Сара Дж. Маас
Острието на асасина (41)

12

Дъждовните облаци вече се разсейваха и слънцето изгряваше, когато Селена влезе в кабинета на Аробин, спирайки пред бюрото му. Уесли, прислужникът му, дори не се помъчи да я спре. Просто затвори вратите след нея и остана на поста си в коридора.

— Партньорът на Доневал изгори собствените си документи, преди да ги видя — заяви на Аробин вместо поздрав. — След което се отрови.

Предната вечер бе пъхнала документите на Доневал под вратата на спалнята му, но предпочиташе да му обясни всичко на сутринта.

Аробин вдигна поглед от счетоводната книга пред себе си. Лицето му беше безизразно.

— Преди или след като опожари къщата на Доневал се случи това?

Тя скръсти ръце.

— Има ли значение?

Аробин надникна към ясното небе отвъд прозореца.

— Тази сутрин изпратих документите на Лигфер. Прегледа ли ги, преди да ги пъхнеш под вратата ми?

— Естествено — изсумтя Селена. — Между убийството на Доневал и бягството от горящата му къща намерих време да седна на чаша чай и да ги прочета.

Аробин отказваше да се усмихне.

— За пръв път сътворяваш такава бъркотия след себе си.

— Поне всички ще си мислят, че Доневал е загинал в пожара.

Той блъсна с юмруци по бюрото.

— Как може да сме сигурни, че е мъртъв без разпознаваемо тяло?

Тя не потрепна дори.

— Мъртъв е.

Сребристите му очи потъмняха.

— Няма да получиш възнаграждение за тази мисия. Сигурен съм, че Лигфер няма да ти плати. Тя искаше тяло и двата комплекта документи. Ти ми носиш само едно от трите.

Ноздрите й се разшириха от гняв.

— Не ми пречи. Съюзниците на Бардингейл са в безопасност. И сделката за търговия с роби няма да се състои.

Не можеше да му спомене, че дори не беше видяла такъв договор сред документите — не и без да издаде, че всъщност ги е прочела.

Аробин се изсмя дрезгаво.

— Май още не си събрала две и две, а?

Гърлото й се стегна.

Той се облегна назад в стола си.

— Честно казано, очаквах повече от теб. Толкова години те обучавам, а не съумя да прозреш какво се случва пред очите ти.

— Просто изплюй камъчето — изръмжа тя.

— Изобщо нямаше търговски договор — обяви Аробин с триумфално грейнали сребристи очи. — Не и между Доневал и рифтхолдския му партньор. Истинските преговори за търговията с роби протичаха в стъкления дворец — между краля и Лигфер. Това беше ключовият й аргумент в убеждаването му да им даде разрешение за пътя.

Тя задържа лицето си безизразно, не си позволи да трепне дори. Мъжът, който се отрови… не беше дошъл да разменя с Доневал списъци с противниците на робовладелството. Двамата се бяха трудили към…

„Доневал обича страната си“, бе казал Филип.

Доневал бе опитвал да създаде система от убежища за робите, както и съюз между противниците на идеята из цялата империя. Доневал, покварен или не, беше целял да помогне на робите.

А тя го беше убила.

И по-лошото — беше предала документите на Бардингейл, която всъщност не се бореше срещу робовладелството. Точно обратното, искаше да извлече лична облага от него с помощта на новия си път. И двамата с Аробин бяха съчинили идеалната лъжа, с която да си спечелят сътрудничеството на Селена.

Аробин продължаваше да се усмихва.

— Лигфер вече се погрижи за документите на Доневал. За да облекча съвестта ти, ще добавя, че няма да ги предаде на краля. Още не. Не и докато не поговори лично с хората от списъците и не ги… убеди да подкрепят начинанието й. Откажат ли, вероятно документите все пак ще стигнат до стъкления дворец.

Селена се постара да не затрепери.

— Това наказание за Залива на Черепа ли е?

Той впери изпитателен поглед в нея.

