Сара Дж. Маас
Острието на асасина (31)

2

Дъждът не спря и на следващия ден. Селена се събуди от тътена на гръмотевица и тихите стъпки на една прислужница, дошла да остави продълговата, красиво опакована кутия върху скрина й. Тя отвори подаръка, докато пиеше сутрешната си чаша чай, развързвайки тюркоазената панделка с мудни пръсти, за да убеди себе си, че не е чак толкова любопитна да разбере какво й е изпратил Аробин. Не можеше да купи с подаръци прошката й. Въпреки това не успя да сдържи писъка си на щастие, като вдигна капака на кутията и отвътре заблещукаха два златни гребена. Бяха прелестни, оформени като остри рибени перки със сапфирени върхове.

Почти преобърна подноса със закуската си, втурвайки се от масата до прозореца към тоалетната масичка от палисандрово дърво. С ловки ръце прокара единия гребен през косата си, завъртя го сръчно и го закрепи на място. Сетне бързо повтори действието с втория от другата страна на главата си, а като приключи, впери ухилен поглед в отражението си. Изглеждаше екзотично, съблазнително, величествено.

Аробин може и да беше копеле, може и да поддържаше близки отношения с Лизандра, но пък имаше невероятен вкус. О, беше хубаво да се върне в цивилизацията при красивите си дрехи и обувки, и бижута, и гримове, и целия лукс, с който се беше разделила за лятото!

Селена огледа краищата на косата си и сбърчи вежди. Втрещи се още повече, щом сведе очи към ръцете си — към оръфаните им кожички и изпочупени нокти. Изсъска през зъби, обръщайки лице към прозорците по едната стена на богато обзаведената й стая. Есента тъкмо започваше, а по това време в Рифтхолд обикновено валеше поне няколко седмици.

През ниско надвисналите облаци и напористия дъжд се виждаше как столицата смътно сияе изпод сивкавата светлина. Къщи от блед камък се гушеха една в друга, свързани от широки булеварди, които се простираха от алабастровите стени чак до пристанището в източната част на града, от оживения център до сбирщината грохнали постройки на бедняшкия квартал в южния му край, където река Ейвъри се врязваше в сушата. Дори смарагдовите покриви сякаш сребрееха. Стъкленият дворец се извисяваше над всичко, пронизвайки облаците с най-горните си кули.

Кортежът от Мелисанде бе избрал възможно най-лошия момент за посещението си. Малцина смелчаци щяха да понесат безпощадния порой, само и само за да участват в уличните им празненства.

Селена измъкна бавно гребените от косата си. Снощи, на вечеря за двама, Аробин й беше казал, че кортежът пристига днес. Още не му беше дала отговор дали ще ликвидира Доневал след пет дни, а и той не я пришпорваше. Държа се любезно и благосклонно — дори сам й поднесе храната, говорейки й нежно като на подплашено животно.

Тя отново върна поглед към косата и ноктите си. Твърде занемарено… подивяло животно.

Стана и отиде в будоара си. По-късно щеше да мисли какво да прави с Доневал и злодейските му планове. Засега дори дъждът нямаше да я откаже от малко глезене.

* * *

Служителите в салона, който посещаваше, за да поддържа външния си вид, много се зарадваха да я видят и направо се ужасиха от състоянието на косата й. И ноктите й. И веждите й! Толкова ли не можа да си оскубе веждите в пустинята? Половин ден по-късно — с подстригана и лъскава коса, изпилени и сияещи нокти — Селена се принуди да тръгне по мокрите улици на града.

Колкото и да валеше, хората си намираха оправдания да излязат навън, когато огромният кортеж от Мелисанде най-сетне пристигна. Тя спря под навеса на един цветарски магазин, чийто собственик стоеше на прага, за да наблюдава внушителното шествие. Мелисандци се нижеха по широкия булевард, който започваше от западната порта на града и се точеше чак до входа на двореца.

В кортежа участваха обичайните жонгльори и огнегълтачи, затормозени от досадния дъжд; танцьорките, чиито торбести панталони бяха подгизнали до коленете; и разбира се, редицата много важни, много богати хора, всичките загърнати в наметала и не толкова величествени, колкото вероятно си бяха представяли, че ще изглеждат.

Селена пъхна вкочанени пръсти в джобовете на туниката си. Ярко боядисани покрити фургони със затворени заради дъжда капаци започнаха да се роят покрай магазина — явно трябваше незабавно да се връща в крепостта.

