Сара Дж. Маас
Острието на асасина (40)

11

Селена мигновено изгаси лампата и дръпна пердетата, после с тиха ругатня пъхна документите в костюма си и се скри в гардероба. Само след броени секунди Доневал и партньорът му щяха да разберат, че списъците ги няма. Но на нея повече не й бяха нужни — просто трябваше да ги спипа тук, далеч от стражите, и то за толкова време, че да им види сметката. Мазето щеше да пламне всеки момент и с малко късмет щеше да отвлече вниманието на повечето стражи; а ако се случеше, преди Доневал да е видял, че документите липсват — още по-добре. Тя остави вратата на гардероба леко открехната, за да ги наблюдава.

Някой отключи вратата на кабинета и я отвори.

— Бренди? — предложи Доневал на загърнатия в пелерина, закачулен мъж, който влезе след него.

— Не — отвърна непознатият, сваляйки качулката си.

Беше средно висок и обикновен на вид; единствените му по-забележителни черти бяха смуглото лице и високи скули. Кой ли беше?

— Бързаш да се залавяме за работа? — пошегува се Доневал, но с леко скован глас.

— Може да се каже — отвърна хладно мъжът. Озърна се из стаята и Селена застина на място с притаен дъх, когато сините му очи минаха през гардероба. — Партньорите ми ще ме потърсят след точно трийсет минути.

— Ще си свободен след десет. И бездруго съм на театър тази вечер. Имам среща с една неотразима млада дама — подхвърли Доневал с чара на изпечен търговец. — Да разбирам ли, че съдружниците ти са готови да реагират бързо и да ми предоставят отговора си до зори?

— Да. Но първо ми покажи документите. Трябва да видя с очите си какво предлагаш.

— Естествено, естествено — рече Доневал, отпивайки от чашата бренди, която си беше налял. Дланите на Селена се изпотиха, а лицето й пламна под маската. — Тукашен ли си, или само минаваш през столицата? — Когато мъжът не отговори, Доневал додаде с усмивка: — И в двата случая те съветвам да посетиш заведението на мадам Кларис. През целия си живот не съм зървал толкова красиви момичета.

Непознатият стрелна Доневал с отчетливо неодобрителен поглед. Ако не беше дошла да ги ликвидира, вероятно щеше да й допадне.

— Май не си по дребните приказки — заяви закачливо Доневал, после остави чашата си и тръгна към тайника в пода.

Ръцете му трепереха едва забележимо, което й подсказваше, че той самият плямпаше от нерви. Как подобен човек бе смогнал да се сдобие с толкова деликатна, важна информация?

Доневал коленичи пред разхлабената дъска в пода и я вдигна. След миг изруга.

Селена извади меча, скрит в костюма й, и се впусна в атака.

* * *

Изскочи от гардероба, преди да успеят да обърнат погледи към нея, и Доневал умря секунда след това. От поразяващата рана, която нанесе в тила му, рукна кръв и другият мъж изкрещя. Тя се завъртя към него с окървавен меч.

В този момент къщата се разтресе от експлозия, толкова мощна, че Селена загуби равновесие.

Какво, по дяволите, беше взривил Сам в мазето?

А мъжът само това и чакаше — втурна се през вратата на кабинета. Движеше се със завидна бързина като човек, бягал цял живот.

Селена веднага излетя в коридора. Откъм стълбището вече се виеше пушилка. Тя свърна наляво по дирите на мъжа, но почти се блъсна във Филип… телохранителя.

И отскочи тъкмо навреме, за да избегне острието на меча, с който проклетникът замахна към лицето й. Зад него непознатият продължи да бяга и надникна през рамо само веднъж, преди да хукне надолу по стълбите.

— Какво си направила? — изплю Филип, забелязал кръвта по оръжието й.

Нямаше нужда да вижда лицето под маската, за да я разпознае — или беше надарен с памет като нейната, или просто я позна по костюма.

Тя извади дългото острие и от другата си ръкавица.

— Махни се от пътя ми!

Маската превръщаше думите й в глухи и дрезгави… гласът на демон, не на млада жена. Размаха мечовете пред себе си със смъртоносно свистене.

— Ще те разчленя — изръмжа Филип.

— Опитай само.

Лицето му се изкриви от ярост и той скочи към нея.

Селена пое първия му удар с левия си меч и от сблъсъка в ръката й избухна болка. Филип успя да й се изплъзне тъкмо преди да забие дясното острие в стомаха му. Той атакува отново — този път пробва да я наръга в ребрата, но тя отби удара му.

Филип натисна кръстосаните й остриета. От такова разстояние се забелязваше изкусната изработка на оръжието му.

— Искаше ми се да те убивам бавно — изсъска Селена. — Но май ще трябва да е бързо. И много по-безболезнено от смъртта, която ти се постара да ми причиниш.

Филип я отблъсна назад с бесен рев.

— Нямаш никаква представа какво стори току-що!

Тя пак размаха мечовете пред себе си.

— Напротив, имам. Знам и какво предстои да направя.

Той полетя в атака, но коридорът беше твърде тесен, а ударът му — прекалено некоординиран. Селена с лекота преодоля настъплението му. И кръвта му накваси покритата й с ръкавица ръка.

Мечът й изскърца по костта му, когато го изтръгна от тялото му.

Филип се облещи и залитна назад, стиснал фината рана между ребрата си… достигаща право в сърцето му.

— Глупачка — процеди, свличайки се на земята. — Лигфер ли те нае?

