Сара Дж. Маас
Острието на асасина (29)

12

Селена се спусна към Илиас, който простена, като го обърна по гръб. Раната в корема му продължаваше да кърви. Тя откъсна няколко ивици плат от туниката си, вече подгизнала от кръв, и го овърза здраво, крещейки за помощ.

Чу се шумоленето на дрехи по камък и щом надникна през рамо, Селена видя, че Господарят се влачи по корем към сина си. Явно паралитичният ефект на отровата се разсейваше.

Петима окървавени асасини влетяха откъм стълбището и впериха изцъклени очи в Микхаил и Илиас. Селена остави Илиас на техните грижи и се спусна към Господаря.

— Не мърдайте — нареди му и изтръпна, когато от лицето й капна кръв върху бялата му роба. — Може да се нараните. — Огледа подиума за отровата и скочи към падналия бронзов бокал. Веднага щом подуши виното, установи, че е било подправено с достатъчно глориела, за да го обездвижи, но не и да го убие. Явно Ансел бе искала да е напълно безпомощен, преди да отнеме живота му; да знае, че именно тя го е предала. Да е в съзнание, докато замахва да отсече главата му. Но как не го беше усетил, преди да отпие? Може би не беше толкова смирен, колкото изглеждаше; може би беше достатъчно самонадеян, че да повярва в пълната безопасност на крепостта. — Скоро действието й ще отшуми. — Увери го Селена.

Въпреки това накара един от асасините да донесе противоотрова, за да ускори процеса.

После седна до Господаря, стиснала с ръка кървящия си врат. Асасините в другия край на стаята отнесоха Илиас, спирайки само колкото да успокоят Господаря, че синът му ще оцелее.

Селена едва не простена от облекчение, но изпъна гръб, когато суха, мазолеста ръка хвана нейната и я стисна немощно. Тя сведе поглед към лицето на Господаря, чиито очи се плъзнаха към отворената врата. Напомняше й за обещанието, което беше дала преди малко. Ансел имаше двайсет минути да се измъкне от обсега на стрелите й.

И времето изтичаше.

* * *

Ансел вече беше тъмно петънце в далечината и Хисли препускаше, сякаш я гонеха демони. Устремила се беше на северозапад през дюните към Пеещите пясъци, към тесния проход в дивата джунгла, разделяща Пустинната земя от останалата част от континента, а сетне към откритата шир на Западната пустош отвъд тях. Към Брайърклиф.

Качвайки се на крепостната стена, Селена извади стрела от колчана си и я зареди в лъка си.

Тетивата простена, когато я издърпа назад, и още по-назад, напрягайки ръка до краен предел.

После се прицели в мъничката фигура, яхнала тъмния кон.

Сред тишината на крепостта тетивата издрънча като скръбна арфа.

Стрелата полетя, въртейки се безмилостно във въздуха. Под нея дюните прехвърчаха като размито червено море. Остър къс крилат мрак, облечен в стомана. Бърза, кървава смърт.

Хисли метна опашка на една страна, когато стрелата се заби в пясъка на сантиметри от задните й копита.

Ансел обаче не посмя да надникне през рамо. Продължи да язди, без да спре нито за миг.

Селена свали лъка си и погледа как Ансел се загубва отвъд хоризонта. Една стрела, това й беше обещала.

Но й беше дала двайсет минути да излезе от обсега й.

А стреля след двайсет и една.

* * *

На сутринта Господарят извика Селена в покоите си. Бяха преживели дълга нощ, но Илиас се възстановяваше, тъй като острието бе пропуснало на косъм да прониже някой от органите му. Всичките войници на лорд Берик бяха мъртви и в момента ги превозваха обратно към Ксандрия като предупреждение, че трябва да търси друг начин да си осигури благоволението на краля на Адарлан. Двайсет асасини бяха дали живота си в битката и сега над крепостта тегнеше дълбока, траурна тишина.

Селена седеше на един изящно резбован дървен стол и наблюдаваше Господаря, който рееше поглед в небето отвъд прозореца. Едва не падна от седалката, когато старецът проговори.

— Радвам се, че не уби Ансел. — Гласът му беше сипкав и пропит с насечения, но някак плавен акцент на непознат й език. — От дълго време се чудех кога ще избере пътя към съдбата си.

— Знаели сте…

Господарят извърна очи от прозореца.

— Знам от години. Няколко месеца след пристигането й потърсих някои отговори от Равнините. Още не беше получила нито едно писмо от родителите си и се тревожех, че може да им се е случило нещо. — Той седна на стола срещу този на Селена. — Пратеникът ми се върна няколко месеца по-късно с новината, че Брайърклиф вече не съществувал. Върховният крал убил лорда и голямата му дъщеря, а малката — Ансел — липсвала.

