Сара Дж. Маас
Острието на асасина (43)

1

Единайсет дни по-рано

Селена Сардотиен чакаше тази нощ от една година. Седнала на дървения проход, скътан в единия край на позлатения купол на Кралския театър, тя изпиваше жадно музиката, която се издигаше от оркестъра далече под нея. Краката й висяха от ръба и беше облегнала буза на скръстените си върху парапета ръце.

Музикантите бяха разположени в полукръг на сцената. Изпълваха театъра с толкова приказни звуци, че понякога Селена забравяше да диша. През последните четири години беше слушала същата симфония четири пъти — но винаги в компанията на Аробин. Беше се превърнало в ежегодна есенна традиция.

Макар и да знаеше, че не бива, отправи поглед към частната ложа, където тя самата бе седяла до миналия месец.

Дали от злоба, или от чиста слепота сега Аробин Хамел седеше там с Лизандра? Отлично знаеше колко държи на тази нощ Селена — знаеше с какво нетърпение я чака всяка година. И макар тя самата да не искаше да идва с него — всъщност не искаше да има нищо общо с него, — той беше довел Лизандра. Сякаш това събитие нямаше особено значение.

Дори от покривните греди Селена виждаше, че Краля на асасините държи ръката на младата куртизанка, долепил крак до полите на розовата й рокля. Явно дори месец след като беше спечелил Наддаването за девствеността на Лизандра, още разполагаше с по-голямата част от времето й. Нищо чудно и да имаше уговорка със собственичката на публичния дом да задържи Лизандра, докато му омръзнеше.

Селена не знаеше дали й съчувства.

Тя върна вниманието си към сцената. Нямаше представа защо е дошла, нито защо каза на Сам, че си има „планове“ и не може да вечеря с него в любимата им кръчма.

През последния месец не беше говорила с Аробин, не го беше виждала, а и не искаше. Но това беше любимата й симфония; музика, толкова прелестна, че за да запълни едногодишното чакане между представленията, се беше научила да свири доста от нея на пиано.

Третата част на симфонията свърши и гръмките аплодисменти отекнаха в лъскавия свод на купола. Оркестърът изчака ръкопляскането да стихне и се впусна в жизнерадостното алегро, водещо към финала.

Поне тук, сред покривните греди, не й се налагаше да идва натруфена и да се преструва, че се вписва в окичената с бижута тълпа. Лесно се беше промъкнала през покрива, и никой не надникна нагоре, към черната фигура, седнала до парапета, почти напълно скрита от кристалните полилеи, които бяха вдигнали и приглушили за представлението.

Тук, горе, можеше да прави каквото си поиска. Можеше да отпусне глава върху ръцете си, да поклаща крака в тон с музиката, дори да потанцува. Какво от това, че повече едва ли щеше да седне в обичната си ложа, толкова разкошна с креслата си в червено кадифе и лъснат дървен парапет?

Музиката се виеше из театъра, всяка нота — по-брилянтна от предходната.

Сама избра да напусне Аробин. Изплати му дълга си, както и този на Сам, и си тръгна. Изостави живота си като протеже на Аробин Хамел. Лично нейно решение — и хич не съжаляваше за него, не и след жестокото предателство на Аробин. Унижи я и я излъга, а с кървавите й пари спечели Наддаването на Лизандра, само и само да й отмъсти.

Макар и още да се считаше за асасин на Адарлан, една част от нея се питаше колко ли време Аробин щеше да й позволи да запази титлата си, преди да посочи друг за свой наследник. Само дето никой не можеше да я замести напълно. Независимо дали принадлежеше на Аробин, си оставаше най-добрата. Винаги щеше да е най-добрата.

Нали така?

Тя примига, осъзнавайки, че незнайно как е спряла да чува музиката. Трябваше да си намери друго място — някъде, където полилеите криеха Аробин и Лизандра от погледа й. Стана и в опашката я прониза болка от дългото седене на дърво.

Направи крачка, озвучена от скърцането на дъски под черните й ботуши, но спря. Макар и да звучеше точно както си я спомняше, съвършено, музиката й се струваше някак нехармонична. Въпреки че можеше да я изсвири по памет, внезапно я чувстваше непозната, или сякаш собственият й вътрешен ритъм някак се разминаваше с този на останалия свят.

Селена надникна отново към познатата ложа далеч под нея — където Аробин вече беше преметнал дългата си, мускулеста ръка през облегалката на Лизандра. На нейното кресло, най-близкото до сцената.

И все пак си струваше. Беше свободна, Сам беше свободен, а Аробин… Той направи всичко по силите си да я нарани, да я прекърши. Отказът от подобни луксове беше малка цена за живот без господар.

