Сара Дж. Маас
Острието на асасина (33)

4

Следобеда на другия ден, приклекнала в сянката на един гаргойл, Селена размърда вкочанените си крака и простена тихо. Обикновено носеше маска, но тъй като продължаваше да вали, само щеше да влошава видимостта й допълнително. Така обаче се чувстваше някак уязвима.

Отгоре на всичко дъждът правеше камъка хлъзгав, затова внимаваше как стои. Шест часа. Беше прекарала цели шест часа на този проклет покрив, вперила поглед в двуетажната къща отсреща — огромна за размерите на градските домове. Имаше бели каменни стени, покрив от зелени глинени керемиди и изкусно резбовани рамки на прозорците и вратите, изобщо приличаше на всяка друга богаташка къща в града. Предната ливада бе добре поддържана и дори в дъжда прислужниците шетаха из имота, разнасяйки храна, цветя и какво ли още не.

Точно това й направи най-голямо впечатление — че мястото гъмжеше от хора през целия ден. И навсякъде стърчаха стражи, които оглеждаха бдително лицата на прислужниците, видимо плашейки до смърт някои от тях.

По ръба се чу тихо стържене на подметки и Сам ловко се промъкна в сянката на гаргойла, след като беше проверил другата страна на къщата.

— Има стражи на всеки ъгъл — прошепна му Селена, когато зае позиция до нея. — Трима пред входната врата, двама на портата. Ти колко преброи отзад?

— По един от всяка страна на къщата, още трима до конюшнята. И изобщо не ми приличат на евтини наемници. Ще ги обезвредим ли, или ще се промъкнем покрай тях?

— Предпочитам да не ги убиваме — призна си тя. — Но като дойде време, ще видим дали е възможно да се прокраднем незабелязано. Май са на двучасови смени. Тези в почивка влизат в къщата.

— Доневал още ли го няма?

Тя кимна, пристъпвайки към него. Само за да поеме от топлината на тялото му, разбира се. Дъждът беше леденостуден. Опита се да не обръща внимание, че и той се примъква към нея.

— Не се е върнал.

Доневал беше излязъл преди около час в компанията на чудовищно едър охранител, сякаш изсечен от гранит, който огледа внимателно каретата, кочияша и лакея, преди да отвори вратата на господаря си и самият той да се качи при него. Явно Доневал отлично съзнаваше колко желана плячка е списъкът му със симпатизанти на робовладелството. Селена рядко бе виждала чак толкова засилена охрана.

Вече бяха проучили къщата и територията около нея, отчитайки всяка подробност: от вида камъни, с които бяха изградени стените, до типа ключалки по прозорците и разстоянията между съседните покриви и този на самата къща. Даже през дъждовната завеса от прозореца на втория етаж се забелязваше дълъг коридор. По стаите щъкаха прислужници с чаршафи и одеяла — значи, това бяха спалните. Четири на брой. До стълбището в центъра на коридора имаше килер. Съдейки по светлината, която се изливаше оттам, Селена можеше да предположи, че главното стълбище е открито и внушително, също като това в Крепостта на асасините. Нямаше как да се промъкнат по него, ето защо трябваше да намерят другото за прислугата.

Поне в едно отношение извадиха късмет — Селена видя слуга да влиза в една от стаите на втория етаж с купчина следобедни вестници. Няколко минути по-късно пък прислужница внесе в същата стая кофа и инструменти за чистене на камина, а накрая трети прислужник се появи с бутилка вино. Не беше зърнала някого да сменя чаршафите точно в тази стая, затова обърнаха специално внимание на хората, влизащи и излизащи оттам.

Това трябваше да е кабинетът, за който й бе разказал Аробин. Вероятно Доневал разполагаше с официален на първия етаж, но допускаше, че е логично да пренесе тъмните си дела в някое по-скрито кътче на къщата. Въпреки това оставаше да разберат кога точно ще се състои срещата в уречения ден. За момента нямаха никаква представа.

— Ето го — изсъска Сам.

Каретата на Доневал спря пред къщата и грамадният охранител слезе да огледа улицата, преди да даде знак на големеца, че е безопасно да излезе. Селена имаше чувството, че Доневал бърза да се прибере в къщата не само заради проливния дъжд.

