Сара Дж. Маас
Острието на асасина (36)

7

Селена се завъртя, наведе се и ножът от другия й ботуш мигновено се озова в ръката й. Стражът се стовари с вопъл. Удари го със змийска ловкост — движение, научено в Червената пустиня. Като извади ножа от бедрото му, гореща кръв обля ръката й. Втори страж замахна с меч към нея, но тя посрещна стоманата с двата си ножа и го изрита в корема. Той заотстъпва назад, но недостатъчно бързо, че да избяга от ритника в главата, който го повали в несвяст. Поредният ход, усвоен от Немия господар, който й помогна да опознае движенията на пустинните животни. В мрака на стаята долови как подът се разтърси от сблъсъка с тялото на стража.

Имаше и други; преброи трима — трима стенещи и охкащи от болка покрай нея, преди някой да я сграбчи отзад. Получи жесток удар в главата, нещо влажно и зловонно се притисна към лицето й, а после…

Забвение.

* * *

Селена дойде в съзнание, но не отвори очи. Продължи да диша равномерно дори докато поемаше смрадта на мръсотия, влага и гнилоч край себе си. Продължи да се ослушва, чувайки кикот от мъжки гласове и бълбукане на вода. Остана съвсем неподвижна, въпреки че усещаше въжетата, пристегнали я към стол, и водата, обливаща прасците й. Намираше се в канализацията.

Тежки стъпки я доближиха с плисък — толкова тежки, че я опръскаха с вода чак до скута.

— Стига ти толкова сън — обади се дълбок глас. Силна ръка зашлеви бузата й. През парещи очи Селена зърна изсеченото с брадва лице на телохранителя на Доневал да й се усмихва. — Здрасти, хубавице. Мислеше си, че няма да усетим как ни шпионираш дни наред, така ли? Може да си добра, ама не си невидима.

Зад него четирима стражи стояха до желязна врата, а зад нея имаше друга, отвъд която се виждаха стълби, водещи нагоре. Явно вратата към мазето на къщата. Няколко от по-старите домове в Рифтхолд притежаваха такива: тайни изходи за бягство по време на войни, проходи за вмъкване на скандални гости или просто удобно сметище. Двойните врати не допускаха водата в къщата, затваряха се херметически и бяха дело на опитни майстори, които каляваха праговете им с отблъскващи водата магии.

— В тая къща има много стаи, в които да проникнеш с взлом — продължи охранителят. — Защо избра точно кабинета на горния етаж? И къде е приятелчето ти?

Тя му отвърна с крива усмивка, попивайки с поглед обширната канализация край себе си. Нивото на водата се повишаваше. А дори не й се мислеше какво се носи по нея.

— Какво точно си ми отредил: разпит, мъчения и тогава смърт? — попита телохранителя. — Или бъркам реда?

Мъжът се ухили насреща й.

— Умница, значи. Радвам се. — Говореше с доста изразен акцент, но Селена го разбираше. Той опря ръце върху двете странични облегалки на стола й. Тъй като собствените й ръце бяха вързани зад гърба й, тя можеше да движи единствено лицето си. — Кой те праща?

Сърцето й препускаше, но усмивката й не посърна. Отдавна се беше научила как да понася мъчения.

— Защо реши, че ме праща някой? Не ти ли хрумна, че може да действам на своя глава?

Дървеният стол простена под тежестта му и той се приведе толкова близо до нея, че носовете им почти се докоснаха. Селена се помъчи да не вдишва горещия му дъх.

— Защо иначе малка кучка като теб би проникнала в тази къща? Не вярвам, че търсиш бижута и злато.

Тя усети как ноздрите й се разширяват. Ала нямаше намерение да прави каквото и да било, не и докато не извлечеше колкото може повече информация от него.

— Ако ще ме изтезаваш — провлачи, — започвай вече. Миризмата тук не ми допада особено.

Мъжът се отдръпна от нея с нетрепваща усмивка.

