от улицата се виждаха тълпите из далечния му двор — униформени стражи, дами в обемисти рокли, слуги в различни ливреи… Какъв ли живот водеха под сянката на краля?

Погледът й се издигна към най-високата кула от сив камък с издаденото й балконче, обгърнато в пълзящ бръшлян. Лесно можеше да си представи, че хората вътре нямаха никакви грижи на света.

Но в онази лъскава сграда ежедневно се вземаха решения, променящи цяла Ерилея. Именно оттам магията бе обявена за незаконна и оттам бе разпоредено изграждането на трудови лагери като Калакула и Ендовиер. Там живееше убиецът, самопровъзгласил се за крал, мъжът, от когото се боеше най-много. Ако „Подземието“ беше сърцето на рифтхолдския подземен свят, то стъкленият дворец беше душата на империята.

Имаше чувството, че я наблюдава като исполински звяр от стъкло, камък и желязо. Взирайки се в него, неприятностите й със Сам и Аробин като че ли бледнееха — превръщаха се в мушици, жужащи пред зейналата паст на страшилище, дошло да погълне света.

Хладовит полъх на вятъра изтръгна няколко кичура коса от плитката й. Не биваше да идва толкова близо, колкото и нищожна да беше вероятността за среща с краля. Само мисълта за него я изпълни с вцепеняващ страх.

Единственото й успокоение беше, че повечето хора от кралствата, покорени от краля, вероятно се чувстваха по същия начин. Инвазията му в Терасен преди девет години беше светкавична и свирепа — толкова свирепа, че й се гадеше при мисълта за някои от зверствата, извършени в името на господството му.

Потрепервайки, Селена се завъртя на пета и тръгна към дома.

* * *

Сам се върна чак за вечеря.

Селена лежеше на дивана пред бумтящата камина с книга в ръка, когато влезе в апартамента им. Половината му лице още се криеше под качулка и дръжката на меча в ножницата на гърба му проблясваше на оранжевата светлина в стаята. Докато заключваше вратата след себе си, Селена забеляза, че носи бойните си ръкавици от дебела, бродирана кожа до лакътя със скътани във вътрешността им кинжали. Движеше се с толкова отмерена ловкост и умело контролирана мощ, че тя примига. Понякога толкова лесно забравяше, че младият мъж, с когото споделяше апартамента си, беше опитен, безпощаден убиец.

— Намерих клиент.

Той свали качулката си и се облегна на вратата, скръствайки ръце върху широките си гърди.

Селена затвори книгата, която четеше неуморно, и я остави на дивана.

— Така ли?

Кафявите му очи горяха, колкото и неразгадаемо да беше изражението му.

— Ще ни плати добре. И не иска Гилдията на асасините да разбира за поръчението му. Има мисия и за теб.

— Кой е клиентът?

— Не знам. Мъжът, с когото говорих, носеше обичайната дегизировка. Качулка и обикновени дрехи. Нищо чудно и да е бил нечий пратеник.

— Защо не иска да работи с Гилдията?

Тя отиде да седне на страничната облегалка на дивана. Разстоянието между двама им със Сам й се струваше твърде голямо, твърде нажежено.

— Защото ми поръча да убия Йоан Джейн и дясната му ръка Рурк Фаран.

Селена се облещи насреща му.

— Йоан Джейн.

Най-големият разбойнически главатар в Рифтхолд.

Сам кимна.

Грохот изпълни ушите й.

— Охраната му е прекалено силна — отбеляза тя. — А Фаран… Той е психопат. Същински садист.

Сам я доближи.

— Ти каза, че за да се пренесем в друг град, ще ни трябват пари. А щом настояваш да платим на Гилдията, ще ни трябват много пари. Така че освен ако не искаш да станем крадци, предлагам да приемем мисията.

Тя се наклони назад, за да го вижда по-добре.

— Джейн е опасен.

— Тогава е хубаво, че сме най-добрите, нали?

Той й се усмихна лениво, но раменете му си останаха видимо напрегнати.

— Трябва да намерим друг възложител. Все ще се намери някой.

— Няма как да сме сигурни. А и никой не би ни платил толкова.

Сам й разкри сумата и Селена вдигна вежди. След такова заплащане щяха да са много добре финансово. С толкова пари можеха да заживеят къде ли не.

— И наистина не знаеш кой е клиентът?

— Търсиш си причини да откажеш ли?