Музиката премина в буйната стихия на кулминацията си, превръщайки се във вихрушка от звуци, сред която Селена закрачи — не към друго място, а към малката врата, водеща до покрива.

Музиката кънтеше и всяка нота беше като въздушен пулс до кожата й. Селена вдигна качулката на пелерината си и излезе в нощта.

* * *

Наближаваше единайсет, когато Селена отключи вратата на апартамента си, вдишвайки вече познатото ухание на дома си. През по-голямата част от последния месец беше обзавеждала огромното пространство — скрито на горния етаж на склад в бедняшкия квартал, — което споделяше със Сам.

Той многократно й беше предлагал да плати половината апартамент, но Селена всеки път го отрязваше. Не защото не искаше парите му — макар че и това беше истина, — а защото за пръв път в живота си се сдобиваше с изцяло свое място. Колкото и дълбоки чувства да изпитваше към Сам, държеше да си остане такова.

Влезе в апартамента и обходи с поглед просторната предна стая: отляво имаше лъскава дъбова маса, достатъчно голяма да побере осемте тапицирани стола около нея; отдясно — мек червен диван, две кресла и ниска масичка, разположена пред незапалената камина.

По студеното огнище разбра, че Сам не си е у дома.

Селена можеше да отиде в съседната кухня и да погълне останалата половина от плодовата пита, която Сам не беше изял на обяд; да свали ботушите си и да се настани пред високия от пода до тавана прозорец, за да се полюбува на пленителния нощен изглед към столицата. Можеше да направи много неща, ако не беше забелязала бележката върху малката масичка до входната врата.

„Излизам — пишеше на нея с почерка на Сам. — Не ме чакай.“

Селена смачка бележката в юмрука си. Знаеше точно къде е отишъл — и точно защо не искаше да го чака.

Защото ако спеше, нямаше да види кръвта и синините по него, като се прибереше.

Селена изруга злобно, хвърли смачканото листче на земята и напусна с бясна крачка апартамента, затръшвайки вратата след себе си.

* * *

Ако в Рифтхолд имаше място, където всички отрепки от столицата можеха да бъдат открити накуп, това беше „Подземието“.

На една относително тиха улица в бедняшкия квартал Селена показа парите си на главорезите пред желязната врата и влезе в пивницата. Горещината и смрадта я блъснаха почти мигновено, но тя не им позволи да пропукат маската й на хладнокръвно спокойствие, докато слизаше към лабиринта от подземни зали. Само един поглед към кипящата тълпа край главната бойна яма й беше достатъчен да разбере кой е поводът за цялото вълнение.

Докато слизаше по каменните стълби, държеше ръцете си близо до мечовете и кинжалите в колана, окачен ниско на ханша й. Много хора биха влезли в „Подземието“ с още повече оръжия — но Селена идваше достатъчно често, за да познава заплахите, които поставяше обичайната клиентела, пък и нямаше съмнение, че е способна да се предпази. Въпреки това остана с качулка на глава, скривайки в сенки по-голямата част от лицето си. Млада жена можеше да срещне доста препятствия на подобно място — особено при положение че голям брой мъже идваха тук за другия тип развлечение, предлагано от „Подземието“.

Като достигна дъното на тясното стълбище, вонята на немити тела, изветряла бира и още по-лоши неща я връхлетя с пълна мощ. Стомахът й се преобърна и Селена се благодари, че не беше хапвала нищо скоро.

Запроправя си път през тълпата, струпана край главната яма, стараейки се да не поглежда към откритите стаи от двете страни — към момичетата и жените, които нямаха късмета да ги продадат на първокласен бардак като Лизандра. Понякога, когато държеше да помрачи настроението си, се питаше дали и тя не би имала същата съдба, ако Аробин не я беше прибрал. Дали ако ги погледнеше в очите, би видяла себе си в един друг живот.

Затова предпочиташе да не гледа.

Селена се промъкна измежду мъжете и жените, застанали около потъналата в земята яма, нащрек за алчни ръце, които можеха да я лишат от парите й — или някое от изящните й оръжия.

Облегна се на една дървена колона и погледна в ямата.

Сам се движеше толкова пъргаво, че грамадният мъж пред него нямаше шанс; изплъзваше се на всеки от мощните му удари със сила и грация — донякъде вродени, донякъде овладени от години на обучение в Асасинската крепост. И двамата бяха голи до кръста и атлетичните гърди на Сам лъщяха от пот и кръв. Не негова кръв — единствените контузии по него бяха сцепена устна и синина на едната скула.

