Сара Дж. Маас
Острието на асасина (32)

3

Двама служители на театъра ги посрещнаха в ложата на Аробин и взеха подгизналите им наметала в замяна на чаши с шампанско. Един от многобройните познайници на Аробин веднага намина да го поздрави и всички останаха в тапицираното с кадифе преддверие на ложата. Селена обаче не издържа дълго да наблюдава как Лизандра изпробва техниките си на флиртуване с приятеля на Аробин и мина през пурпурната завеса, за да заеме обичайното си място, намиращо се най-близо до сцената.

Ложата на Аробин беше от едната страна на просторната зала и макар да предлагаше добър изглед към сцената и оркестрината, Селена често надничаше със завист към кралските ложи — всичките с прекрасно централно разположение и свободни до една. Ама че загуба!

Тя плъзна поглед по долните редове и другите ложи, попивайки лъскавите бижута, копринените рокли, златистия блясък на шампанското във високи чаши, кроткия тътен на шепнещите гости. Ако имаше място, където се чувстваше наистина у дома си и искрено щастлива, това беше тук, в този театър, при възглавничките от червено кадифе и стъклените полилеи, позлатения сводест таван високо, високо над главата й. Чудеше се дали по съвпадение, или по план театърът бе изграден точно в сърцето на града, на двайсет минути пеша от Асасинската крепост. Знаеше, че трудно ще свикне с новия си апартамент, който бе почти на двойно разстояние оттук. Жертва, която беше готова да направи, ако някога усетеше правилния момент да изплати дълга си към Аробин и да се изнесе от крепостта. Възнамеряваше. Съвсем скоро.

Чу спокойната, самоуверена походка на Аробин по килима и изпъна гръб, когато се надвеси над рамото й.

— Доневал е точно пред нас — прошепна й той, сгрявайки кожата й с дъха си. — Третата ложа от сцената, на втория ред.

Селена веднага намери мъжа, чието убийство й бе възложено. Беше висок и на средна възраст, със светлоруса коса и смугла кожа. Не особено красив, но не и грозник. Нито едър, нито атлетичен. С изключение на синьо-лилавата му туника, която дори от такова разстояние изглеждаше скъпа, инак не изпъкваше с нищо.

В ложата му имаше още няколко души. Висока, елегантна жена, вероятно на прага на трийсетте, стоеше до завесата, заобиколена от мъже. Държеше се благороднически, макар че върху лъскавата й тъмна коса не блестеше диадема.

— Лигфер Бардингейл — прошепна Аробин, проследил погледа й. Бившата съпруга на Доневал и нейна възложителка. — Бракът им бил уреден. Тя искала богатствата му, а той — младостта й. Но когато не успели да се сдобият с деца и някои от по… неприятните черти на характера му излезли наяве, тя открила начин да се измъкне от брака, все още млада, но вече и много заможна.

Доста умно от нейна страна. Щом беше поръчала убийството му, то близостта й с него щеше да разсее съмненията за собствената й намеса. Колкото и Бардингейл да играеше успешно ролята на вежлива, благовъзпитана дама, Селена подозираше, че във вените й тече поне малко леденостудена стомана. И непоклатима всеотдайност към приятелите и съюзниците й, както и към изконните права на всяко човешко същество. Затова нямаше как да не й се възхищава.

— А хората край тях? — попита Селена.

През тясна пролука в завесите зад Доневал се мяркаха трима едри мъжаги, всичките облечени в тъмносиво — очевидно телохранители.

— Техни приятели и инвеститори. Бардингейл и Доневал още управляват съвместен бизнес. Тримата зад него са телохранителите му.

Селена кимна и се канеше да му зададе още въпроси, но Сам и Лизандра влязоха в ложата, сбогувайки се с приятеля на Аробин. Покрай парапета имаше три седалки, а зад тях — още три. Лизандра, за ужас на Селена, седна до нея, а Аробин и Сам заеха задните места.

— О, погледни само колко хора са дошли! — възкликна Лизандра.

Тя провеси шия над парапета, а дълбокото деколте на синята й рокля едва удържа пищната й гръд. Сетне започна да изрежда влиятелни имена и Селена опита да не слуша досадното й бърборене.