— Макар и да съжалявам, че те пребих, Селена, все пак съсипа сделка, която щеше да е изключително доходоносна за нас. — „Нас“, сякаш и тя участваше в противните му игрички. — Може да не си ми длъжница вече, но не бива да забравяш кой съм. И на какво съм способен.

— Докато съм жива — отвърна тя, — няма да го забравя.

Сетне се завъртя на пета и закрачи към вратата, но преди да я стигне, спря.

— Вчера — подхвана Селена — продадох Касида на Лигфер Бардингейл.

Посетила бе имението й сутринта в деня, в който трябваше да проникне в къщата на Доневал. Бардингейл с радост бе купила астерионската кобила. И нито веднъж не спомена предстоящата смърт на бившия си съпруг…

А миналата нощ, след като уби Доневал, Селена доста време се взира в подписа върху договора за прехвърляне на собственост, така наивно облекчена, че Касида е попаднала в ръцете на добра жена като Бардингейл.

— Е, и? — намеси се Аробин. — Защо да ме е грижа за коня ти?

Селена втренчи пронизителен, суров поглед в него. Аробин и неговите вечни игри на власт, винаги готов да измами и да причини болка.

— Парите пътуват към трезора ти в банката.

Той не отвърна.

— От този момент дългът на Сам към теб е изплатен — обяви тя и през сгъстяващата се мъгла на срама и тъгата й просветна лъч на триумф. — Отсега до края на дните му той е свободен човек.

Вперил очи в нея, Аробин сви рамене.

— Може би е за добро. — Селена усети, че готви последния си удар, и знаеше, че трябва да избяга; въпреки това остана на мястото си като кръгла глупачка и го изслуша докрай. — Защото снощи похарчих всички пари от теб за Наддаването на Лизандра. Трезорът ми се поизпразни.

Отне й малко време да осмисли думите му.

Парите, заради които бе жертвала толкова много…

Аробин ги беше вложил в Наддаването на Лизандра.

— Изнасям се — прошепна тя. Той продължи да я наблюдава и жестоката му, коварна уста се изви в лека усмивка. — Купих си апартамент и се пренасям там. Още днес.

Усмивката на Аробин се разшири.

— Идвай ни на гости от време на време, Селена.

Тя прехапа долната си устна, за да не се разтрепери.

— Защо го направи?

Кралят на асасините отново сви рамене.

— Защо да не се насладя на Лизандра след дългогодишната си инвестиция в кариерата й? Пък и теб какво те интересува как харча парите си? Доколкото разбрах, вече си имаш Сам. И двамата сте свободни хора.

Естествено, че вече знаеше. И естествено, че щеше да опита да прехвърли вината на нея. Но защо я беше затрупал с подаръци, щом е искал да й причини това? Нима я беше излъгал за Доневал, само и само да я изтезава с истината? Защо изобщо беше спасил живота й преди девет години, щом сега се отнасяше така с нея?

Похарчил бе нейните пари за жена, която знаеше, че ненавижда. За да я унизи. Преди месеци щеше да се получи; подобно предателство би я съсипало. Е, и сега болеше, но като се замислеше, че бе отговорна за смъртта на Доневал, Филип и още кой знае колко, че бе предала документите в ръцете на Бардингейл, че Сам вече стои до нея… Дребнавият, злобен финален удар на Аробин някак пропускаше целта си.

— Да не си ме потърсил още дълго, дълго време — предупреди го тя. — Защото може да се изкуша да те убия, Аробин.

Той й махна с ръка.

— Интересна битка ще се получи.

Селена си тръгна. На излизане от кабинета му едва не се блъсна в тримата едри мъжаги, които тъкмо влизаха. Като видяха лицето й, всичките до един се извиниха. Тя не им обърна внимание, не отчете и мрачния поглед на Уесли, минавайки покрай него. Работата на Аробин не я засягаше. Вече си имаше свой собствен живот.

