Сара Дж. Маас
Острието на асасина (39)

10

За пръв път целуваше момче. А когато устните й срещнаха неговите и той обви с ръце кръста й, придърпвайки я към себе си, се зачуди най-откровено защо беше чакала толкова дълго. Устата му беше топла и мека, едрото му тяло даваше превъзходна опора на нейното, а пръстите й се оплитаха приятно в копринената му коса. Въпреки това му позволи той да я води, напомни си да диша, докато устните му отваряха нейните.

Когато езиците им се докоснаха, я прониза толкова мощна светкавица, че очакваше да умре от силния й порив. Искаше още. Искаше го целия.

Имаше чувството, че не може да го притисне достатъчно силно към себе си, да го целува достатъчно бързо. В гърлото му отекна тих стон, така изпълнен с копнеж, че го усети чак в центъра на тялото си. Всъщност по-надолу.

Долепи го до стената и ръцете му плъзнаха по гърба й, по ребрата й, по бедрата й. Жадуваше да се потопи изцяло в това ново чувство — да разкъса костюма си, за да усети мазолестите му ръце върху голата си кожа. Желанието я отнесе като вихър.

Забрави за канализацията. За Доневал, за Филип, за Аробин.

Устните на Сам се откъснаха от нейните и се спуснаха надолу по шията й. Когато достигнаха чувствителното местенце под ухото й, накараха дъха й да пресекне.

Не, точно в този момент не я интересуваше нищо друго.

* * *

Излязоха от канализацията чак по тъмно, с разрошени коси и подути устни. Сам не пусна ръката й по обратния път към крепостта, а щом стигнаха, нареди на прислугата да им донесе вечеря в нейната стая. И въпреки че будуваха почти цяла нощ, и то без много-много да говорят, все пак останаха с дрехи. През изминалия ден се бяха случили прекалено съдбовни неща и тя нямаше особено желание да претърпи още една преломна промяна.

Но преживяното в канализацията…

Селена продължи да будува дълго след като Сам напусна стаята й същата нощ, вперила поглед в нищото.

Той я обичаше. Обичаше я от години. И беше понесъл толкова много в нейно име.

Умът й не го побираше. Винаги се бе държала ужасно с него и отвръщаше на всяка негова добрина с презрителна усмивка. А чувствата й към него…

Тя самата не беше влюбена в него от години. Преди общото им приключение в Залива на Черепа по-скоро й идеше да го убие.

Но сега… Не, не можеше да мисли за това точно сега. Нито пък утре. Защото утре трябваше да проникнат в къщата на Доневал. Рисковано начинание, но пък възнаграждението… Не можеше да се откаже от толкова пари, особено при положение че вече се издържаше сама. Пък и нямаше да позволи на копелето Доневал да сключи сделката за търговия с роби и да изнудва онези, които дръзнеха да му се противопоставят.

Просто се молеше Сам да не пострада.

В тишината на стаята си положи клетва под лунната светлина, че ако Сам пострадаше, никоя сила на света нямаше да й попречи да избие всички отговорни.

* * *

Следобед на другия ден Селена зае позиция в сенките до вратата към мазето. Малко по-надолу по тунела Сам също чакаше подходящия момент, почти невидим в мрака с черния си костюм.

Тъй като обядът в голямата къща тъкмо приключваше, Селена можеше да се обзаложи, че скоро ще й се удаде шанс да се прокрадне вътре. Вече чакаше от цял час и всеки шум наточваше още повече ръба на острието, по което крачеше от зори. Трябваше да е бърза, тиха и безпощадна. Една грешка, един крясък — дори липсващ слуга — можеше да съсипе всичко.

А някой слуга обезателно щеше да слезе дотук, за да изхвърли боклука. Тя извади малкия джобен часовник от костюма си. Запали внимателно кибритена клечка и освети циферблата му. Два часът. Оставаха й пет часа до мига, в който трябваше да се промъкне в кабинета на Доневал, за да изчака срещата в седем и половина. А можеше да се обзаложи, че нямаше да влезе в кабинета си до уречения час; мъж като него несъмнено щеше да посрещне бъдещия си партньор на входната врата, така че да види изражението му, докато го съпровождаше през пищното имение.

Внезапно първата, вътрешна врата към канализацията простена, а след това се чуха стъпки и недоволно пръхтене. Обученото й ухо приписа звуците на един човек — жена. Селена духна кибритената клечка.

Притисна се към стената, а след секунда резето на външната врата изщрака и тя се плъзна тежко по каменната площадка. Не се чуваха други стъпки, освен тези на жената с боклукчийска кофа в ръка. Идваше сама. Мазето над нея беше празно.

Слугинята, твърде заета да изхвърля боклука от металната кофа, не надникна към сенките до вратата. Дори не трепна, когато Селена се прокрадна зад нея и мина през двете врати, изкачвайки стълбището към мазето още преди да долови пльосването на отпадъците във водата.

Докато препускаше към най-тъмния ъгъл на просторното, смътно осветено мазе, очите й попиваха всяка подробност. Безчет бъчви с вино и рафтове, претъпкани с храни и какви ли не стоки от цяла Ерилея. Едно стълбище нагоре. Наоколо не се чуваха други прислужници. Бяха в кухнята вероятно.

