Сара Дж. Маас
Острието на асасина (4)

3

Първите пет минути претърсваха тясната стаичка за шпионски дупки и евентуални опасности — надигнаха всички картини по дървената ламперия на стените, провериха за кухини под дъските на пода, запечатаха пролуката между вратата и прага и покриха прозореца с износената черна пелерина на Сам.

Когато се увери, че никой не може да чуе или види, Селена свали качулката си, развърза маската от лицето си и се извъртя към него.

Сам, седнал върху малкото си легло, което приличаше по-скоро на койка, разпери ръце.

— Преди да ми прегризеш гръкляна — подхвана той с тих глас за всеки случай, — нека те уведомя, че идвайки на срещата, бях не по-осветлен от теб.

Тя впери кръвнишки поглед в него, любувайки се на свежия въздух по лепкавото си потно лице.

— Да бе, да.

— Не само ти можеш да импровизираш. — Сам изу ботушите си и се придърпа по-навътре в леглото. — Капитанът е също толкова самовлюбен като теб и в никакъв случай не бива да решава, че е имал някакво преимущество на срещата.

Селена впи нокти в дланите си.

— Защо Аробин ни изпраща тук, без да ни каже истинската причина? Да порицаем Ролф… за престъпление, с което няма нищо общо! Може пък капитанът да ни е излъгал за съдържанието на писмото. — Тя изопна гръб. — Това вече е напълно…

— Не ни е излъгал, Селена — прекъсна я Сам. — Защо му е да го прави? Има си по-важни занимания.

Тя изстреля цяла тирада обидни думи и закрачи из стаята; черните й ботуши тракаха по неравните дъски на пода. Господар на пиратите? Как пък не! Това ли беше най-хубавата стая, която можеше да им предложи? Та тя беше Асасинът на Адарлан, дясната ръка на Аробин Хамел — не някаква си долнопробна уличница!

— При всички случаи Аробин си има основание.

Сам се просна на леглото и затвори очи.

— Роби — изплю Селена, прокарвайки ръка през сплетената си коса. Пръстите й се спряха в плитката. — Защо му е на Аробин да се забърква в търговията с роби? Ние не сме такива хора, нямаме нужда от повече пари!

Освен ако Аробин не лъжеше; освен ако не задоволяваше екстравагантните си вкусове с несъществуващи средства. Тя самата открай време живееше с мисълта, че богатството му е бездънно. Беше похарчил цяло състояние по отглеждането й — само по гардероба й дори. Кожи, коприна, бижута, ежеседмичните разходи за поддържане на красотата й… Разбира се, беше й дал да разбере, че ще му се изплати до последната монета, и тя му предоставяше дял от спечеленото, но…

Може би Аробин просто искаше да надгради съществуващото си богатство. Ако Бен беше жив, нямаше да се примири с плана му. Щеше да е не по-малко погнусен от нея самата. Да убиваш корумпирани правителствени служители по поръчка, това беше едно, но да изтезаваш военнопленници, докато не спрат да се съпротивляват, а после да ги осъдиш на доживотна робия…

Сам отвори едно око.

— Сега ли мислиш да си вземеш вана, или аз да вляза пръв?

Тя му метна пелерината си. Сам я хвана с една ръка и я хвърли на земята.

— Аз влизам първа — обяви Селена.

— Естествено.

Тя му стрелна мръсен поглед, пристъпи в банята с гневна крачка и затръшна вратата след себе си.

* * *

От всички вечери, които някога бе посещавала, тази беше най-лошата. Не заради компанията — макар и неохотно, трябваше да си признае, че компанията й се струваше доста интригуваща, и не заради храната, чийто вид и аромат нямаше как да не одобри, а просто защото не можеше да яде нищо с проклетата си маска.

Сам, разбира се, като че ли си сипваше допълнително от всичко, само и само за да я дразни. Селена седеше от лявата страна на Ролф и почти се надяваше храната да е подправена с отрова. Но Сам си сложи от всевъзможните меса и яхнии чак след като Ролф ги опита, така че вероятността желанието й да се сбъдне беше доста малка.

