Сара Дж. Маас
Острието на асасина (27)

10

Някой чукаше върху наковалня съвсем, съвсем близо до главата й. Толкова близо, че усещаше всеки удар в тялото си и звукът кънтеше в пробуждащото й се съзнание.

Тя се поизправи рязко. Нямаше нито чук, нито наковалня — единствено зверско главоболие. Нямаше я и Крепостта на асасините, а само безкрайни червени дюни и Касида, надвесена над нея. Е, поне не беше мъртва.

Селена изруга и стана на крака. Какво й беше причинила Ансел?

Луната осветяваше достатъчна част от пустинята, но крепостта не се мяркаше, а дисагите на Касида бяха пълни с нейните притежания. С изключение на меча й. Търси го къде ли не, но просто го нямаше. Пресегна се към ножниците на дългите си кинжали, но вместо тях откри свитък, пъхнат в колана й.

Някой беше оставил фенер до нея и Селена бързо го запали, вкопавайки основата му в дюната. След това коленичи пред светлината и разгърна хартията с треперещи пръсти.

Краткото послание беше изписано с почти неразбираемия почерк на Ансел.

Съжалявам, че познанството ни трябваше да приключи така. Господарят каза, че така щяло да е по-лесно за теб, отколкото да те опозорим, като публично те помолим да си тръгнеш по-рано. Получаваш Касида, както и писменото одобрение от Господаря, което ще намериш в дисагите. Върви си у дома.

Ще ми липсваш,

Ансел

Селена прочете писмото три пъти, за да се увери, че не пропуска нещо. Отпращаха я по-рано — но защо? Беше получила писменото одобрение, но… какво беше сторила, защо трябваше толкова спешно да се отърве от нея, че я беше упоил и изхвърлил насред пустинята? Оставаха й още пет дни; не можа ли да изчака до края на престоя й?

Очите й горяха, докато прехвърляше в главата си всички събития от последните няколко дни, които можеше да са засегнали Господаря. Сетне се изправи и прерови дисагите, натъквайки се на писмото. Представляваше сгънат лист, запечатан с морскозелен восък — цвета на очите му. Малко суетно, но…

Пръстите й закръжаха над клеймото. Счупеше ли го, Аробин можеше да я обвини, че го е подправила някак. Ами ако в него пишеше ужасни неща за нея? Е, все пак Ансел го обявяваше като писмено одобрение, така че едва ли съдържаше нещо лошо. Селена го върна в дисагите.

Може би Господарят също беше осъзнал, че е разглезена и егоистична. Може би всички просто я бяха търпели и… може би бяха узнали за спречкването й с Ансел и бяха решили да я изритат от крепостта. Нямаше да се учуди. Все пак в крепостта защитаваха своите хора. Нищо че за малко и тя се беше чувствала като една от тях — за пръв път от дълго, дълго време се беше усетила на мястото си. В свят, където можеше да научи повече от това как да мами и да отнема човешки живот.

Ала бе грешала. И това прозрение я нарани много по-тежко от побоя на Аробин.

Устните й потрепериха, но тя изправи рамене и плъзна поглед по нощното небе, докато не намери Еленът и звездата като корона, водеща на север. Накрая въздъхна, изгаси фенера, яхна Касида и потегли в нощта.

* * *

Яздеше към Ксандрия с намерението да открие там кораб, вместо да рискува с тежкия преход на север през Пеещите пясъци към Юрпа — пристанището, на което беше пристигнала първоначално. Без водач не й оставаше друг избор. Не бързаше и често вървеше пеша, наместо да язди Касида, която изглеждаше също толкова тъжна да напусне Тихите асасини и уютната им конюшня.

На другия ден, след като беше изминала няколко километра от следобедния си преход, чу глух тропот на копита. Звукът постепенно се усили, придружен от дрънчене на метал и дълбоки гласове. Тя яхна Касида и прехвърли дюната.

В далечината маршируваха най-малко двеста мъже — право към пустинята. Някои носеха червено-черни флагове. Хората на лорд Берик. Придвижваха се в дълга колона, от чиито две страни препускаха конници. Макар и никога да не беше зървала Берик, един бърз оглед на войската й беше достатъчен да заключи, че сред тях няма лорд. Явно беше останал в двореца.