— Но защо не я… попитахте лично?

Селена докосна тясната зарастваща рана върху лявата си буза. Ако се погрижеше за нея, нямаше да й остане белег. А ако останеше… Е, тогава сигурно щеше да издири Ансел, за да й върне услугата.

— Защото се надявах един ден да ми се довери достатъчно, за да ми сподели. Трябваше да й дам този шанс, колкото и да беше рисковано. Надявах се да приеме болката си, да я преглътне. — Той се усмихна горестно. — Примириш ли се с болката, можеш да надживееш всичко. Някои хора дори я приемат с отворени обятия в живота си, научават се да я обичат. Някои я понасят, като я давят в тъга или си налагат да я забравят. Трети пък я превръщат в гняв. Но Ансел позволи на болката си да се измени в омраза и й се отдаде толкова всецяло, че стана коренно различен човек… човек, какъвто едва ли някога е искала да зърне в огледалото.

Селена попиваше думите му и ги скътваше за размисъл в подходящия момент.

— Ще разкажете ли на всички за постъпката й?

— Не. Ще им спестя гнева. Много хора я имаха за своя приятелка. И една част от мен вярва, че на момента наистина им е била такава.

Селена сведе поглед към земята, чудейки се какво да прави с болката в гърдите си. Дали ако я превърнеше в гняв, както Господарят предричаше, щеше да успее да се примири с нея?

— Едно ще ти кажа, Селена — програчи той. — Вярвам, че ти беше най-близкото нещо до истинска приятелка, което Ансел някога си е позволявала да има. И мисля, че те е отпратила от крепостта, защото в действителност я е било грижа за теб.

Селена ненавиждаше устата си, задето трепереше така.

— Това не облекчава болката.

— Не съм и очаквал. Но мисля, че ще оставиш траен отпечатък върху сърцето на Ансел. Ти пощади живота й и й върна меча на баща й. Няма да забрави жеста ти скоро. А може би някой ден, като намери начин да си върне земите, ще си спомни за асасина от Севера, за милосърдието ти, и ще се постарае да сее по-малко трупове след себе си.

Той отиде до един фино резбован сандък, сякаш й даваше време да дойде на себе си, и извади някакво писмо от него. Докато се върне, Селена успя да избистри погледа си.

— Предай това на господаря си с гордо вдигната глава.

Тя взе писмото. Одобрение — онова, към което се бе стремила през целия изминал месец. Струваше й се незначително на фона на всичко случило се.

— Защо ми проговорихте? Мислех, че клетвата ви за мълчание е доживотна.

Той сви рамене.

— Май светът така е решил, но ако не ме лъже паметта, никога не съм полагал тържествен обет за мълчание. Просто през повечето време избирам да мълча и толкова съм свикнал, че често забравям способността си да говоря. Но думите са необходимост, когато са нужни обяснения, непосилни за езика на тялото.

Тя кимна, опитвайки се да прикрие изненадата си. След малко Господарят добави:

— Ако някога решиш да напуснеш Севера, винаги си добре дошла тук. Уверявам те, че зимните месеци са много по-търпими от летните. И вярвам, че синът ми доста би се радвал. — Той се изкиска и Селена се изчерви. Господарят взе ръката й. — Като си тръгнеш утре, няколко от хората ми ще те придружат.

— Защо?

— Защото някой трябва да кара фургона до Ксандрия. Знам, че си обвързана с договор към господаря си; че още му дължиш голяма сума пари и трябва да откупиш независимостта си. Кара те да му върнеш цяло състояние, което той самият те е принудил да поискаш назаем от него. — Той стисна ръката й и отиде при един от трите сандъци, наредени до стената. — Това е отплата, задето спаси живота ми… и пощади нейния.

Господарят отвори капака на единия сандък, после и на другия, и на третия.

Слънчевите лъчи проблеснаха по златото в тях и из стаята се пръснаха отблясъци като по водна шир под безоблачно небе. Цялото това злато… и парчето паякова коприна, подарък от търговеца… Не можеше да мисли за всички врати, които й отваряше подобно богатство. Не точно сега.

— Като дадеш на господаря си писмото, предай му и това. И му кажи, че в Червената пустиня не бием учениците си.

По лицето на Селена бавно се разля усмивка и очите й запариха от сълзи.

— Май ще успея да изпълня заръката ви.

Тя отправи поглед към отворения прозорец, към света отвъд него. За пръв път от дълго време насам чу песента на северния вятър, зовящ я към дома. И не се боеше да го последва.