Опонентът му атакува в опит да повали Сам на пясъчния под. Сам обаче се завъртя като вихрушка и когато великанът прелетя покрай него, той заби бос крак в гърба му. Мъжът се стовари в пясъка с глух звук, който Селена усети през мръсния каменен под. Тълпата избухна в одобрителни викове.

Сам можеше да хвърли противника си в несвяст за нула време. Можеше на момента да му счупи врата или да сложи край на боя по цял куп други начини. Но гледайки дивия, самодоволен блясък в очите му, Селена знаеше, че си играе с него. Травмите по лицето му вероятно бяха от умишлени грешки — за да изглежда боят що-годе равен.

Важното при схватките в „Подземието“ не беше да повалиш опонента си, а да го направиш зрелищно. Ако се съдеше по дивашкия възторг на публиката, Сам вероятно им беше спретнал страхотно представление. А като гледаше всичката кръв по него, Селена знаеше, че не за първи път влиза в ямата тази вечер.

Гърлено ръмжене прокънтя в гърдите й. В „Подземието“ имаше едно-единствено правило: никакви оръжия, само голи юмруци. Въпреки това човек можеше сериозно да пострада.

Гигантът се изправи на разтреперани крака, на Сам му беше омръзнало да чака.

Клетият мамут дори нямаше време да вдигне ръце, преди Сам да атакува с широк въртелив ритник. Кракът му блъсна лицето на мъжа толкова силно, че звукът се чу сред крясъците на тълпата.

Противникът му залитна настрани и от устата му шурна кръв. Сам нападна отново, този път с юмрук в корема. Мъжът се преви надве, срещайки коляното му с нос. Главата му отскочи рязко нагоре и той заотстъпва назад, назад, назад…

Публиката изрева триумфално, а юмрукът на Сам, покрит с кръв и пясък, удари откритото лице на мъжа. Още преди да е завършил замаха си, Селена знаеше, че е финален.

Опонентът му се стовари върху пясъка и не помръдна повече.

Задъхан, Сам вдигна окървавени ръце към публиката.

Ушите на Селена едва не се продъниха от рева на тълпата и тя стисна зъби, когато церемониалмайсторът слезе в ямата, за да обяви Сам за победител.

Хич не беше справедливо. Който и противник да се изправеше срещу Сам, неминуемо щеше да загуби.

На Селена почти й се прииска да скочи в ямата и да го предизвика на двубой.

Това вече щеше да е представление, което „Подземието“ никога нямаше да забрави.

Тя скръсти здраво ръце. Не беше получавала мисия през целия месец, откакто напусна Аробин, и макар двамата със Сам да продължаваха тренировките… О, импулсът да скочи в бойната яма и да види сметката на всички им беше почти непреодолим. По лицето й се разля свирепа усмивка. Ако мислеха, че Сам е добър, трябваше да видят нея — щяха да продерат гърлата си от крясъци.

Сам я видя облегната на колоната. Победоносната му усмивка остана, но в кафявите му очи просветна недоволство.

Селена кимна към изхода — красноречив жест, който говореше достатъчно ясно: ако не искаше тя да слезе в ямата при него, трябваше да приключва с битките за вечерта и да вземе печалбите си, а тя щеше да го чака на улицата.

Където щеше да започне истинската схватка.

* * *

— Облекчен или разтревожен трябва да съм от мълчанието ти? — попита я Сам, докато вървяха през задните улички на столицата на път към дома.

Селена заобиколи една локва от дъждовна вода или урина.

— Обмислям варианти да започна разговора без викове.

Сам изсумтя и тя стисна зъби. От колана му висеше кесия с монети. Сцепената му устна се виждаше дори под качулката на пелерината му.

Тя сви ръце в юмруци.

— Обеща ми да не се връщаш на онова място.

Сам не отклони поглед от тясната уличка пред тях, вечно нащрек, вечно готов да посрещне всяка опасност.

— Не съм ти обещавал. Казах, че ще си помисля.

— Знаеш ли колко хора са умрели в „Подземието“? — извика Селена по-силно, отколкото възнамеряваше и думите й отекнаха между стените на сградите.

— Хората умират, защото са глупаци, тръгнали да се прочуят, а не обучени асасини.

— Въпреки това се случват злополуки. Всеки може да скрие някой нож в панталона си.

От гърлото му се изтръгна рязък, дрезгав смях, изпълнен с мъжка арогантност.

— Толкова ли нямаш вяра на способностите ми?

Свърнаха по друга уличка, където група хора пушеха лули пред смътно осветена кръчма. Селена изчака да ги подминат, преди да отвърне:

— Нелепо е да рискуваш живота си за шепа монети.