— О, няма да те изтезаваме. Имаш ли някаква представа колко шпиони, крадци и асасини са пробвали да навредят на Доневал? Отдавна се отказахме от разпитите. Щом не ти се приказва, хубаво. Недей. Открили сме начин да се справяме с вас, долни твари.

— Филип — обади се един от стражите, сочейки с меча си към тъмния канализационен тунел, — трябва да вървим.

— Да — съгласи се Филип и пак се обърна към Селена. — Знаеш ли, мисля си, че щом са те пратили тук, сигурно си лесно заменима. И не ми се вярва някой да те потърси, след като наводнят канализацията. Дори приятелчето ти. Всъщност в момента повечето хора не смеят да излязат на улицата. Вие, столичаните, май не обичате да си цапате краката, а?

Сърцето й заблъска още по-силно, но тя не откъсна поглед от очите на телохранителя.

— Жалко, че водата няма да отнесе всички боклуци — запърха с мигли Селена.

— Няма — съгласи се той, — но ще отнесе теб. Или поне останките ти, ако плъховете изобщо подхвърлят нещо.

Филип я потупа по бузата достатъчно силно, че кожата й да пламне. Сякаш по негов сигнал откъм мрака се чу прииждаща вода.

О, не. Не!

Той преджапа до площадката, където го чакаха стражите. Всички заедно излязоха през втората врата, изкачиха стълбището и…

— Приятно плуване — рече Филип и затръшна желязната врата след себе си.

* * *

Мрак и вода. В секундите, преди очите й да се приспособят към смътната улична светлина, процеждаща се през решетката високо, високо над нея, Селена разпозна внезапен прилив на вода около краката си. Само за миг обля скута й.

Тя изруга жлъчно и се загърчи в хватката на въжетата. А когато те се впиха в ръцете й, си спомни за вградените остриета. Фактът, че Филип не ги беше открил, макар и несъмнено да я беше претърсил, говореше за майсторството на изобретателя. И все пак беше толкова стегнато вързана, че не знаеше дали ще смогне да ги извади…

Завъртя китките си, борейки се поне за толкова свободно място, колкото да направи нужното движение. Водата вече стигаше до кръста й. Сигурно бяха заприщили канализацията чак в другия край на града; пълното наводняване на тази част щеше да отнеме поне няколко минути.

Въжето не поддаваше, но тя продължи да кълчи китката си отново и отново, точно както й беше показал занаятчията. И накрая острието изскочи от ръкавицата й с плисък. По едната страна на ръката й затанцува болка и тя изруга. Беше се порязала на проклетото нещо. За радост, раната й се струваше плитка.

Веднага се захвана с въжетата, извивайки болезнено ръце, за да заемат нужния ъгъл спрямо тях. Защо ли не бяха използвали железни окови?!

Напрежението около кръста й се освободи внезапно и Селена едва не цопна по очи в бълбукащата черна вода. Измъкна се от другите въжета само за две секунди, въпреки че настръхна, като бръкна с ръце в мръсната вода, за да пререже тези около краката си.

Щом се изправи, водата достигаше до бедрата й. Студена вода. Ледено, леденостудена. Проправи си път към площадката, мъчейки се да запази равновесие в буйния потоп, докато по краката й се плъзгаха разни твърди неща. Водата носеше десетки плъхове, чиито ужасени писъци едва се чуваха сред грохота. Докато достигне каменните стъпала, вече и те бяха потънали едно по едно. Пробва желязната дръжка. Заключено беше. Опита да тикне едно от остриетата си в пролуката до прага, но то отскочи. Вратата беше затворена толкова плътно, че нищо не можеше да мине през нея.

Беше попаднала в капан.

Селена погледна надолу по тунела. Отгоре продължаваше да се лее дъждовна вода, но уличното осветление бе достатъчно ярко, че да види извивката на стените. Все някъде трябваше да има стълба към улицата — трябваше.

