Сара Дж. Маас
Острието на асасина (34)

5

Четирите куртизанки я забелязаха, но Селена задържа погледа си върху Доневал, който вдигна очи от шията на едната. Охранителят му беше нащрек, но не я спря. Глупак. Тя залепи лека усмивка на устните си, докато Доневал оглеждаше алчно тялото й. Нагоре и надолу, надолу и нагоре. Именно затова беше избрала рокля с по-дълбоко деколте. Макар и стомахът й да се преобърна, тя пристъпи по-близо до плячката си, докато помежду им не остана само ниската масичка. Сетне изпълни нисък, елегантен реверанс.

— Милорд — измърка тя.

Естествено, Доневал не беше никакъв лорд, но мъжете като него неизменно се любуваха на изтъкнатите титли, колкото и незаслужени да бяха те.

— С какво мога да съм ви полезен? — попита той, продължавайки да разглежда роклята й.

Тялото й бе доста по-скрито от тези на куртизанките, но понякога въображението носеше повече съблазън.

— О, простете, че ви прекъсвам — отвърна тя, вдигайки глава, така че светлината от фенерите да озари очите й. Отлично съзнаваше кои от дарованията й привличаха най-много мъжете. — Но чичо ми е търговец и има толкова високо мнение за вас, че…

Тя извърна поглед към куртизанките, сякаш току-що ги забелязваше, сякаш тя самата беше добро, благовъзпитано момиче, проумяло в каква компания го намира, опитващо се да прикрие смущението си.

Доневал като че ли усети притеснението й и се надигна върху дивана, сваляйки ръка от бедрото на момичето до него. Всичките куртизанки се напрегнаха и стрелнаха недружелюбни погледи към нея. Ако не беше толкова съсредоточена в ролята си, вероятно щеше да им се ухили.

— Слушам ви, скъпа — подкани я Доневал, вперил очи в нейните.

Неочаквано лесно падна в капана й.

Тя прехапа устна и сведе брадичка — скромно, срамежливо цвете, чакащо да го откъснат.

— Чичо ми е неразположен тази вечер и не можа да дойде, а имаше огромно желание да се запознае с вас. Затова реших да ви се представя вместо него, но много съжалявам, че ви се натрапих.

Тя понечи да си тръгне, броейки миговете, преди…

— Не, не. Приятно ще ми е да се запознаем. Как се казвате, скъпо момиче?

Селена обърна лице към него, така че светлината отново да се отрази в синьо-златистите й очи.

— Диана Бракин; чичо ми е Ерик Бракин… — Надзърна към куртизанките с възможно най-правдоподобното си изражение на смутена невинна девойка. — Аз… наистина съжалявам, че ви прекъснах. — Доневал продължаваше да я изпива с поглед. — Дано не ви прозвучи нахално, но дали ще е удобно да ви потърсим за среща? Не утре, нито вдругиден, тъй като чичо има работа по някакъв договор с двора на Фенхароу, но в деня след това? Тоест след три дни.

Тя се изкиска момичешки.

— В никакъв случай не звучи нахално — изчурулика Доневал, привеждайки се напред. Оказваше се добра идея да спомене заможния двор на Фенхароу. — Даже много ви се възхищавам, че дойдохте да се запознаем. Малко мъже биха се престрашили, камо ли само младо момиче.

Селена едва се удържа да не врътне очи, вместо това изпърха леко с мигли.

— Благодаря ви, милорд. По кое време ще ви е удобно?

— Ами… — замисли се Доневал. — За вечеря ще съм зает. — Не прочете нито нотка на напрежение в очите му. — Но съм свободен за закуска или обяд. — Додаде той с нарастваща усмивка.

Селена въздъхна драматично.

— О, не. За жалост, вече имам ангажименти по това време. Как ви звучи следобеден чай? Казахте, че имате планове за вечерта, но преди това…? А може и да се срещнем в театъра.

Той се умълча и Селена се зачуди дали не започва да я подозира. Тя обаче примигна невинно и притисна ръце към ребрата си достатъчно, че гърдите й да изскочат още малко от деколтето на роклята. Беше използвала този трик и преди, затова не се съмняваше в ефективността му.

— Следобеден чай звучи добре — отвърна Доневал накрая, — но ще бъда и в театъра след вечерната ми среща.

Тя му се усмихна широко.

— Желаете ли да ни правите компания в нашата ложа? Чичо е поканил двама от съдружниците си от Фенхароу, но съм сигурна, че за него ще е чест, ако и вие се присъедините.

Той килна глава и Селена почти долови хладната пресметливост зад очите му. Хайде — подкани го наум, — клъвни на тази стръв… Запознанството с богат предприемач и представители на фенхароуския двор трябваше да му е достатъчен стимул.