— Трябват ни пари — рече тихо Сам.

Тя се напрегна.

— Имаме пари.

Известно количество пари, което намаляваше с всеки изминал ден.

— Няма да ни стигнат за дълго. Не и при положение че от доста време не сме получавали мисии. А и начинът ти на живот трудно се поддържа.

— Моят начин на живот! — изсъска тя.

Но Сам имаше право. Можеше да живее и в лишения, но сърцето й искаше лукс — искаше хубави дрехи, вкусна храна и изтънчено обзавеждане. Всичко това идваше наготово в Асасинската крепост и тя го взимаше за даденост. Аробин може и да водеше подробен списък на дълговете й към него, но никога не им искаше пари за храната, прислугата и файтоните. А сега, когато трябваше да си ги подсигурява сама…

— Боевете в „Подземието“ са лесни — продължи Сам. — Само с по два часа там мога да изкарвам добри пари.

— „Подземието“ е смърдящ вертеп — озъби му се тя. — Под нивото ни е. Можем да изкарваме пари другаде.

Не й хрумваше къде, нито как, но със сигурност имаше по-добър вариант от боевете в оная дупка.

Сам я сграбчи за ръката, спря я и я накара да се обърне към него.

— Ами ако напуснем Рифтхолд? — Макар че качулката скриваше по-голямата част от лицето й, тя вдигна вежди насреща му. — Какво ни задържа тук?

Нищо. Всичко.

Неспособна да му отговори, Селена се изтръгна от хватката му и продължи напред.

Абсурдна идея. Да напуснат Рифтхолд. Къде ще отидат?

Стигнаха до склада и бързо изкачиха разнебитеното дървено стълбище от задната му страна, водещо до апартамента им на втория етаж.

Без да каже нищо повече, Селена захвърли пелерината и ботушите си, запали няколко свещи и отиде в кухнята да излапа парче хляб, намазано с масло. Сам пък влезе мълчаливо в банята да се измие. Течащата вода беше удобство, за което предишният собственик беше похарчил цяло състояние — и пръв приоритет за Селена, когато си търсеше ново жилище.

Предимства като течащата вода се намираха лесно в столицата, но не и другаде. От какво ли щеше да й се наложи да се лишава, напуснеха ли Рифтхолд?

Още мислеше по въпроса, когато Сам влезе в кухнята, отмил всички следи от кръв и пясък. Долната му устна още беше подпухнала и имаше синина на едната скула, а и кокалчетата на ръцете му бяха разкървавени, но иначе изглеждаше невредим.

Той седна в един от столовете около кухненската маса и си отряза парче хляб. Купуването на храна отнемаше повече време, отколкото беше предполагала, и вече се замисляше да наеме икономка, но… това струваше пари. Всичко струваше пари.

Сам отхапа от хляба, наля си чаша вода от каната, която Селена беше оставила на дъбовата маса, и се облегна назад в стола си. Зад него прозорецът над мивката разкриваше блещукащата шир на столицата и озарения стъклен замък, надвиснал над всички им.

— Какво, повече никога няма да ми проговориш ли?

Тя му стрелна кръвнишки поглед.

— Преселването е скъпо. Ако ще напускаме Рифтхолд, ще ни трябват още малко пари, за да имаме някаква сигурност, в случай че не си намерим работа веднага. — Селена се замисли. — По още една мисия и за двама ни — произнесе се накрая. — Може и вече да не съм протеже на Аробин, но си оставам Асасинът на Адарлан, а ти си… ами, ти си ти. — Той я изгледа мрачно и Селена се ухили неволно. — Още по една мисия — повтори тя, — и ще можем да напуснем столицата. Това ще ни помогне с разходите, ще ни облекчи, ако срещнем трудности.

— Може просто да изпратим всичко по дяволите и да тръгнем веднага.

— Няма да се откажа от всичко, за да мизерствам някъде си. Ако ще напускаме, ще стане по моя начин.

Сам скръсти ръце.

— Все повтаряш „ако“. Но какво друго има да решаваме?

Отново: нищо. Всичко.

Тя пое дълбока глътка въздух.

— Как ще се установим в друг град без подкрепата на Аробин?

В очите на Сам просветна триумф. Селена опита да обуздае нервите си. Не беше казала в прав текст, че е съгласна да напуснат, но въпросът й беше достатъчно потвърждение и за двама им.

Преди Сам да е отговорил, тя продължи:

— Отраснали сме тук, а през последния месец никой не ни е наемал. Винаги Аробин се е занимавал с тези неща.