Двамата със Сам отново се скриха в сенките.

— Къде ли е ходил? — зачуди се Сам.

Тя сви рамене. Приемът на бившата му съпруга в чест на Жътварската луна щеше да е тази вечер; може би се бе наложило да урежда нещо, свързано с него, или пък с уличните празненства на мелисандци в центъра на Рифтхолд. Двамата със Сам вече клечаха толкова близо един до друг, че едната страна на тялото й започваше да се стопля приятно.

— Където ходят мерзавци като него.

Сам се засмя тихо, без да откъсва очи от къщата. Умълчаха се за известно време. Накрая той прошепна:

— Синът на Немия господар, значи…

Тя едва не простена.

— И колко близки си станахте?

Той продължаваше да наблюдава къщата, но Селена видя, че е свил ръцете си в юмруци.

Просто му кажи истината, глупачке такава!

— Помежду ни с Илиас няма нищо. Пофлиртувахме, но… нищо не се случи — обясни тя.

— Е — пророни той след малко, — и между нас с Лизандра не е станало нищо. Нито има такива изгледи. Никакви.

— И защо си мислиш, че ми пука?

Този път тя впери поглед в къщата.

Сам я побутна с рамо.

— Тъй като вече сме приятели, реших, че ще искаш да знаеш.

Селена се благодареше, че качулката й прикриваше по-голямата част от пламналото й лице.

— Май ми беше по-добре, когато искаше да ме убиеш.

— Понякога и аз така смятам. Поне животът ми беше по-интересен. Питам се обаче… щом сега ти помагам, ще ме вземеш ли за командир, когато оглавиш Гилдията на асасините? Или ще си остана с привилегията да се хваля, че прословутата Селена Сардотиен най-сетне ме е приела за достоен асасин?

Тя го сръчка с лакът.

— Затваряй си устата и бъди нащрек.

Двамата си размениха широки усмивки и продължиха да чакат. По залез, който сякаш настъпи по-рано заради тежката облачна покривка, охранителят пак излезе, ала този път без Доневал. Той събра стражите, каза им нещо с поверителен тон и пое надолу по улицата.

— Сигурно господарят го праща по задачи — предположи Селена. Сам кимна към охранителя: предлагаше да го проследят. — Добра идея.

Скованите крака на Селена възразиха болезнено, като заотстъпва бавно и внимателно от гаргойла. Без да откъсва взор от близките стражи нито за миг, тя вкопчи пръсти в ръба на покрива и се покатери по него, а Сам я последва.

Искаше й се да беше с ботушите, които майсторът занаятчия довършваше, но щеше да ги получи чак на следващия ден. Старите — от черна кожа, макар и достатъчно гъвкави и сигурни, като че ли бяха на път да я предадат по хлъзгавия от дъждовната вода улук. Въпреки това двамата със Сам се стрелнаха приведени по ръба на покрива, следейки грамадния мъж на улицата под тях. За щастие, той свърна по някаква задна уличка и следващата къща беше достатъчно близо, че да прескочат ловко до съседния покрив. Ботушите й се подхлъзнаха, но облечените й в ръкавици пръсти се вкопчиха в зелените каменни керемиди. Сам кацна умело до нея и за своя собствена изненада, Селена не му прегриза гръкляна, когато я хвана за наметалото и й помогна да се изправи.

Охранителят продължи надолу по уличката, а те го следваха по покривите — просто сенки в сгъстяващия се мрак. Накрая обаче мъжът излезе на една по-широка улица, където разстоянията между къщите бяха прекалено големи, за да скачат от покрив на покрив, затова Селена и Сам се спуснаха по някаква водосточна тръба, приземявайки се тихо. Сетне поеха небрежно след плячката си, хванати под ръка като най-обикновени столичани, нетърпеливи да се скрият от дъжда.

Дори след като достигнаха главния булевард, с лекота го разпознаваха сред тълпата. Хората отскачаха от пътя му. Мелисандският уличен фестивал по случай Жътварската луна беше в разгара си и гражданите се рояха по улицата независимо от дъжда. Селена и Сам повървяха след охранителя още няколко пресечки, дебнейки го по малките улички. Той надникна зад гърба си само веднъж, но ги завари облегнати на близката стена — просто две закачулени фигури, скрили се от дъжда.

