Сара Дж. Маас
Острието на асасина (37)

8

— Дишай! — крещеше някой, блъскайки гърдите й. — Дишай!

Мощен спазъм сгърчи тялото й и сякаш прогони водата от него. Тя повърна върху калдъръма и така се закашля, че цялата се разтърси от конвулсии.

— О, богове! — простена Сам.

През течащите си очи го видя коленичил до нея с провесена между раменете глава и опрени на коленете длани. Зад него две жени си разменяха облекчени, но и някак недоумяващи погледи. Едната държеше лост. До нея лежеше решетката на шахтата, а навсякъде наоколо се разливаше вода от канализацията.

Селена повърна отново.

* * *

Изкъпа се три пъти подред и се натъпка с храна, само и само за да я повърне и да прочисти тялото си от гнусната течност. Накисна продраните си, болящи ръце в купа с твърд алкохол и макар че едва сдържа писъка си, с радост остави дезинфектанта да прогори и последните следи от всички гадости, проникнали в тялото й с мръсната вода. Като установи, че този метод действа успокояващо на погнусата й, заръча да напълнят ваната й със същия алкохол и се потопи цялата.

Повече никога нямаше да се почувства чиста. Дори след четвъртата си вана, която взе веднага след тази с алкохола, имаше усещането, че всеки сантиметър от тялото й е покрит с мръсотия. Аробин дойде да се суети край нея, но тя го изгони. Изгони всички. Легна си с мисълта, че на сутринта ще се изкъпе още два пъти.

На вратата й се почука и Селена тъкмо се канеше да пропъди натрапника с викове, когато Сам надникна в стаята й. Часовникът показваше, че минава дванайсет, но не личеше изобщо да е заспивал.

— Будна си — отбеляза и влезе, без да чака покана от нея.

Не че имаше нужда от такава. Все пак беше спасил живота й. Щеше да му е задължена до гроб.

На път към крепостта й бе разказал, че след репетицията за Наддаването на Лизандра тръгнал към къщата на Доневал, за да провери дали нямала нужда от помощ. Но като стигнал, не намерил никого освен стражите, които се хилели на някаква случка. Обикалял околните улици, когато я чул да вика.

Тя го стрелна от леглото си.

— Какво искаш?

Не особено любезни думи към човека, който току-що бе спасил живота й. Но, да му се не види, нали тя трябваше да е по-добра от него, а сега той бе спасил нея! Нима вече можеше да твърди с чиста съвест, че е най-добрата, при положение че Сам я беше измъкнал от сигурна смърт? От тази мисъл й се прииска да го фрасне.

Той просто й се усмихна леко.

— Щеше ми се да проверя дали най-сетне си приключила с цялото това миене. Не остана топла вода.

Тя се намръщи.

— Не очаквай да се извиня.

— Очаквал ли съм някога да се извиниш за каквото и да било?

На светлината от свещите прекрасното му лице изглеждаше меко като кадифе и толкова приветливо.

— Можеше да ме зарежеш да умра — подхвана тя. — Изненадана съм, че не изигра танца на радостта над оная решетка.

Той й отвърна с гърлен смях, който плъзна нагоре по крайниците й и я стопли.

— Никой не заслужава толкова ужасна смърт, Селена. Дори ти. Пък и нали уж бяхме загърбили враждите.

Тя преглътна сухо, но не съумя да откъсне очи от неговите.

— Благодаря, че ме спаси.

Сам вирна вежди. Беше му го казала веднъж на път към дома, но в припряна, задъхана върволица от думи. Сега беше различно. Колкото и да я боляха пръстите — особено около счупените нокти, тя протегна ръка към неговата.

— И… И съжалявам. — Наложи си да не отделя поглед от него дори докато по изражението му се изписваше недоумение. — Съжалявам, че те забърках в случката от Залива на Черепа. И за онова, което ти причини Аробин заради нея.

— А — пророни той, като че бе разбулил някоя велика мистерия.

Взря се в сключените им ръце и тя побърза да откъсне своята.

Тишината внезапно стана прекалено наелектризирана, лицето му — твърде красиво на светлината от свещите. Тя вдигна брадичка и го завари да гледа белега на шията й. Изпъкналата резка щеше да избледнее — някой ден.

— От момиче на име Ансел ми е — обясни тя през стегнато гърло. — Беше ми приятелка.

Сам приседна бавно на леглото. И цялата история се изля от устата й.

Той й задаваше въпроси само когато имаше потребност от пояснение. Часовникът удари един тъкмо когато тя приключи разказа си за последната стрела, която бе запратила по Ансел, и за това как дори с разбито сърце бе дала на приятелката си минута отгоре, преди да насочи смъртоносната си стрела. Като се умълча, очите на Сам светеха от тъга и изумление.

— Е, така мина лятото ми — сви рамене тя. — Невероятно приключение за Селена Сардотиен, нали?

Но той просто се пресегна и проследи с пръсти белега върху шията й, сякаш така можеше да заличи раната.

— Съжалявам — промълви.

И Селена знаеше, че е от сърце.

— Аз също — прошепна тя. След което се размърда на мястото си, внезапно осъзнала колко разголена нощница носеше. Явно проумял същото, Сам отдръпна ръка от шията й и се покашля неловко. — Е — обади се тя, — май мисията ни току-що се усложни.

— Така ли? И защо?

Тя опита да се отърси от руменината, плъзнала по лицето й заради допира му, и я замени с бавна, дяволита усмивка. Филип нямаше представа кого се беше опитал да ликвидира, нито с колко болка щеше да си плати. Наумиш ли си да удавиш Асасин на Адарлан в канализацията, нямаше как да ти се размине. В никакъв случай.

— Защото — поде тя — списъкът ми с мишени току-що се увеличи с едно попълнение.