Когато външната врата се затръшна и ключалката щракна, Селена вече клечеше зад някаква бъчва с вино. Вътрешната врата също се затвори и слугинята я заключи. Селена си сложи гладката черна маска и вдигна качулката на пелерината си. Понесоха се стъпки и приглушено пръхтене и слугинята се появи откъм канализационното стълбище с клатушкаща се в ръката й празна кофа. Тя мина на сантиметри от Селена, тананикайки си нещо, и изкачи стълбите към кухнята.

Щом стъпките й заглъхнаха, Селена въздъхна и се ухили доволно. Ако Филип беше толкова умен, за колкото се имаше, щеше да пререже гърлото й още в канализацията. Хрумна й, като дойдеше време да го убива, да му сподели откъде се бе промъкнала в къщата.

Като се увери напълно, че жената нямаше да се върне с втора кофа боклук, Селена хукна към малкото стълбище, водещо към канализацията. Безшумна като заек от Червената пустиня, отключи първата врата, промъкна се тихо през нея и отключи втората. Сам щеше да влезе чак преди срещата — иначе рискуваха някой да слезе в мазето и да го свари как подготвя пожара, с който щяха да отвлекат вниманието на стражите. А ако някой откриеше двете отключени врати преди това, може би просто щеше да обвини слугинята, слязла да изхвърли боклука.

Селена притвори леко и двете врати, като внимаваше да не паднат резетата, след което се върна в сенките на купищата винени бъчви.

И зачака.

* * *

В седем напусна мазето, преди Сам да се появи с факлите и катрана. Нечовешките запаси от алкохол щяха да свършат останалото. Само се надяваше той да се измъкне невредим, преди пожарът да взриви подземието.

А дотогава тя трябваше вече да е скрита на горния етаж — преди началото на срещата. След като пожарът пламнеше, няколко минути след седем и половина, част от стражите незабавно щяха да хукнат към мазето, зарязвайки Доневал и партньора му с доста по-малобройна охрана.

Прислужниците вечеряха и ако съдеше по смеха в сутеренната кухня, явно никой не подозираше за съдбовната сделка, която щеше да се осъществи три етажа над тях. Селена се прокрадна тихо покрай кухненската врата. Благодарение на костюма, пелерината и маската си, приличаше на сянка по каменните стени. С притаен дъх изкачи тясното вито стълбище, използвано от прислугата.

Новият костюм й позволяваше по-лесен достъп до оръжията й, затова със завидна ловкост извади дългия кинжал от тайника в единия си ботуш. И надникна в коридора на втория етаж.

Всички дървени врати бяха затворени. Нямаше стражи, нито прислужници, нито приближени на Доневал. Тя стъпи предпазливо върху паркета. Къде се бяха дянали всички стражи?

С бързи, тихи котешки стъпки Селена се озова пред вратата на кабинета. В пролуката под нея нямаше светлина. Не се мяркаха сенки от крака, нито се дочуваха някакви звуци.

Вратата беше заключена. Незначителна спънка. Тя прибра кинжала си и извади две тесни метални пръчици, с които заровичка из ключалката, докато — щрак!

Проникна в стаята, заключи вратата след себе си и плъзна поглед в мастилената тъмнина. Запали една кибритена клечка. Нямаше никого. Селена свъси вежди и извади джобния часовник от костюма си.

Имаше достатъчно време да се поогледа наоколо.

Изгаси клечката и се спусна да придърпа плътно пердетата. Дъждът продължи да барабани глухо по прозорците зад тях. Селена отиде до масивното дъбово писалище в средата на стаята и светна маслената лампа върху него, намалявайки я, докато под стъкленицата не остана само мъждукащо синьо пламъче. Сетне се разрови из листовете върху бюрото. Вестници, текуща кореспонденция, разписки, отчет на домакинските разходи…

Отвори всяко чекмедже в писалището. Все същите неща. Къде беше скрил документите?

Селена преглътна една жлъчна ругатня и опря юмрук в устата си. Завъртя се на място. Кресло, гардероб, сандък… Претърси сандъка и гардероба, но не откри нищо. Само празни листове и мастило. Ушите й се напрягаха за приближаващи стъпки откъм коридора.

Прокара поглед по книгите в библиотеката, почуквайки с показалец гръбчетата им, за да провери дали някоя не бие на кухо, дали…

Една от дъските на пода изскърца под краката й. Тя веднага клекна и потропа с кокалчета по тъмното лакирано дърво. Изпробва цялата площ около стъпалата си, докато не чу кух звук.

Сърцето й мигом запрепуска и тя пъхна внимателно върха на кинжала си между две от дъските, повдигайки заподозряната. Документите лежаха отдолу.

Тя ги извади, върна дъската на мястото й и моментално разстла листовете върху писалището. Само щеше да ги погледне, колкото да се увери, че е намерила правилните документи…

Ръцете й затрепериха, докато прелистваше страниците. Карти с червени знаци тук-там, таблици с цифри и имена — купища списъци с имена и местонахождения. Градове, малки и големи, гори, планини — всичките в Мелисанде.

Списъците не съдържаха просто мелисандски противници на робовладелството, но и адреси, където възнамеряваха да крият роби, преди да им помогнат да избягат. В ръцете си държеше информация, достатъчна за екзекутирането или поробването на споменатите дейци.

А Доневал, долният мерзавец, щеше да я използва, за да изкопчи подкрепата им, в противен случай щеше да ги предаде на краля.

Селена събра документите. За нищо на света нямаше да позволи подобно нещо на Доневал.

Запъти се към тайника в пода… и тогава разпозна гласовете.