— С удоволствие — съгласи се накрая с усмивка, воняща на далновидно култивиран чар.

— Сигурна съм, че си имате прекрасна карета, която да ви откара до театъра, но за нас ще е двойно по-голяма чест, ако ни позволите да ви вземем с нашата след вечеря.

— Боя се, че вечерната ми среща ще се състои доста късно. Не бих желал с чичо ви да закъснеете за представлението заради мен.

— О, не се безпокойте. Кога започва вечерята ви? Всъщност май трябва да попитам кога свършва!

Тя се изкиска. И очите й просветнаха с любопитство към всички онези неща, които мъж като Доневал би показал на едно неопитно момиче. Той се приведе още по-напред. А на нея й идеше да издере с нокти голата си кожа, където погледът му сякаш оставяше лепкава следа.

— Вечерята би трябвало да продължи около час — провлачи той, — ако не и по-малко. Просто бърза среща с един стар приятел. Защо не наминете през къщата ми към осем и половина?

Усмивката й се разшири, този път напълно искрена. Седем и половина, значи. Тогава щеше да се състои размяната. Нима бе възможно да е толкова глупав и самонадеян? Заслужаваше да умре дори само заради безотговорността си — така лесно съблазнен от момиче, прекалено младо за него.

— О, разбира се! — възкликна тя.

После издърдори още куп подробности за бизнеса на чичо си, както и за това колко щели да си паснат двамата мъже… А след секунда вече правеше реверанс, предоставяйки му изглед към деколтето си на изпроводяк. Куртизанките продължаваха да я наблюдават стръвно, усещаше и гладните очи на Доневал по задната част на тялото си, докато тълпата не я погълна. Умишлено отиде при храната, запазвайки свенливото си, невинно излъчване, а когато Доневал най-сетне спря да я следи с поглед, въздъхна дълбоко. Безспорен успех. Отрупа една чиния с храна, от която й потекоха лиги — печено глиганско, сметана с горски плодове, топъл шоколадов кейк…

Лигфер Бардингейл я наблюдаваше от няколко стъпки разстояние с отявлена тъга в тъмните си очи. И състрадание. И може би с чувство на вина заради онова, което я беше наела да стори? Бардингейл тръгна към нея и закачи полите й по път към масата с храна, но Селена реши да не я поздрави. Не я интересуваше какво й е наговорил Аробин за най-добрия си асасин. За сметка на това доста я интересуваше какъв парфюм използва Бардингейл; ухаеше на жасмин и ванилия.

Сам внезапно изникна до нея с типично безшумните си стъпки.

— Успя ли да научиш каквото трябва?

Той я последва до съседното плато с храна. Лигфер си взе няколко лъжици сметана с горски плодове и пак се изгуби сред тълпата.

Селена се ухили, надниквайки към нишата на Доневал, който отново се беше съсредоточил върху платената си компания. Тя остави чинията си на масата.

— И още как. Оказва се, че има ангажимент в седем и половина вечерта на уречената дата.

— Значи… вече знаем часа на срещата — отбеляза Сам.

— Точно така.

Тя се извърна към него с триумфална усмивка, но Сам вече наблюдаваше с гневна гримаса как Доневал опипва момичетата край себе си.

Засвири по-жива музика и гласовете на близначките се извисиха в призрачна хармония.

— Е, сдобих се с нужното, така че е време да потанцуваме — обяви Селена. — Пий на екс, Сам Кортланд! Тази вечер няма да си цапаме ръцете с кръв.

* * *

Селена се развихри в танци. Красивите младежи от Мелисанде се бяха струпали край издигнатата сцена на певиците близначки и тя се присъедини към тях. Бутилки с шампанско се прехвърляха от ръка на ръка, от уста на уста. Селена пи от всичките.

Към полунощ премерената, елегантна танцувална музика отстъпи място на трескави, чувствени звуци, които я накараха да пляска с ръце и да тропа ритмично с крака. Мелисандци явно обичаха да се гърчат в такт и да се мятат като ужилени. Ако съществуваха мелодии и движения, въплъщение на лудостта, безразсъдството и безсмъртието на младостта, то сега се преплитаха тук, на тази танцова площадка.

Доневал остана на мястото си сред възглавниците, пресушавайки бутилка след бутилка. Нито веднъж не надникна към нея, каквото и помисли да бе имал за Диана Бракин, вече я беше забравил. Идеално.

По всяка част на тялото й се стичаше пот, но тя отметна глава назад и вдигна ръце във въздуха, щастлива в прегръдката на музиката. Една от куртизанките на люлките прелетя толкова ниско, че пръстите им се докоснаха. Допирът накара кожата й да се наелектризира. Това не беше просто забавление, а представление, оргия, повик за преклонение пред олтара на крайностите. А Селена с радост се поднасяше в жертва.