— Опитвам да разбера дали ще сме в безопасност — озъби му се тя. — Знаеш ли колко хора са се опитвали да елиминират Джейн и Фаран? А знаеш ли колко от тях са сред живите?

Сам прокара ръка през косата си.

— Искаш ли да бъдеш с мен?

— Моля?

— Искаш ли да бъдеш с мен?

— Да.

Точно в този момент не искаше нищо друго.

Половинчата усмивка подръпна едното ъгълче на устните му.

— Тогава ще се заемем и така ще имаме достатъчно пари да покрием дълговете си в Рифтхолд и да се установим другаде на континента. Ако кажеш, още тази нощ съм готов да си тръгна, без да дам нито петаче на Аробин и Гилдията, но все пак си права: не искам да се оглеждаме през рамо до края на дните си. Трябва да се случи по протокол. Искам да живеем спокойно. — Гърлото й се стегна и тя погледна към огъня. Сам сложи пръст под брадичката й и завъртя главата й към себе си. — Е, ще ми помогнеш ли да убия Джейн и Фаран?

Беше толкова красив — толкова изобилстващ от всичко, което искаше, на което се надяваше. Защо го осъзнаваше едва тази година? Как бе могла да го ненавижда толкова дълго?

— Ще си помисля — отвърна дрезгаво.

Не го казваше от инат. Наистина имаше нужда да си помисли. Особено с мишени като Джейн и Фаран.

Усмивката на Сам се разшири и той се наведе да я целуне по слепоочието.

— По-добре от „не“.

Дъхът му се сля с нейния.

— Съжалявам за онова, което ти казах по-рано.

— Извинение от Селена Сардотиен? — Очите му затанцуваха озарени. — Дали не сънувам?

Тя се намръщи, но Сам я целуна. Селена обви с ръце врата му и отвори устата си за неговата, а когато езиците им се срещнаха, той изръмжа тихо. Пръстите й се оплетоха в презрамката, придържаща меча към гърба му, и тя се откъсна от него колкото да разкопчае гръдната катарама на ножницата му.

Мечът му издрънча на дървения под зад тях. Сам отново я погледна в очите и тя го придърпа към себе си. Той я целуна дълбоко, бавно, сякаш знаеше, че цял живот ще я целува.

А това й харесваше. Много й харесваше.

Сам плъзна едната си ръка по гърба й, а другата пъхна под свивките на коленете й и с едно плавно, елегантно движение я вдигна във въздуха. Макар че никога нямаше да му признае, Селена едва не загуби свяст.

Той я пренесе от всекидневната в спалнята и я остави нежно върху леглото. Откъсна се от нея само колкото да свали смъртоносните си ръкавици, а после и ботушите, пелерината, кожения си жакет и ризата под него. Селена погълна с очи златистата му кожа и мускулести гърди, фините белези, обсипващи торса му, а сърцето й препускаше толкова бясно, че въздух не й достигаше.

Сам беше неин. Това величествено, могъщо същество й принадлежеше.

Устата му намери нейната и той я премести по-нагоре върху леглото. Надолу, и все по-надолу, вещите му ръце изследваха всеки сантиметър от тялото й, докато не я накараха да се отпусне по гръб, а той се опря на предмишници, надвиснал над нея. Целуна я по шията, и тя се изви към него, докато едната му ръка се спускаше по очертанията на торса й, разкопчавайки копчетата на туниката й. Дори не искаше да си представя къде се е научил на подобни неща. Защото научеше ли имената на момичетата…

Когато пръстите му достигнаха последното копче и я освободиха от жакета й, дъхът й пресекна. Той плъзна поглед по тялото й, задъхан от желание. Предишни пъти бяха стигали и до по-далеч, но сега в очите му се четеше въпрос — беше изписан по всеки сантиметър от тялото му.

— Не тази вечер — прошепна тя с пламнали бузи. — Още не.

— Не бързам — отвърна Сам и се наведе да погали с нос рамото й.

— Просто… — О, богове, защо изобщо говореше. Не му дължеше обяснение, а и той не я пришпорваше, но… — Ако ще го правя само веднъж, искам да се насладя на всяка секунда.

Сам разбираше какво има предвид — връзката помежду им, нишката, която изтъкаваха, толкова устойчива и непоклатима, че караше цялата ос на света й да се накланя към него. А това я ужасяваше повече от всичко друго.

— Мога да изчакам — пророни дрезгаво той, целувайки ключицата й. — Всичкото време е наше.

Може би имаше право. А да прекара всичкото време със Сам…

За такова съкровище си струваше да плати с цялото си същество.