— Госпожице Сардотиен — заговори Ролф, вдигнал високо вежди, — навярно си умряла от глад. Или храната ми не е достойна за изтънченото ти небце?

Под пелерината и туниката си Селена умираше не само от глад, но и от жега и умора. И жажда. А в комбинация с лошото й настроение такава смес обикновено се оказваше смъртоносна. Но сега, естествено, никой не виждаше какво се случва под маската й.

— Не се притеснявай за мен — отвърна тя, полюшвайки водата в чашата си.

А тя се плискаше толкова съблазнително по стъклените стени, че Селена просто спря.

— Може би, ако свалиш маската, ще ти е по-лесно да се храниш — отбеляза Ролф, отхапвайки парче печен глиган. — Стига под нея да не се крие нещо, от което ще загубим апетит.

Петимата други пирати, капитани от флота на Ролф, се захилиха и тя изопна гръб.

— Продължавай в този дух — тя стисна столчето на чашата си — и може да ти дам причина ти самият да носиш маска до края на живота си.

Сам я срита под масата и тя му отвърна с ловък ритник в пищяла — толкова силен, че водата приседна в гърлото му.

Някои от капитаните спряха да се смеят, но Ролф се изкикоти. Тя отпусна облечената си в ръкавица ръка върху масата, чиято повърхност беше осеяна с изгорени места и дълбоки резки; очевидно бе станала свидетел на доста кръчмарски сбивания. Явно Ролф изобщо не се увличаше по лукса. Пък и сигурно не беше толкова богат, щом прибягваше до търговия с роби. Аробин обаче… Аробин не отстъпваше по заможност на краля на Адарлан. Тогава той защо падаше толкова ниско?

Ролф впи морскозелените си очи в Сам, който отново се мръщеше.

— Ти виждал ли си я без маска?

За нейна изненада, Сам направи гримаса.

— Веднъж. — Той я изгледа с доста убедителна предпазливост. — И ми беше достатъчно.

Ролф проучи лицето му за миг, сетне пъхна следваща хапка месо в устата си.

— Е, щом няма да ми покажеш лицето си, защо не ни споделиш как точно си станала протеже на Аробин Хамел?

— Обучавах се — отвърна лаконично тя. — Години наред. Не всички имаме късмета да се разхождаме с магически карти по ръцете си. На някои ни се налага да се изкачваме до върха стъпка по стъпка.

Ролф се скова и другите пирати спряха да се хранят. Той стрелна поглед към Селена и не го откъсна толкова време, че малко й остана да се загърчи под тежестта му, после остави вилицата си.

Сам се поприведе към нея, но този път просто за да вижда по-добре, защото Ролф постави и двете си ръце върху масата с дланите нагоре, така че Селена да ги огледа.

Заедно една до друга ръцете му образуваха карта на континента — и нищо друго.

— Тази карта не е помръдвала от осем години. — От гърленото ръмжене в гласа му я полазиха тръпки. Осем години. Точно периодът, откакто елфите бяха прокудени и бе наченато поголовното им изтребване; откакто Адарлан бе завладял и поробил останалата част от континента и магията бе изчезнала. — Не си мисли — продължи Ролф, отдръпвайки ръце от масата, — че и аз не съм се борил със зъби и нокти.

Щом сега беше на крачка от трийсетте, вероятно имаше повече убийства зад гърба си от нея самата. А ако съдеше по множеството белези по лицето и ръцете му, лесно можеше да си представи колко се е борил със зъби и нокти.

— Чудесно, значи сме сродни души — коментира тя.

Ако Ролф беше свикнал да си цапа ръцете, търговията с роби едва ли беше голяма крачка за него. Та той беше мърляв пират. А те двамата — асасини на Аробин Хамел. Образовани, богати, изтънчени. Робовладелството беше под нивото им.

Ролф я удостои с кривата си усмивка.

— Държиш се така, защото ти идва отвътре или защото се боиш да общуваш с хората?

— Аз съм най-великият асасин на света — вирна брадичка Селена. — Не се боя от нищо.