Селена не му отговори, а продължи да гледа как се мъчи да си поеме въздух през рукналата от гърлото му кръв.

— Доневал… — програчи Филип — … обичаше страната си… — Той вдиша гъргорещо, докато в очите му се смесваха омраза и скръб. — Ти не знаеш нищо.

И в следващия миг животът го напусна.

— Може би — рече тя, свела поглед към безжизненото му тяло. — Но в момента на истината знаех достатъчно.

* * *

Отне й по-малко от две минути — това беше. Повали двама стражи, летейки надолу по стълбището на горящата къща и през входната врата; обезоръжи още трима, преди да прескочи желязната ограда и да хукне по улиците на столицата.

Къде обаче се беше загубил партньорът на Доневал?

Пътят от къщата към реката не предлагаше никакво укритие, затова не беше поел наляво. Трябваше да го търси или направо по тясната уличка пред нея, или надясно. Но едва ли бе избягал надясно по главния градски булевард, населен от богаташи. Ето защо Селена се втурна направо.

Препускаше толкова бързо, че едва си поемаше дъх, прибирайки дългите остриета обратно в скритите им ножници.

Никой не й обръщаше внимание; повечето хора бяха твърде заети да търчат към пламъците, ближещи небето над къщата на Доневал. Дали Сам се беше измъкнал навреме?

В този миг мярна непознатия. Търчеше по уличката, водеща към Ейвъри. За малко да го изпусне, защото тъкмо завиваше зад ъгъла. Беше споменал нещо за партньорите си — дали към тях бързаше сега? Дали би постъпил толкова глупаво?

Тя припна по петите му, джапайки през локви, прескачайки боклуци, взимайки поредния завой, вкопчила пръсти в стената на ъгловата къща. И се озова в глуха улица.

Мъжът се мъчеше да изкачи високия тухлен зид в дъното й. Сградите около тях нямаха врати, нито пък достатъчно ниски прозорци, които да достигне.

Селена извади и двата си ножа и продължи с бавна, хищническа походка.

Мъжът направи един последен опит да прескочи зида, но не успя да докопа ръба му. Стовари се тежко върху калдъръма. Проснат на земята, той се извъртя към нея с лъснали очи. И извади купчина листове от износения си жакет. Какви ли документи бе предоставил на Доневал? Официалния им договор може би?

— Върви по дяволите — изплю той и запали кибритена клечка.

Документите пламнаха скорострелно и той ги хвърли на земята. После, с такава ловкост, че Селена почти не видя какво прави, извади малък флакон от джоба си и глътна съдържанието му.

Тя се устреми към него, но закъсня.

Докато го достигне, вече беше мъртъв. Въпреки затворените му очи гневът се запечата върху лицето му. Край. Нямаше го вече. И заради какво — някаква си провалена бизнес сделка?

Тя го пусна на земята и скочи бързо на крака. Затъпка горящите документи и угаси пламъците за секунди. Листовете обаче бяха тежко обгорели.

Селена коленичи върху влажния калдъръм и огледа на лунната светлина останките от документите, за които непознатият бе готов да умре, спасявайки ги от нея.

Не бяха просто търговски договор. Също като тези в джоба й, съдържаха имена, цифри и адреси на спасителни пунктове. Само че в Адарлан, а някои достигаха чак до южната граница на Терасен.

Тя извърна глава към тялото. Нямаше логика; защо му беше да се самоубива, за да запази подобна информация в тайна, при положение че бе възнамерявал да я сподели с Доневал и да я използва за своя лична облага? Кръвта във вените й натежа като олово. „Не знаеш нищо“, беше казал Филип.

Думите му внезапно й прозвучаха съвсем достоверно. Доколко ли беше осведомен Аробин? Предупреждението на Филип отекна в ушите й. Нещо не се връзваше. Имаше някаква грешка — жестока грешка.

Никой не й беше казал, че документите ще са толкова изчерпателни, толкова съдбоносни за хората в списъка. С разтреперани ръце Селена вдигна тялото на мъжа до седнало положение, за да не лежи по лице на мръсната земя. Защо беше пожертвал живота си, за да защити тази информация? Но независимо дали постъпката му беше благородна, или просто глупава, не можеше да остави нещата така. Тя изпъна жакета му.

Грабна наполовина унищожените документи, запали кибритена клечка и ги остави да се превърнат в пепел. Само така можеше да помогне.

* * *

Намери Сам облегнат на една стена в друга тясна уличка. Беше коленичил и тежко задъхан, държеше гърдите си с ръка. Тя се спусна към него.

— Ранен ли си? — попита го, преценявайки уличката за стражи.

Оранжево сияние се разливаше зад тях. Надяваше се слугите да са успели да избягат от къщата на Доневал.

— Добре съм — програчи Сам. Лунната светлина обаче й разкри дълбоката рана в ръката му. — Стражите ме засякоха в мазето и стреляха по мен. — Той пак вкопчи ръка в гърдите си. — Единият ме уцели право в сърцето. Реших, че съм мъртъв, но стрелата падна. Дори не засегна кожата ми.

Той разгърна съдраната предница на костюма си и отдолу проблесна нещо седефено.

— Паякова коприна — пророни той с изцъклени очи.

Селена се усмихна мрачно и свали маската от лицето си.

— Нищо чудно, че проклетият костюм струваше толкова — засмя се задъхано Сам. Селена не сметна за нужно да му разкрие истината. Той впери поглед в лицето й. — Свършено ли е?

Тя се наведе и докосна с устни неговите.

— Да — промълви тя.