Мелисанде беше прочут със занаятчиите си — изкусни ръце, творящи изкусни изобретения. Часовници с толкова фини механизми, че приличаха на живи; музикални инструменти с така ясен и опияняващ звук, че сърцето ти да се пръсне от наслада; играчки, толкова приказни, че те караха да забравиш кога континентът се бе сбогувал с магията. Щом фургоните с всички тези произведения на изкуството бяха затворени, Селена нямаше желание да гледа процесия от подгизнали, унили хора.

Към главния булевард непрестанно се стичаха тълпи от граждани, ето защо тя пое по тесните, вити задни улички. Стана й чудно дали и Сам отива да гледа парада и дали Лизандра го придружава. Подразбираше се колко предан й беше. Колко ли време след заминаването й за пустинята им бе отнело да станат близки, близки приятели?

Като че ли беше по-добре, когато изгаряше от желание да го изкорми. Очевидно Сам беше също толкова податлив на чара на някое красиво лице, колкото и Аробин. Защо ли бе допускала, че е различен? Тя се намръщи и ускори крачка със скръстени върху гърдите си премръзнали ръце и превити заради дъжда рамене.

Двайсетина минути по-късно вече разпръскваше дъждовна вода по мраморния под във вестибюла на крепостта. А минута след това — по килима в кабинета на Аробин, докато му съобщаваше, че е решила да поеме мисията с Доневал, шантажните му документи за търговията с роби и неизвестния му съзаклятник.

* * *

На следващата сутрин Селена сведе поглед към тялото си със застинала в нещо средно между усмивка и цупене уста. Черният костюм, обгръщащ я от главата до петите, бе изработен от същата онази тъмна материя — дебела като кожа, но без типичния блясък. Наподобяваше рицарски доспехи, само че плътно прилепнали по тялото и не от метал, а от някакъв странен плат. Усещаше тежестта на оръжията си — толкова добре укрити в костюма, че дори някой да я опипаше, щеше да ги вземе за предпазни подплънки. Тя завъртя ръце, за да опита да ги извади.

— Внимавай — изцъкли очи ниският мъж пред нея. — Като нищо ще ми резнеш главата.

Зад тях Аробин се изкиска, облегнат на стената на тренировъчната зала. Не беше задавала въпроси, когато я извика тук, а после й съобщи да облече черния костюм и да обуе ботушите, подплатени с мек вълнен плат.

— Когато искаш да извадиш ножовете — поясни изобретателят, отстъпвайки предвидливо назад, — замахваш с ръка надолу и врътваш китка.

Той й демонстрира движението със собствената си кльощава ръка и Селена го повтори.

Ухили се до уши, когато едно тясно острие изскочи от тайната си ножница в предмишницата й. Тъй като беше неразделна част от костюма, все едно имаше меч, заварен за ръката й. Изпълни същото движение и с другата си китка, за да извади второто подобно острие. Какъв ли скрит механизъм отговаряше за тях — някое гениално приспособление от пружини и зъбни колела? Тя направи няколко смъртоносни замаха във въздуха, любувайки се на сладкото свистене на умело изработените мечове. После вирна вежди впечатлено.

— А как се прибират?

— Ами, малко по-трудно — отвърна изобретателят. — Вдигаш китки нагоре и натискаш ей това копченце. То задейства механизма, който… ето, готово…

Селена зърна как острието се плъзна обратно в костюма, след което го пробва наново, освобождавайки го и прибирайки го няколко пъти.

Доневал щеше да се срещне с тайния си партньор след четири дни, достатъчно време да свикне с новия си костюм. Достатъчно и да разузнае какви мерки за сигурност беше предприел в къщата си и кога точно щеше да се състои срещата. Все пак щеше да покани госта си в някой закътан кабинет.

Тя се обърна към Аробин.

— Колко струва?

Той се отблъсна от стената.

— Подарък е. Ботушите също.

Тя потупа с върха на единия ботуш по плочките на пода, усещайки назъбения грайфер на подметката. Идеални за катерене. По думи на изобретателя, подплатата им от овча кожа щеше да поддържа краката й с температурата на тялото й, дори да подгизнеха от вода. Даже не беше чувала за подобен костюм, определено щеше да промени напълно хода на мисиите й. Не че имаше нужда от костюм, за да ги изпълнява безупречно. Но все пак беше Селена Сардотиен, дявол да го вземе; не заслужаваше ли най-доброто оборудване?! С този костюм никой нямаше да се усъмни в правото й да се нарича Адарлански асасин. Никога. А осмелеше ли се някой… Уирдът да му е на помощ!