Музиката отново се промени — този път забумтяха барабани, придружени от отривистите гласове на близначките. Сам спазваше почтителна дистанция; танцуваше сам и често се изтръгваше от ръцете на някое момиче, привлечено от красивото му лице. Селена се помъчи да не се подсмихва, като съзря как вежливо, но категорично отпраща поредната си обожателка.

Мнозина от по-възрастните гости отдавна се бяха разотишли, отстъпвайки танцовата площадка на далеч по-младите и красиви посетители. Селена се взе в ръце само колкото да провери какво прави Доневал. В същото време видя и Аробин да седи с Бардингейл в една от близките ниши. Правеха им компания още няколко души, но въпреки че масата им беше отрупана с винени чаши, всички седяха със сбърчени вежди и стиснати устни. Докато Доневал беше дошъл да гуляе, възползвайки се от богатството на бившата си съпруга, тя самата явно имаше друго гледище относно забавата. Колко ли сила й бе трябвала, за да приеме, че единственият вариант е да поръча убийството на бившия си съпруг? Или пък слабост?

Часовникът удари три — три! Кога се бяха изнизали толкова много часове? Някакво раздвижване привлече окото й към високите врати на върха на стълбището. Четирима млади мъже с маски оглеждаха тълпата. Още в първите две секунди й стана ясно, че тъмнокосият е водачът им, а изтънчените им тоалети и маските ги открояваха като благородници. Навярно благородници, избягали от някой официален прием, за да вкусят от насладите на Рифтхолд.

Маскираните странници заслизаха напето по стълбите, като единият се придържаше близо до тъмнокосия. Направи й впечатление, че носи меч, а по напрегнатите му рамене си личеше, че не му е особено приятно тук. Но устните на водача се разтвориха в усмивка, когато се озова сред тълпата. Свещени богове! Дори под маската, скриваща половината му лице, се забелязваше, че е голям красавец.

Тя продължи да танцува, докато го наблюдаваше, и като че доловил вниманието й, погледите им се срещнаха през залата. Селена му се усмихна, след което умишлено се обърна към певиците и затанцува по-целенасочено, по-съблазнително. Видя Сам да й се мръщи. И просто сви рамене.

На маскирания странник му бяха необходими няколко минути и многозначителна усмивка от нейна страна, даваща му да разбере, че тя знае точно какво върши, когато изведнъж Селена усети нечия ръка да се плъзва около кръста й.

— Интересно парти — прошепна непознатият в ухото й. Тя се извъртя към бляскавите му сапфирени очи. — От Мелисанде ли си?

Селена продължи да се поклаща в такт с музиката.

— Може би.

Усмивката му се разшири. Пръстите я сърбяха да свали маската му. Млад благородник, все още навън по това време, несъмнено преследваше порочни цели. И все пак — защо пък и тя да не се позабавлява?

— Как се казваш? — попита я той, извисявайки глас над силната музика.

Тя се приведе към него.

— Казвам се Вятър — прошепна. — И Дъжд. И Кост, и Прах. Името ми е откъслек от полузабравена песен.

Непознатият се засмя — гърлен, възхитителен звук. А Селена беше толкова пияна и безразсъдна, и замаяна от радостта да бъде младо, живо момиче в столицата на света, че едва сдържаше възторга си.

— Нямам име — измърка тя. — Аз съм тази, която владетелите на съдбата ми пожелаят да бъда.

Той я сграбчи за китката, прокарвайки палец по чувствителната кожа под нея.

— Тогава нека те наричам Моя за танц или два.

Тя се усмихна широко, но изневиделица някой изникна между тях. Висок, широкоплещест мъж. Сам изтръгна китката й от ръката на непознатия.

— Заета е — изръмжа опасно близо до маскираното лице на мъжа.

Приятелят на непознатия се появи зад Сам само след секунда, впил бронзови очи в него.

Селена хвана Сам за лакътя.

— Достатъчно — предупреди го тя.

Маскираният огледа Сам от глава до пети и вдигна ръце.

— Моя грешка — рече той, но намигна на Селена, преди да се слее с тълпата, следван от въоръжения си приятел.

Селена се извъртя гневно към Сам.

— Това пък какво беше, по дяволите?!

— Пияна си — обясни той, толкова близо до нея, че гърдите й докоснаха неговите. — И той много добре го знаеше.

— Е, и?

В същия момент някакъв подивял танцьор се блъсна в нея и тя залитна. Сам я хвана през кръста със силните си ръце, преди да е паднала на земята.

— На сутринта ще ми благодариш.

— Това, че работим заедно, не значи, че внезапно съм забравила как да се защитавам.

Ръцете му останаха върху кръста й.

— Хайде, ще те водя у дома.