Ала не намираше — не и наоколо. Решетките бяха толкова нависоко, че единственият вариант да ги стигне беше да изчака канализацията да се напълни догоре. Течението обаче беше толкова силно, че вероятно щеше да я отнесе преди това.

— Мисли — прошепна в мрака. — Мисли, мисли.

Водата се издигаше по стълбите и вече се плискаше по глезените й.

Тя продължаваше да диша спокойно. С паника нямаше да постигне нищо.

— Мисли.

Отново обходи с очи канализацията.

Неизменно имаше стълба, но явно по-надолу в тунела. Налагаше се да влезе във водата — и в мрака.

От лявата й страна потопът се изливаше нестихващо, прииждайки от другата част на града. Тя надникна надясно. Дори да нямаше решетка, сигурно щеше да се добере до Ейвъри.

Много, много голямо „сигурно“.

И все пак го предпочиташе пред това просто да очаква смъртта си тук.

Прибра ножовете си и навлезе в зловонната, мазна вода. Гърлото й се стегна, но тя се постара да възпре гаденето. В никакъв случай не плуваше в изпражненията на цялата столица. Нито пък в гъмжащи от плъхове отходни води. И нямаше да умре.

Течението се оказа по-силно, отколкото очакваше, и трябваше да му се противопоставя с тялото си. Над главата й прелитаха решетки, все по-близо и по-близо, но и прекалено далеч. И тогава — отдясно! По средата на стената, все още метър-два над водното ниво, зееше отвор на тесен тунел, побиращ един-единствен работник. От ръба му се стичаше дъждовна вода — явно водеше към улицата.

Тя заплува усилено към стената, борейки се с течението, което заплашваше да я отнесе покрай тунела. Стигна стената, вкопчи се в нея и опита да се придвижи предпазливо по камъка. Отворът се намираше на такава височина, че трябваше да протегне ръце нагоре, впивайки болезнено пръсти в мокрия му ръб. Но все пак успя да се хване и макар остра болка да прониза ноктите й, се набра и влезе в тесния тунел — толкова тесен, че се принуди да легне по корем. Пълен беше с кал и боговете знаеха какво още, но напред — далеч напред — се процеждаше лъч улична светлина. Шахта, водеща към улицата. Зад нея канализацията продължаваше да се пълни с вода и оглушителен тътен. Ако не побързаше, щеше да попадне в смъртоносен капан.

Тунелът беше толкова нисък, че трябваше почти да забие лице в гнусната тиня, но изпъна ръце напред и се набра. И така, сантиметър по сантиметър се завлачи по корем в тунела, вперила поглед в мъждукащата светлина отпред.

Когато водата достигна нивото на отвора, обля за секунди първо стъпалата й, после краката, корема и накрая лицето й. Тя запълзя по-бързо. Не се нуждаеше от светлина, за да се увери, че ръцете й кървят. Всяко зрънце пясък в раните й пареше като огън. Давай — повтаряше си с всяко набиране, с всяко изтласкване. — Давай, давай, давай. Единствено тази дума й пречеше да запищи. А запищеше ли… значи се беше предала на смъртта.

Когато се добра до вертикалната шахта, водата в тунела вече достигаше около педя дълбочина и Селена почти простена, виждайки стълбата. От улицата я деляха по-малко от пет метра. През кръглите дупки на голямата решетка се забелязваше заобиколена от мрак улична лампа. Тя забрави болката в ръцете си и пое нагоре по ръждивата стълба с надеждата, че няма да рухне под тежестта й. Тунелът под краката й се изпълни с вода, понесла завихрени отпадъци.

Изкачи се бързо и дори си позволи малка усмивка, преди да бутне кръглата решетка.

Тя обаче не помръдна.