Усещаше Сам зад себе си, погледа му, съсредоточен върху завесите от златисто кадифе, скрили сцената. Трябваше да му каже нещо, да му се извини, да му благодари или просто… да му отвърне с нещо мило. Долавяше напрежението му, сякаш и той желаеше да я заговори. Някъде в театъра издрънча гонг — сигнал, че гостите трябва да заемат местата си.

Сега или никога. Нямаше представа защо сърцето й препускаше така, но преди да е размислила, се завъртя в седалката си към него. Стрелна набързо облеклото му и каза:

— Добре изглеждаш.

Той вдигна вежди и Селена мигом се извъртя в седалката си, съсредоточавайки очи в завесата. Изглеждаше повече от добре, но… Е, поне му беше казала нещо хубаво. Помъчила се беше да е мила с него. Но някак този факт не й помагаше.

Тя сключи ръце в скута на кървавочервената си рокля. Деколтето й не беше толкова дръзко, колкото това на Лизандра, но с ефирните си ръкави и голи рамене се чувстваше прекалено изложена пред погледа на Сам. Беше преметнала накъдрената си коса през рамо, но не за да скрие белега на шията си.

Доневал се бе разположил удобно на мястото си, вперил очи в сцената. Нима бе възможно човек с толкова отегчен и безполезен вид да е отговорен за съдбата не само на няколко човешки същества, но на цялата страна? Как можеше да си седи спокойно в театъра, вместо да се засрами заради онова, което щеше да причини на сънародниците си и на всички роби, имали нещастието да се озоват на пътя му? Мъжете около Бардингейл я целунаха по бузите и поеха към собствените си ложи. Тримата главорези на Доневал ги наблюдаваха много, много внимателно. Значи, не бяха лениви, а просто отегчени. Селена сбърчи чело.

В този момент полилеите се издигнаха към върха на купола и угаснаха, а публиката притихна, заслушана в първите акорди на оркестъра. В тъмното Доневал почти не се забелязваше.

Сам докосна рамото й и тя почти загуби почва под краката си, когато доближи устни до ухото й и прошепна:

— Изглеждаш прелестно. Но се обзалагам, че вече го знаеш.

Знаеше го, и още как!

Тя го изгледа косо, а той се облегна назад в стола си с широка усмивка на лице.

Потискайки собствената си усмивка, Селена се обърна към сцената, на която музиката обрисуваше встъпително атмосферата на представлението. Свят от сенки и мъгла. Свят, където чудновати, митични същества дебнеха в тъмните мигове преди зората.

Щом златистата завеса се отдръпна, Селена застина и всичко друго в главата и сърцето й избледня.

* * *

Музиката я срази.

Танците безспорно спираха дъха, а историята, която разказваха — легенда за принца, тръгнал да спаси невестата си, и за хитроумната птица, която заловил, за да му помогне, — определено бе приказна, но музиката…

Съществуваше ли на земята нещо по-красиво, по-съблазнително болезнено? Тя вкопчи ръце в страничните облегалки на креслото си и впи пръсти в кадифето, когато музиката се устреми към яростния си финал, помитайки я в потоп от емоции.

С всеки удар на барабана, всяка треперлива нотка на флейтата, с всеки вой на валдхорната чувстваше музиката по кожата си, по костите си. Пръсваше я на парченца и наново я събираше само за да я разкъса отново, и отново.

А накрая в кулминацията съчетанието от всичките й любими звуци се извиси, докато не проехтя във вечността. Когато и последният тон отекна в залата, от гърдите й се изтръгна стон и сълзите рукнаха по лицето й. Не я беше грижа кой ще види.

А сетне — тишина.

Най-ужасното нещо, което някога бе чувала… защото я върна в реалността. Избухнаха аплодисменти и тя стана на крака, пляскайки със сълзи в очите, докато ръцете не я заболяха.

— Селена, не бях предполагала, че таиш дори късче човешка емоция в себе си — приведе се да й прошепне Лизандра. — А представлението дори не беше чак толкова блестящо.

Сам хвана облегалката на креслото й.

— Млъквай, Лизандра.

Аробин изцъка предупредително с език, но Селена продължи да ръкопляска, въпреки че от реакцията на Сам през тялото й рукна тихо поточе на удоволствие. Овациите не стихнаха дълго време и танцьорите многократно излизаха да се поклонят на сцената, затрупани с цветя. Селена ги аплодира през цялото време… дори когато сълзите й започнаха да изсъхват и тълпите се заизнизваха към изхода.