Изобретателят поиска да й вземе точни мерки, макар че онези, които Аробин му беше дал, почти не се отклоняваха от истината. Тя разпери ръце и започна да го обстрелва с безцеремонни въпроси относно пътуването му до Мелисанде и стоките, които възнамеряваше да продава тук. Мъжът беше майстор занаятчия, творец на неща, които повечето хора смятаха за невъзможни. Като костюм, служещ едновременно за броня и арсенал, а в същото време толкова лек, че да е удобен за носене.

Селена надникна през рамо към Аробин, който наблюдаваше разпита й с доволна усмивка.

— Предполагам, ще поръчаш и за себе си?

— Естествено. За Сам също. Нека да е най-доброто за най-добрите.

Направи й впечатление, че не спомена „асасини“, но каквото и да мислеше за амплоато им изобретателят, лицето му не издаваше нищо.

Селена обаче не смогна да сдържи изненадата си.

— Досега не си подарявал нищо на Сам.

Аробин сви рамене и зачопли поддържаните си нокти.

— О, Сам ще си плати за костюма. Но не мога да оставя втория си по опитност служител напълно уязвим, не смяташ ли?

Този път Селена прикри смайването си по-добре. Такъв костюм сигурно струваше цяло състояние. Дори да не броеше материалите, само часовете труд, които занаятчията беше вложил в него… Аробин явно ги беше поръчал веднага след като я изпрати в Червената пустиня. Може би наистина се разкайваше за постъпката си. Но да принуди Сам да си купи такъв…

Часовникът удари единайсет и Аробин въздъхна.

— Чака ме среща. — Махна на занаятчията с окичена в пръстени ръка. — Дай сметката на прислужника ми.

Майсторът кимна, продължавайки да снема нужните мерки от Селена.

Аробин я доближи с грациозни, почти танцови стъпки. Целуна я по върха на главата.

— Радвам се, че отново си при мен — пророни в косата й.

После напусна стаята, подсвирвайки си с уста.

Занаятчията клекна да измери дължината от коляното й до върха на ботуша й. Селена се покашля и изчака Аробин да се отдалечи достатъчно, преди да попита:

— Ако ти дам парче паякова коприна, ще можеш ли да я прибавиш към един от костюмите? Малко е, така че искам да покрива сърцето.

Тя показа с ръце размера на ценния материал, подарък от търговеца в пустинния град Ксандрия.

Паяковата коприна представляваше почти митичен материал, изработван от стигийски паяци, големи колкото коне, срещу които трябваше да се изправиш сам, за да се сдобиеш с нея. А те не я разменяха за злато. Не. Ламтяха за неща като сънища, спомени и души. Търговецът, с когото се беше срещнала в Ксандрия, беше разменил двайсет години от младините си за двеста метра паякова коприна. И след дълъг и леко странен разговор с него, той й подари няколко квадратни сантиметра. „За да ти напомня, че всичко си има цена.“

Рунтавите вежди на майстора се надигнаха.

— Бих… бих могъл. От вътрешната или външната страна? Бих посъветвал да е отвътре — отговори на собствения си въпрос той. — Ако я пришия отвън, лъскавата й повърхност ще наруши камуфлажната функция на черния плат. Но е способна да отблъсне всяко острие, пък и е достатъчно да покрие сърцето ти. О, какво ли не бих дал за десет метра паякова коприна! С толкова можеш да си неуязвима, скъпа моя!

Тя се усмихна бавно.

— Достатъчно е да пази сърцето ми.

* * *

Селена остави занаятчията в тренировъчната зала. Костюмът й щеше да е готов след два дни.

Не се изненада, когато на излизане срещна Сам. Забелязала бе манекена с неговия костюм в единия ъгъл на залата. Като се озоваха сами в коридора, той огледа нейния. Трябваше да го съблече и да го върне на майстора, преди да е тръгнал, за да може да нанесе последните корекции по него в работилницата, която си беше наел за престоя си в Рифтхолд.

— Хубава дрешка — заяви Сам. Тя понечи да сложи ръце на хълбоците си, но се спря. Докато не овладееше тънкостите на костюма, имаше опасност да наръга някого. — Нов подарък?

— Защо, имаш нещо против ли?

Предишния ден изобщо не беше мяркала Сам, но все пак и тя самата не се беше навъртала из крепостта. Не че го избягваше, просто нямаше особено желание да го вижда, най-малкото в компанията на Лизандра. Ала се учудваше, че не е заминал на някоя мисия. Повечето от другите асасини се бяха разотишли по разни задачи или бяха толкова заети, че почти не се задържаха у дома. Сам обаче като че ли просто киснеше в крепостта или пък помагаше на Лизандра и нейната мадам.