Стъпи здраво на разнебитената стълба и натисна с две ръце. Но решетката не поддаваше. Покатери се на най-горното стъпало и преви тяло така, че да опре гърба и раменете си в решетката, и отново я блъсна. Нищо. Дори не изскърца, дори не се чу триене на метал в метал. Явно ръждата я беше запоила на място. Селена продължи да се мята върху нея, докато нещо не изпука в ръката й. Пред очите й затанцуваха черно-бели искри от болка и тя се увери, че не е счупила някоя костица, преди да удари метала за пореден път. Нищо. Нищо.

Водата я наближаваше. Тинестата й пяна вече беше на една ръка разстояние от нея.

Селена атакува решетката за последно. Тя не помръдна.

Щом хората нямаше да излязат на улицата, докато „прочистващият“ потоп не отминеше… Дъждовна вода се изливаше в устата й, в очите й, в носа й. Тя заблъска по метала, молейки се някой да я чуе сред грохота на пороя, някой да зърне калните й, окървавени пръсти, щръкнали от уличната шахта. Водата обля ботушите й. Тя протегна пръсти още по-нагоре през дупките на решетката и закрещя.

Крещя, докато дробовете й не пламнаха, крещя за помощ, адресирана към някой случаен минувач. Докато накрая…

— Селена?

Вик, и то от недалеч. Тя простена, чувайки гласа на Сам, почти заглушен от дъжда и бучащите води под нея. Обещал бе да намине след партито на Лизандра — явно или отиваше към къщата на Доневал, или се връщаше оттам. Селена размърда пръсти през решетката, блъскайки по метала с другата си ръка.

— ТУК СЪМ! В канализацията!

Разнесе се тропот на крака и после…

— Свещени богове! — Лицето на Сам изплува над решетката. — Търся те от двайсет минути. — Каза той. — Дръж се.

Мазолестите му пръсти се вкопчиха в дупките. Селена съзря как побеляват от напън, как лицето му почервенява… Той изруга.

Водата достигаше прасците й.

— Измъкни ме оттук, дявол да го вземе!

— Бутай с мен — нареди й задъхано той и като дръпна пак, тя забута отдолу.

Решетката обаче не помръдваше. Опитаха пак, и пак. Водата обля коленете й. Поне шахтата се намираше достатъчно далеч от къщата на Доневал, че стражите да не ги чуят.

— Качи се колкото можеш по-нависоко — излая Сам. Повече нямаше накъде, но Селена си замълча. Над нея проблесна нож и острието му застърга по метала. Сам явно го използваше като лост. — Бутай отдолу.

Тя се подчини. Тъмната вода се плискаше по бедрата й.

Ножът се счупи надве.

Сам изруга свирепо и отново задърпа решетката.

— Хайде — процеди по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Хайде!

Водата вече покриваше кръста й, а само след миг достигна и гърдите й. Дъждът не спираше да се излива през дупките, заприщвайки сетивата й.

— Сам — пророни тя.

— Опитвам се!

— Сам — повтори.

— Не — отсече той, разтълкувал интонацията на гласа й. — Не.

И се разкрещя за помощ. Селена притисна лице към една от дупките в решетката. Нямаше да дойде помощ — не и достатъчно бързо.

Никога не се беше замисляла как ли ще умре, но удавянето й се струваше някак уместно. Онази река в родината й Терасен почти бе отнела живота й преди девет години, а сега като че ли сделката, която бе сключила с боговете онази нощ, най-сетне губеше давност. Водата щеше да си я вземе по един или друг начин, колкото и да отлагаше мига.

— Моля те — завика Сам, докато блъскаше и дърпаше решетката. Накрая пробва да пъхне втория си кинжал под тежкия метал. — Моля те, недей.

Селена знаеше, че не говори на нея.

Водата се качи до врата й.

— Моля те — стенеше Сам, стиснал пръстите й.

Оставаше й една последна глътка въздух. Последни думи.

— Отнеси тялото ми в Терасен, Сам — прошепна тя.

Сетне вдиша с пълни гърди и потъна.