— Умишлено — изръмжа Сам. — И мен ако питаш, ще се справим някак. Няма да ни трябва подкрепата му. Когато се преселим, ще напуснем Гилдията. Не искам да плащам дългове цял живот и повече не искам да имам нищо общо с онова подмолно копеле.

— Да, но знаеш, че ни е нужна благословията му. Трябва да се… реваншираме. И да го убедим да ни освободи мирно от Гилдията.

Почти се задави с думите си, но успя да ги изрече.

Сам скочи от стола си.

— Нужно ли е да ти напомням какво ни причини? Какво причини на теб? Знаеш, че не можем да си намерим нови поръчители именно защото Аробин се е разпоредил никой да не търси услугите ни.

— Точно така. И ще става още по-зле. Гилдията на асасините ще ни накаже, ако започнем нов бизнес на друго място без одобрението на Аробин.

Абсолютната истина. Макар и да се бяха издължили на Аробин, си оставаха членове на Гилдията и трябваше да внасят ежегодна такса. Всеки един асасин от Гилдията отговаряше пред Аробин. Подчиняваше му се. Той неведнъж беше изпращал Селена и Сам да изловят нейни членове, отцепили се неправомерно, отказали да платят или прекрачили някое друго от свещените й правила. Колкото и да се криеха, винаги беше само въпрос на време да ги заловят. И последствията не бяха приятни.

Селена и Сам бяха донесли на Аробин и Гилдията много пари и слава, затова решенията и кариерите им се следяха изкъсо. И въпреки изплатените дългове, щяха да им искат налог за напускане… ако имаха късмет. Ако не… е, искането им щеше да се окаже доста опасно.

— Затова — продължи тя, — освен ако не искаш да завършиш с прерязано гърло, трябва да получим разрешение от Аробин да се отлъчим от Гилдията, преди да си тръгнем. А тъй като ми се струваш нетърпелив да напуснеш столицата, ще отидем да говорим с него още утре.

Сам сви устни.

— Няма да му падам на колене. Не и на него.

— Нито пък аз.

Тя отиде до кухненската мивка и опря ръце на двата й ръба, отправяйки поглед през прозореца. Рифтхолд. Можеше ли наистина да му обърне гръб? Вярно, понякога го мразеше, но… това си беше нейният град. Да го напусне, да започне нов живот в друг град някъде из континента… Беше ли способна на такова нещо?

По дървения под се чуха стъпки, топъл дъх погали тила й и Сам я прегърна през кръста, опирайки брадичка в извивката между рамото и шията й.

— Просто искам да бъда с теб — пророни той. — Не ме е грижа къде. Само това искам.

Тя затвори очи и отпусна глава върху неговата. Ухаеше на нейния лавандулов сапун — скъпия й лавандулов сапун, който веднъж го беше предупредила никога повече да не използва. Вероятно дори не се беше сетил за кой сапун го хока. Май трябваше да крие любимите си тоалетни принадлежности и да му оставя някои по-евтини. Той и бездруго нямаше да усети разликата.

— Съжалявам, че отидох в „Подземието“ — прошепна Сам до кожата й и я целуна под ухото.

По гръбнака й пробяга тръпка. Макар и да споделяха една стая през последния месец, още не бяха пресекли онзи последен праг на интимността. Селена искаше — и Сам определено искаше, — но всичко се променяше толкова бързо. Нещо толкова паметно можеше да почака още малко. А и въздържанието не им пречеше да се наслаждават един на друг.

Сам я целуна по ухото, драсвайки със зъби чувствителната му долна част, и сърцето й прескочи.

— Не се опитвай да ми пробуташ извинението си с целувки — смъмри го тя, макар че килна глава на една страна, за да улесни достъпа му.

Той се изкиска и дъхът му погали отново шията й.

— Струваше си да опитам.

— Ако отново стъпиш в „Подземието“ — подхвана тя, докато Сам гризеше нежно ухото й, — ще скоча в оная яма и лично ще те пребия.

Усети усмивката му до кожата си.

— Може да опиташ.

Той захапа ухото й — не достатъчно силно, че да я заболи, а само колкото да й даде да разбере, че спира да я слуша.

Селена се завъртя в ръцете му и впери свиреп поглед в красивото му лице, озарено от светлините на града, очите му, толкова тъмни и пълни с живот.

— Пак си използвал моя лавандулов сапун. Да не си посмял…

Но в този момент устните му намериха нейните и Селена не можа да проговори дълго време.

И докато телата им се преплитаха едно в друго, един въпрос оставаше незададен — един въпрос, който никой от двама им не дръзваше да изрече.

Щеше ли Аробин Хамел да ги пусне?