Улиците и канавките бяха затрупани с боклуци заради мелисандския кортеж и предишните по-малки празненства. Докато следваха охранителя, Селена чу разни хора да говорят, че управниците на столицата наредили част от канализационните канали да бъдат запушени, за да се напълнят с дъждовна вода. Идната нощ щели да ги отприщят, причинявайки потоп, достатъчно буен, че да отнесе всички отпадъци към река Ейвъри. Очевидно нямало да е за пръв път — ако не прочиствали каналите от време на време, мръсотиите щели да се разложат вътре и да замиришат още повече. Въпреки това Селена възнамеряваше да е високо, високо над улиците по време на въпросното отприщване. Несъмнено мръсната вода щеше да прелее и по самите улици, преди нивото й да спадне, така че нямаше желание да тъпче из нечистотиите на града.

Накрая охранителят влезе в една кръчма на прага на рухналия бедняшки квартал и двамата със Сам го изчакаха от другата страна на улицата. През напуканите прозорци го съзряха да сяда на бара, пресушавайки халба след халба бира. На Селена й се щеше да е на уличния фестивал вместо тук.

— Е, щом има слабост към алкохола, може да я използваме в наша полза — отбеляза Сам. Тя кимна, но не каза нищо. Сам надникна към стъкления дворец, чиито кули бяха забулени в мъгла. — Чудя се дали Бардингейл и останалите ще убедят краля да финансира изграждането на пътя им. — Добави той. — Всъщност се питам и защо изобщо й е притрябвал, щом толкова държи търговията на роби да не стигне до Мелисанде.

— Ако не друго, това доказва абсолютната й вяра, че няма да се провалим — отвърна Селена.

След като тя не добави нищо друго, Сам също се умълча. Мина час, през който охранителят не размени нито дума с друг човек, плати сметката си с една сребърна монета и се запъти обратно към къщата на Доневал. Въпреки изпитата бира походката му беше стабилна и докато стигнат до къщата, Селена се отегчи почти до сълзи — в допълнение към това, че трепереше от студ и не знаеше дали вкочанените пръсти на краката й не бяха окапали в ботушите й.

Погледаха от ъгъла на близката улица как телохранителят се изкачва по входното стълбище. Явно се ползваше с уважение, щом не го караха да минава през задния вход. Но макар да бяха посъбрали мъничко информация, докато извървяваха двайсетминутния път през градските улици обратно към крепостта, Селена се усещаше донякъде безполезна и потисната. Дори Сам мълчеше, а като стигнаха дома си, той просто заяви, че ще се видят след няколко часа.

Тържеството в чест на Жътварската луна щеше да се състои същата вечер, а сделката на Доневал — едва след три дни. Като се имаше предвид колко малко сведения бяха успели да набавят досега, вероятно щеше да й се наложи да се потруди повечко, за да изпълни мисията си. Дали „подаръкът“ на Аробин не се оказваше по-скоро проклятие?

Ама че загуба на време!

* * *

Прекара цял час във ваната, разхищавайки толкова топла вода, че май не остана за никой друг в крепостта. Аробин лично бе поръчал изграждането на инсталацията с течаща вода и този лукс му беше струвал повече от самата сграда, но Селена се радваше, че я има.

След като костите й се поразмразиха, облече черния копринен халат, който Аробин й беше дал сутринта — поредния му подарък, който въпреки всичко далеч не го доближаваше до прошката й. После се върна в стаята си. Някой от прислугата беше запалил камината и Селена тъкмо започваше да се облича за тържеството, когато забеляза купчината листове върху леглото си.

Овързани бяха с червена панделка и стомахът й подскочи, когато извади бележката, пъхната най-отгоре в купчината.

Постарай се да не ги съсипеш със сълзите си, докато свириш. Доста хора трябваше да подкупя, за да се сдобия с тях.

Сигурно щеше да врътне очи, ако не беше зърнала какво има пред себе си.

Партитури. От снощното представление. Нотите, които не можеше да прогони от главата си дори цял ден по-късно. Отново надникна към бележката. Не беше написана с елегантния почерк на Аробин, а с неразбираемия „краснопис“ на Сам. Кога, по дяволите, беше намерил време днес? Явно веднага, след като се бяха върнали.