— Сериозно? — подкачи я Ролф. — Защото аз съм най-великият пират на света, а се боя от доста неща. Именно заради това още съм жив.

Тя не благоволи да му отвърне. Долен търговец на роби! Той поклати глава с усмивка, подобна на онази, която тя самата използваше, когато искаше да вбеси Сам.

— Учудвам се, че Аробин не те е научил да владееш дързостта си — отбеляза Ролф. — Спътникът ти като че знае кога да си държи езика зад зъбите.

Сам се покашля шумно и се приведе напред.

— А ти как стана Господар на пиратите?

Ролф прокара пръст по някаква дълбока резка на дървената маса.

— Убивах всеки пират, който бе по-добър от мен. — Тримата други капитани, всичките по-възрастни, по-опитни и далеч по-невзрачни от него, изсумтяха, но не се втурнаха да оспорват твърдението му. — Всеки, достатъчно самонадеян, за да реши, че не може да загуби от младок с екипаж от кол и въже и един-единствен кораб на свое име. Но всичките се провалиха един по един. А сдобиеш ли се с такава слава, хората започват да се тълпят край теб. — Погледът му запрескача между Селена и Сам. — Искаш ли един съвет? — Обърна се към нея.

— Не.

— На твое място бих си пазил гърба край Сам. Ти може и да си най-добрата, Сардотиен, но винаги има някого, който само чака да се подхлъзнеш.

Сам, предателското копеле, се подсмихна съвсем неприкрито. Останалите капитани се ухилиха.

Селена впери суров поглед в Ролф. Стомахът й се свиваше от глад. Но щеше да яде по-късно, задигайки нещо от кухнята.

— А ти искаш ли един съвет от мен?

Той махна с ръка, подканвайки я да продължи.

— Не се меси в чужди работи.

Ролф й се усмихна лениво.

* * *

— На мен Ролф ми допада — заразсъждава на глас Сам в пълния мрак на стаята им.

Селена, която първа щеше да стои на пост, се взря пронизително в леглото му, разположено до далечната стена.

— Естествено — измърмори, любувайки се отново на свежия въздух по лицето си. Както седеше върху леглото си, тя облегна гръб на стената и зачопли с пръсти нишките на одеялото. — Все пак те посъветва да ме ликвидираш.

Сам се засмя.

— Наистина мъдър съвет.

Тя нави ръкавите на туниката си. Дори нощем това проклето място беше като пещ.

— Тогава може би не е особено мъдро да заспиваш.

Сам се обърна в скърцащото си легло.

— Хайде де! Толкова ли не носиш на майтап?

— По отношение на живота ми ли? Не.

Той изсумтя.

— Повярвай ми, ако се прибера без теб, Аробин ще ме одере жив. Буквално. Ако ще те убивам, Селена, ще гледам да е в момент, когато ще ми се размине.

Тя свъси вежди.

— Оценявам го — отвърна и повя с ръка на потното си лице.

Готова беше да продаде душата си на глутница демони за малко прохладен полъх, но трябваше да държат прозореца покрит, освен ако не искаше нечий натрапнически поглед да зърне лицето й зад маската. Макар че, като се замислеше, доста й се щеше да види изражението на Ролф, откриеше ли истината. Повечето хора вече знаеха, че е млада жена, но ако капитанът научеше, че си има работа с шестнайсетгодишна, гордостта му щеше да понесе неизличим удар.

Щяха да прекарат само три нощи в залива, ето защо и двамата можеха да понесат малко недоспиване, за да запазят самоличността й… и живота си.

— Селена? — обади се Сам в мрака. — Трябва ли да се страхувам да заспя?

Тя примигна и се засмя беззвучно. Поне приемаше заплахите й насериозно. Щеше й се и за Ролф да можеше да каже същото.

— Не — увери го тя. — Не и тази вечер.

— Някоя друга, значи — измърмори той.

И до няколко минути вече спеше.

Селена облегна глава на дървената стена, заслушана в дишането му, докато дългите нощни часове се заизнизваха един след друг.