Токовете на ботушите й затракаха по мраморния под на величествения вестибюл. Чу някой да се прозява в другия карай на широкото пространство и като надзърна, мярна Лизандра, лениво облегната върху парапета на стълбището. Носеше бяла копринена нощница, която трудно покриваше интимните й части.

— Сигурно вече си подочула, но платиха рекордна цена за мен — измърка Лизандра, протягайки красивите извивки на тялото си. — Благодаря ти за това и нека те уверя, че златото ти намери много, много добро приложение.

Селена замръзна на място и се обърна бавно. Лизандра й се подсмихна.

Бърза като светкавица, Селена запрати кинжала си по нея.

Острието се заби в дървения парапет на косъм от главата на Лизандра.

Тя запищя, но Селена просто излезе от входната врата, прекоси ливадата на крепостта и продължи да върви, докато столицата не я погълна.

* * *

Селена седеше на ръба на покрива си, зареяла поглед над града. Кортежът от Мелисанде вече си беше тръгнал, отнасяйки и последните дъждовни облаци. Някои от хората в него носеха черно в знак на траур по Доневал. Лигфер Бардингейл яздеше Касида, която се движеше в горд тръс по главния булевард. За разлика от видимо опечалените, бившата съпруга на Доневал беше облечена в минзухареножълто и се усмихваше лъчезарно. Естествено, усмивката й се дължеше на това, че кралят на Адарлан бе склонил да спонсорира изграждането на пътя. На Селена й хрумна да я проследи — да вземе документите и да се отплати на Бардингейл за измяната. И да си върне Касида.

Ала не го стори. Бяха я заблудили и сега търпеше поражението си — тежко. Не желаеше да се намесва в паяжината им от интриги. Все пак Аробин й беше дал да разбере, че няма как да спечели.

За да се изтръгне от унинието, разпореди на цял куп слуги да пренесат притежанията й от крепостта в новия й апартамент — всичките й дрехи, книги и бижута вече принадлежаха само и единствено на нея. Светлината на късния следобед премина в наситено златисто и зелените покриви засияха.

— Знаех си, че ще те намеря тук — каза Сам, прекосявайки плоския покрив до мястото й върху стеничката, обточваща ръба му. После плъзна поглед из града. — Гледката си я бива. Разбирам защо нямаше търпение да се преселиш тук.

Селена се поусмихна и го стрелна през рамо. Той застана зад нея и се пресегна колебливо да прокара пръсти през косата й. Тя притисна глава към дланта му.

— Дочух какво е направил. И за Доневал, и за Лизандра — пророни Сам. — Не предполагах, че би паднал толкова ниско. И би използвал парите ти за такова нещо. Съжалявам.

— Точно това ми е трябвало. — Очите й се върнаха към града. — Това ме подтикна да му кажа, че напускам крепостта.

Сам кимна одобрително.

— Ами, аз… оставих нещата си във всекидневната ти. Може ли?

Тя кимна.

— По-късно ще им намерим място.

Сам се умълча.

— Е, значи сме свободни — каза накрая.

Селена обърна глава към него. Кафявите му очи бяха пълни с живот.

— Дочух и че си изплатила дълга ми към него — добави той с напрегнат глас. — Продала си… продала си астерионската си кобила.

— Нямах избор. — Тя се завъртя на мястото си върху парапета и стана. — Никога не бих те оставила в неговите лапи, при положение че аз си тръгвам.

— Селена. — Произнесе името й като милувка, плъзвайки ръка около кръста й. И долепи чело до нейното. — Как ще ти се отблагодаря?

Тя затвори очи.

— Не е нужно.

Той докосна устните й със своите.

— Обичам те — прошепна. — И от днес нататък не искам да се отделям от теб дори за миг. Където и да отидеш, с теб съм. Дори да тръгнеш към ада, ще те следвам. Винаги.

Селена преметна ръце през врата му и го целуна страстно вместо отговор.

В далечината слънцето залязваше над столицата, заливайки света в пурпурна светлина и сенки.