Тя седна на леглото и запрелиства страниците. Премиерата на представлението се бе състояла едва преди няколко седмици, ето защо партитурите му все още не бяха пуснати за общо ползване. Това щеше да се случи чак когато произведението пожънеше успех. След месеци, дори години.

Не смогна да сдържи усмивката си.

* * *

Въпреки неспирния дъжд вечерта приемът по случай Жътварската луна в крайречната къща на Лигфер Бардингейл беше толкова пренаселен, че Селена нямаше място да се изфука с разкошната си златистосиня рокля и гребените с форма на рибни перки, които бе закичила от двете страни на вдигнатата си коса. Присъстваха всички големи клечки на Рифтхолд. Е, всички без кралската особа, макар че можеше да се закълне, че мярна и благородници сред бляскавата тълпа.

Балната зала беше огромна, а високият й таван — окичен с хартиени фенери във всевъзможни цветове, форми и размери. Венци от листа се увиваха около колоните, обточващи едната страна на залата, а по множеството маси рогове на изобилието преливаха от храна и бижута. Млади жени по корсети и дантелено бельо висяха от люлки, закачени за филигранния таван, а голи до кръста мъже с декоративни кремави якички сервираха вино.

Селена бе посещавала десетки екстравагантни партита в Рифтхолд; гостувала беше под прикритие на церемонии, организирани от чуждестранни сановници и местни благородници; виждала бе толкова чудатости, че не очакваше нещо някога да я изненада пак. Ала този прием засенчваше всички предишни в кариерата й.

Имаше малък оркестър с две певици близначки — млади тъмнокоси жени, надарени с божествени гласове. Песента им караше гостите да се поклащат на място, приласкавайки ги към танцовата площадка.

Селена слезе от стълбището в горния край на балната зала, придружавана от Сам и Аробин, чиито сребристи очи обхождаха тълпата. Ъгълчетата им се свиха от удоволствие, когато домакинята ги поздрави в дъното на стълбището. Облечен в оловносива туника, придаваща безкрайно изтънчен вид на стройната му фигура, Аробин се наведе да целуне ръката на Бардингейл.

Жената го наблюдаваше с тъмни, интелигенти очи и любезна усмивка на уста.

— Лигфер — изчурулика Аробин и се обърна леко да привика Селена. — Позволи ми да те запозная с племенницата ми Диана и повереника ми Сам.

Племенница. Вечният сценарий, вечната заблуда, когато и да се озовяха заедно на публично събитие. Сам се поклони, а Селена я поздрави с реверанс. Блясъкът в очите на Бардингейл показваше, че далеч не вярва Селена да е племенница на Аробин. Селена опита да сдържи гримасата си. Открай време не обичаше да се среща лице в лице с клиентите си; предпочиташе да контактува с тях чрез Аробин.

— Очарована съм — каза й Бардингейл, преди да изпълни реверанс пред Сам. — И двамата са прелестни, Аробин. — Симпатично, безсмислено твърдение, изречено от жена, свикнала да борави със симпатични, безсмислени думи, за да постигне целите си. — Ще ме придружиш ли? — Попита тя Краля на асасините и Аробин й предложи лакътя си.

Преди да се смесят с тълпата, той надникна през рамо към Селена с дяволита усмивка.

— Не се забърквай в прекалено много неприятности.

После потънаха в многолюдието, оставяйки Селена и Сам в дъното на стълбището.

— А сега какво? — пророни Сам, проследявайки Бардингейл с поглед. Тъмнозелената му туника подчертаваше бледите смарагдови петънца в кафявите му очи. — Видя ли някъде Доневал?

Бяха дошли да проверят с кого общува Доневал, колко телохранители го чакаха отвън и дали изглеждаше притеснен. Размяната щеше да се състои след три вечери в кабинета му на горния етаж. Но в какъв час? Тъкмо това трябваше да научи Селена. А тази вечер беше единственият й шанс да се добере достатъчно близо до него.

— До третата колона е — отговори тя, без да откъсва поглед от тълпата.