Тя надникна към нишите. Доневал беше припаднал върху рамото на една изключително отегчена куртизанка. Аробин и Бардингейл продължаваха да разговарят задълбочено.

— Не — отсече тя. — Не ми трябва придружител. Ще се прибера, когато ми се прибира. — Тя се изтръгна от ръцете му, блъсвайки се в рамото на човека зад нея. Мъжът се извини и тръгна нанякъде. — Пък и — продължи Селена, неспособна да възпре думите и глупавата, безполезна ревност, която я обзе — винаги можеш да извикаш Лизандра или някоя друга под наем.

— Не искам да съм с Лизандра, нито с друга под наем — процеди той през стиснати зъби. И се пресегна да сграбчи ръката й. — И трябва да си кръгла глупачка, ако още не си го осъзнала.

Тя пак се освободи от хватката му.

— Каквато съм — такава, и не ме е грижа какво мислиш за мен.

Сигурно някога щеше да й повярва, но сега…

— Е, мен пък ме е грижа какво мислиш ти за мен. Дотолкова, че се заседях на това гнусно парти само заради теб. Достатъчно, че да те придружа на още хиляда такива, само и само да прекарам няколко часа с теб в момент, когато не ме гледаш така, сякаш не струвам дори колкото калта под обувките ти.

Това вече накара гнева й да замъждука. Тя преглътна сухо и главата й се завъртя още повече.

— Имам си достатъчно работа с Доневал. Не ми е до караници с теб. — Искаше й се да потрие очи, но щеше да развали грима си. Затова само въздъхна. — Не може ли просто… да се позабавляваме?

Сам сви рамене, но очите му продължаваха да тъмнеят.

— Щом искаш да танцуваш с онзи, давай.

— Не става дума за това.

— Тогава ми кажи за какво.

Тя започна да кърши ръце, но побърза да се спре.

— Виж какво — подхвана. Музиката беше толкова силна, че едва чуваше собствените си мисли. — Ами… Сам, още не съм узряла да ти бъда приятелка. Не знам дали съм способна да бъда чиято и да било приятелка. И… Ох, не може ли утре да говорим за това?

Той поклати бавно глава, но й отвърна с усмивка, макар и такава, в която липсваше всякаква радост.

— Разбира се. Ако изобщо си спомняш нещо утре — додаде с престорена ведрост. Тя се насили да му се усмихне. Сам посочи с брадичка към танцовата площадка. — Върви да се забавляваш. Ще говорим сутринта.

Пристъпи към нея, сякаш за да я целуне по бузата, но после явно размисли. Селена не знаеше дали е разочарована, или не, когато вместо това само стисна рамото й.

Сетне изчезна сред тълпата. Тя се взира в него, докато нечия ръка не я придърпа в кръг от танцуващи момичета… и наново не се потопи в забрава.

* * *

Покривът на новия й апартамент предлагаше изглед към Ейвъри и ето че сега Селена седеше на ръба му, провесила крака надолу. Камъкът под нея беше хладен и влажен, но дъждът бе спрял през нощта, а когато звездите започнаха да избледняват и небето се проясни, свирепи ветрове отвяха облаците надалеч.

Слънцето се показа над хоризонта, обливайки лъкатушещото тяло на Ейвъри със светлина, докато не го превърна в жива ивица от злато.

Столицата започна да се пробужда — комини забълваха пушек от първите огньове за деня, рибари се запровикваха от съседните кейове, деца затърчаха по улиците с наръчи съчки, сутрешни вестници или кофи с вода. Зад нея стъкленият дворец блещукаше изпод пръските на зората.

Не беше идвала в новия си апартамент, откакто се върна от пустинята, затова се разходи из просторните стаи, скрити на горния етаж на жилището й с фасада на склад. Никой не очакваше да си купи дом точно на такова място, а и складът беше пълен с шишета мастило — стоки, които едва ли някой би се опитал да открадне. Това кътче си беше само и единствено нейно. Или поне щеше да бъде, след като съобщеше на Аробин, че напуска крепостта. Което пък щеше да стори веднага щом изпълнеше мисията си с Доневал. Или скоро след това. Вероятно.

Селена вдиша влажния утринен въздух и му позволи да я изпълни отвътре. Докато си седеше на ръба на покрива, се чувстваше приятно нищожна — мъничко петънце в огромния велик град. Но в същото време знаеше, че й принадлежи.

Да, забавата й бе харесала, ала на света съществуваха и по-важни неща. По-красиви, по-истински. Бъдещето й си беше лично нейно, а в стаята я чакаха три сандъка със злато в негова подкрепа. Можеше да гради живота си по свое собствено желание.

Селена се облегна назад върху ръцете си, поглъщайки разбуждащия се град с поглед. И докато съзерцаваше столицата, я изпълни щастливото усещане, че й тя съзерцаваше нея.