Щом най-сетне си спомни да надникне към Доневал, ложата му вече пустееше.

Аробин, Сам и Лизандра също поеха към изхода, макар и тя самата да не се усещаше готова. А когато накрая спря да ръкопляска, остана да погледа как музикантите в оркестрината прибират инструментите си.

И напусна театъра след всички други гости.

* * *

Същата нощ в крепостта имаше още едно парти — за Лизандра, нейната мадам и всички художници, философи и писатели, които Аробин покровителстваше в момента. За щастие, беше ограничено в една от гостните, но смехът и музиката отекваха из целия втори етаж. Прибирайки се към къщи, в каретата Аробин я беше поканил, но далеч не й се гледаше как Сам и всички останали ласкаят куртизанката. Затова му каза, че е уморена и има нужда да се наспи.

Ала изобщо не бе уморена. Емоционално изцедена, да, но беше едва десет и половина и мисълта да съблече роклята си и да се зарови в леглото я караше да се чувства доста окаяно. Все пак беше Асасин на Адарлан, освобождавал роби, крал астерионски коне и заслужил уважението на Немия господар. Полагаше й се да си намери по-достойно занимание от това да си легне рано.

Ето защо се затвори в една от музикалните стаи, достатъчно изолирана от външния шум, че да чува само откъслечни смехове. Другите асасини бяха или на партито, или по мисии. Затова шумоленето на роклята й бе единственият звук в стаята, когато вдигна капака на пианото. Научила се беше да свири на десетгодишна възраст, защото Аробин бе настоял да усвои поне още едно изтънчено умение, освен отнемането на човешки животи. И се бе оказало любов от пръв поглед. Макар и отдавна да не ходеше на уроци, сядаше да посвири винаги когато намереше малко свободно време.

Музиката от театъра още отекваше в съзнанието й. Все същите акорди и хармонични съзвучия. Долавяше как трептят под кожата й, туптят в ритъм със сърцето й. О, какво ли не би дала да чуе отново онази музика!

Изсвири няколко ноти с едната ръка, сбърчи чело, премести пръстите си по клавишите и опита отново, придържайки се към звуците в паметта си. И познатата мелодия постепенно се избистри.

Ала все пак си спомняше само няколко ноти, а и пианото не беше като цял оркестър; тя заудря по-силно клавишите, мъчейки се да улови мотива. Почти успяваше, но не съвсем. Не можеше да си припомни нотите толкова чисто, колкото звучаха в главата й. Не ги чувстваше така, както се бе случило едва преди час.

Съсредоточи се в продължение на няколко минути, но накрая затръшна капака и излезе ядосано от стаята. Намери Сам облегнат на стената в коридора. През цялото време ли беше подслушвал борбата й с пианото?

— Почти успя, но не е същото, нали? — попита той. Селена го изгледа кръвнишки и тръгна към стаята си, макар и да не й се седеше затворена до края на вечерта. — Сигурно се побъркваш, че не можеш да повториш мелодията от главата си.

Той закрачи наравно с нея. Тъмносинята му туника подчертаваше златистия оттенък на кожата му.

— Просто си играех — отвърна тя. — За твое сведение, няма как да съм най-добра във всичко. Не би било справедливо спрямо останалите, нали?

Някой свиреше веселяшка мелодия в игралната зала по-нататък по коридора.

Сам прехапа долната си устна.

— Защо не проследи Доневал след представлението? Нали имаш само четири дни?

Селена не се изненадваше, че е запознат със случая; мисиите й обикновено не бяха твърде тайни.

Тя спря, все още жадна да чуе музиката отново.

— Има и по-важни неща от убийствата.

Очите на Сам просветнаха.

— Знам — отговори, а когато задържа погледа си върху нея, тя се постара да запази самообладание.

Съзнаваше, че в думите му се таи скрит смисъл, въпреки че не се досещаше какъв…

— Защо помагаш на Лизандра? — попита тя неочаквано дори за себе си.

Сам свъси вежди.

— Не е толкова лоша, колкото си мислиш. Когато не е с други хора, тя е… по-добра. Не ми отхапвай главата, задето го изричам, но колкото и да я подиграваш, не си е избрала този път сама. Също като нас. — Той поклати глава. — Просто търси вниманието ти, за да я забележиш.