Сред сенките на колоните от едната страна на залата върху издигнати платформи бяха подредени малки сепарета, отделени с черни кадифени завеси — нещо като ложи за най-изтъкнатите гости на Бардингейл. Към една от тях беше забелязала да се отправя Доневал, следван по петите от едрия си охранител. Веднага щом Доневал се стовари между меките възглавници, четири от момичетата по корсети се намърдаха до него с мазни усмивки на лица.

— Май му е доста уютно — рече Сам. — Чудя се колко ли пари ще изкара от това парти Кларис.

Ето го обяснението откъде идваха момичетата. Селена се надяваше и Лизандра да не е тук.

Един от напетите келнери сервира на Доневал и куртизанките чаши с шампанско. Телохранителят, изправен до черната завеса, отпи пръв, преди да върне чашата на Доневал с одобрително кимване. Доневал, вече преметнал ръка през голите рамене на едното момиче, дори не благодари нито на служителя си, нито на келнера. А щом притисна устни към врата на куртизанката, Селена оголи леко зъби. Момичето едва ли беше на повече от двайсет години. Нищо чудно, че този мъж подкрепяше развитието на търговията с роби и бе готов да унищожи опонентите си, за да увенчае с успех начинанието си.

— Имам чувството, че няма да стане оттам известно време — заяви Селена, а като се обърна към Сам, го завари намръщен.

Винаги бе изпитвал смесица от жал и състрадание към куртизанките — и огромна омраза към клиентите им. Майка му се беше разделила с живота си по брутален начин. Може би именно затова търпеше иначе нетърпимата Лизандра и баналните й приятелки.

Някой за малко щеше да се блъсне в гърба на Селена, но тя усети залитащия мъж и ловко отстъпи от пътя му.

— Тук е същинска лудница — измърмори, вдигайки поглед към момичетата, които се люлееха от тавана с толкова извити гърбове, че се чудеше как гърдите им се задържат в корсетите.

— Дори не мога да си представя колко пари е похарчила Бардингейл.

Сам беше така близо до нея, че дъхът му погъделичка бузата й. Самата тя се интересуваше повече колко ли е похарчила домакинята им, за да отвлече вниманието на Доневал; очевидно цената нямаше значение, щом беше наела Селена за осуетяването на сделката му и обезопасяването на документите. Едва ли обаче решението й се основаваше единствено на спогодбата за търговията с роби и шантажния списък. Сигурно й беше омръзнало да се примирява с разгулния живот на бившия си съпруг. И Селена не я винеше.

Макар и закътан в нишата от черно кадифе, Доневал определено искаше да го видят. А ако съдеше по бутилките шампанско, подредени върху ниската масичка пред него, явно нямаше намерение да става скоро. Мъж, който държеше другите да идват при него — да се чувства важен. Харесваше му да го почитат. Пък и беше върховна наглост да се сближава с куртизанки на парти, организирано от бившата му съпруга. Истинска проява на низост — и жестокост. Но с какво й помагаха тези наблюдения?

Като че ли рядко разговаряше с други мъже. Ала кой казваше, че бизнес партньорът му трябва да е от мъжки пол? Може пък да беше жена. Или куртизанка.

Доневал вече лигавеше шията на момичето от другата си страна, обхождайки с ръка голото й бедро. Ако наистина съзаклятничеше с куртизанка, защо да чакат цели три дни, вместо да осъществят размяната още сега? Не можеше да е някое от момичетата на Кларис. Или самата Кларис.

— Дали ще се срещне с тайния си партньор тази вечер? — замисли се Сам.

Селена се обърна към него.

— Не. Имам чувството, че не е чак толкова глупав да върти сделки тук. Не и с друг, освен с Кларис.

Лицето на Сам помръкна.

Ако Доневал обичаше женската компания, това определено помагаше на плана й да се добере по-близо до него. Тя си запроправя път през тълпата.

— Какви ги вършиш? — попита Сам, пробвайки да я настигне.

Тя му стрелна поглед през рамо и продължи да се промъква през стълпотворението на път към ложите.

— Не върви след мен — спря го с мек тон. — Ще опитам нещо. Ти просто стой тук. Ще дойда при теб, като съм готова.

Сам се взря в нея за момент, след което кимна.

Селена вдиша дълбоко през носа си, изкачи стъпалата и влезе в издигнатата ниша, където се разполагаше Доневал.