Той скръсти ръце. Бялата му риза беше толкова тясна, че се открояваше всяко движение на мускулите му под нея.

— Не, нищо. Учудвам се, че приемаш подаръци от него. Как е възможно да му простиш след онова, което ти причини?

— Да му простя?! Не аз лудувам с Лизандра и ходя по приеми… и правя… каквото там си правил цяло лято!

Сам изръмжа тихо.

— И мислиш, че всичко това ми е приятно?

— Не теб изпратиха в Червената пустиня.

— Повярвай ми, предпочитам да бях на хиляда километра оттук.

— Не ти вярвам. Как да ти вярвам за каквото и да било?

Той сбърчи вежди.

— За какво говориш?

— За нищо. Не ти влиза в работата. Не ми се подхваща тази тема. И не ми се занимава с теб, Сам Кортланд.

— Тогава върви — прошепна той. — Върни се в кабинета на Аробин и се занимавай с него. Позволи му да ти купува подаръци, да те гали по косата и да ти дава най-добре платените мисии, които получаваме. Лесно ще открие цената на прошката ти, все пак…

Тя го бутна.

— Да не си посмял да ме съдиш. Да не си казал нито дума повече.

Един мускул по челюстта му затрепери.

— Добре, щом така искаш. И бездруго не ме слушаш. Селена Сардотиен и Аробин Хамел: само вие двамцата, неразделни до края на света. Останалите сякаш сме невидими.

— Това ми звучи като ревност. Особено като се има предвид, че си прекарал цели три месеца с него това лято. Какво е станало помежду ви, а? Не си успял да се превърнеш в новия му любимец? Не си задоволил изискванията му, така ли?

Сам се озова пред лицето й толкова бързо, че Селена едва устоя на импулса си да отскочи назад.

— Нямаш идея как преживях лятото. Ни най-малко, Селена.

— Хубаво. И без това не ме е грижа.

Очите му така се изцъклиха, че се подвоуми дали не го е ударила, без да осъзнае. Поне отстъпи назад и тя прелетя край него. Но когато Сам проговори отново, спря на място.

— Искаш ли да знаеш каква цена поисках за прошката си, Селена?

Тя се обърна бавно. Неспирният дъжд осейваше коридора със светли петна и сенки. Сам стоеше неподвижно почти като статуя.

— Цената ми беше клетвата му, че повече никога няма да те докосне и с пръст. Казах му, че ще му простя единствено в замяна на това.

Предпочиташе да я беше ударил в корема. По-малко щеше да я заболи. Тъй като не знаеше дали няма да падне на колене от срам, просто продължи надолу по коридора.

* * *

Повече никога не искаше да говори със Сам. Нима можеше да го погледне в очите? Настоял бе Аробин да положи такава клетва заради нея. Селена не знаеше с какви думи да изрази смесицата от благодарност и вина, която напираше у нея. Толкова по-лесно й беше просто да го мрази… А и колко щеше да опрости всичко, ако беше обвинил нея за наказанието на Аробин. Толкова жестоки неща му бе наприказвала в коридора; как изобщо да му се извини?

Следобед Аробин мина през стаята й и й заръча да си приготви рокля. Беше дочул, че Доневал щял да посети театъра тази вечер, а тъй като до сделката му оставаха четири дни, щеше да е от полза за мисията й да отиде.

Вече си беше съставила план за шпионирането на Доневал, но не беше чак толкова горделива, че да откаже предложението на Аробин — налагаше се да види с кого говори в ложата си, кой седи до него, кой го охранява. Пък и нима можеше да пренебрегне класическо танцово представление под акомпанимента на цял оркестър? Само дето Аробин не бе споменал с кого ще ходят.

Селена научи по трудния начин, когато се качи в каретата на Аробин и се натъкна на Лизандра и Сам вътре. Тъй като до Наддаването й оставаха само четири дни, младата куртизанка се нуждаела от възможно най-богат обществен живот, обяснил й бе спокойно Аробин. А Сам идвал за допълнителна сигурност.

Селена се осмели да надникне към Сам, сядайки на пейката до него. Той я наблюдаваше с предпазливи очи и напрегнати рамене, сякаш очакваше да се хвърли в словесна атака срещу него. Да му се подиграе за стореното в нейно име. Наистина ли я имаше за толкова безпощадна? Прилоша й малко, затова откъсна поглед от него. Лизандра й се усмихна от другата страна на каретата и хвана Аробин под ръка.