Селена стисна челюсти. Естествено, че беше прекарал достатъчно време насаме с Лизандра. И естествено, че му се нравеше.

— Не ме интересува какво иска. А ти не отговори на въпроса ми. Защо й помагаш?

Той сви рамене.

— Защото Аробин ми нареди. И понеже нямам желание отново да ми размаже физиономията, се подчинявам.

— И теб ли… и теб ли е пребил?

Той се засмя гърлено, но не й отвърна, защото един прислужник прелетя покрай тях с бутилки вино върху поднос. Май беше най-добре да си говорят в някоя стая, където нямаше опасност да ги подслушват, но мисълта да остане насаме с него караше сърцето й да препуска.

— Бях в безсъзнание цял ден, а после още три ту припадах, ту се свестявах — рече накрая Сам.

Селена изруга свирепо през зъби.

— Теб те изпрати в Червената пустиня — продължи той с мек, нисък глас. — А моето наказание беше да гледам как те пребива онази нощ.

— Защо?

Поредният въпрос, който й се изплъзна неволно.

Той скъси разстоянието помежду им и застана толкова близо до нея, че Селена виждаше фините златисти шевове по туниката му.

— След всичко, което преживяхме заедно в Залива на Черепа, би трябвало сама да си отговориш.

Като се замислеше обаче, не искаше да си отговаря.

— Ще наддаваш ли за Лизандра?

Сам прихна в смях.

— Да наддавам? Селена, аз нямам толкова пари. Малкото, с които разполагам, отиват за дълговете ми към Аробин. Дори да исках…

— А не искаш ли?

Той й се усмихна лениво.

— Защо питаш?

— Защото ми е интересно дали крошетата на Аробин не са повредили мозъка ти, затова.

— Боиш се, че двамата с нея сме имали летен флирт?

Непоносимата усмивчица не слизаше от лицето му. Направо й идеше да издере очите му с нокти. Вместо това обаче избра друго оръжие.

— Всъщност се надявам. Аз определено се позабавлявах това лято.

Усмивката му посърна.

— Какво имаш предвид?

Тя изтупа въображаема прашинка от червената си рокля.

— Е, да кажем, че синът на Немия господар беше доста по-гостоприемен от останалите Тихи асасини.

Не лъжеше. Все пак Илиас наистина пробва да я целуне и тя наистина се наслаждаваше на вниманието му, макар и да не изгаряше да започва връзка с него.

Лицето на Сам пребледня. Думите й си бяха свършили работата, но така и не й донесоха удовлетворението, на което се надяваше. Вместо това фактът, че му бяха повлияли по такъв начин, я караше да се чувства някак… някак… Ох, защо ли изобщо бе споменала Илиас?

Всъщност знаеше защо. Сам понечи да си тръгне, но тя го хвана за ръката.

— Помогни ми с Доневал — изстреля, без да се замисля. Не че имаше нужда от помощ, но само така можеше да му се отплати за онова, което беше понесъл заради нея. — Ще… ще си разделим парите.

Той изсумтя.

— Задръж си парите. Не ми трябват. Достатъчно ми е да осуетя още една сделка за търговия с роби. — Той впери поглед в нея за момент и устата му се кривна на една страна. — Сигурна ли си, че искаш помощта ми?

— Да — увери го тя през стегнато гърло.

Той се взря в очите й, търсейки следа от подигравка. И Селена се охули, задето беше загубила доверието му.

Накрая Сам кимна.

— Тогава започваме утре. Ще проучим къщата му. Освен ако вече не си го сторила? — Тя поклати глава. — Ще дойда да те взема след закуска.

Селена кимна в отговор. Имаше да му казва още много неща и не искаше да го пуска, но всички неизречени думи запушваха гърлото й. Затова понечи да си тръгне.

— Селена. — Тя се завъртя към него и червената й рокля се люшна. Очите на Сам просветнаха и на лицето му изплува онази крива усмивчица. — Липсваше ми това лято.

Тя отвърна, без да трепне, както пред погледа му, така и заради усмивката му.

— Колкото и да не ми се ще да си го призная, Сам Кортланд, и ти ми липсваше, жалък задник такъв!

Той просто се засмя и тръгна обратно към партито с ръце в джобовете.