Но тук нямаше нищо. Нищо, освен…

Устата на Селена пресъхна. Нищо, освен Крепостта на Тихите асасини.

Един от конниците, яхнал лъснала от пот черна кобила, спря и отправи поглед към нея. Тъй като белите й дрехи я скриваха цялата, с изключение на очите, нямаше как да я разпознае, нито да отгатне с какво изкарва хляба си.

Дори от такова разстояние Селена забеляза лъка и колчана със стрели, които носеше. Дали беше добър стрелец?

Тя не смееше да помръдне. Не биваше да привлича вниманието на другите войници. Всичките носеха мечове, кинжали, щитове и стрели. Определено не отиваха на приятелско посещение, не и в такава численост.

Дали Господарят не я бе отпратил заради тази заплаха? Дали не беше знаел, че ще се случи, и й беше спестил намесата?

Селена кимна на войника и продължи да язди към Ксандрия. Щом Господарят не желаеше да има нещо общо с нея, тогава не виждаше необходимост да ги предупреждава. Особено след като вероятно знаеше. Пък и цялата крепост гъмжеше от асасини. Някакви си двеста войници не бяха нищо в сравнение със седемдесет от сесиз суикаст.

Асасините можеха да се пазят. Не се нуждаеха от нейната помощ. Бяха й го демонстрирали съвсем ясно.

Въпреки това приглушеният тропот на Касида, отдалечаващ я от крепостта, ставаше все по-непоносим с всяка нейна крачка.

* * *

На следващата сутрин в Ксандрия цареше смайваща тишина. Отначало Селена си помисли, че се дължи на обитателите й, които очакваха новини за щурма срещу асасините, но съвсем скоро осъзна, че й се струва така, защото бе разглеждала града само в пазарен ден. Лъкатушещите тесни улички, които предишния път бе заварила претъпкани от търговци, сега пустееха, осеяни със захвърлени палмови листа и купчини пясък, разнасян насам-натам от свирепите морски ветрове.

Плати си за място в един кораб, който скоро отплаваше към Амиер, най-близкото пристанище на Мелисанде, отвъд Залива на Оро. Тъй като на ксандрийските кораби им беше забранено да плават до други части на Адарлан, то далечно, забравено пристанищно градче като Амиер беше най-разумният избор. Оттам щеше да язди Касида до Рифтхолд, като се надяваше да хване друг кораб някъде по дългия ръкав на Ейвъри за последната отсечка от пътя й до столицата.

Корабът отплаваше по прилив същия следобед, затова Селена имаше няколко часа да се разходи из града. Търговецът на паякова коприна отдавна беше заминал заедно с обущаря и жриците.

Тъй като се притесняваше, че ще разпознаят кобилата в града, както и че някой може да я открадне, ако я оставеше сама на кораба, Селена я поведе през задните улички. Намери й някакво по-закътано корито за поене и се облегна на близката пясъчникова стена, за да изчака Касида да утоли жаждата си. Дали хората на лорд Берик вече бяха достигнали крепостта? Със скоростта им на придвижване вероятно щяха да са там тази нощ или рано идната сутрин. Селена просто се надяваше Господарят да е подготвен или поне да е презаредил огнената стена след последната атака на Берик. Дали я беше прокудил, за да я предпази, или предстоеше да му връхлетят изневиделица?

Тя вдигна поглед към надвисналия над града дворец. Берик го нямаше сред войската му. Ако поднесеше главата на Немия господар на краля на Адарлан, несъмнено можеше да освободи града си от възбраните му. Дали го вършеше в името на народа си, или за своя собствена облага?

Червената пустиня се нуждаеше от асасините — и от парите и търговията, която им осигуряваха чуждестранните посланици.

Берик и Господарят безспорно контактуваха през последните седмици. Какво се беше объркало? Преди седмица Ансел отново ходи на среща с него и не спомена да е имала затруднения. Дори й се стори в изключително ведро настроение.

Селена не можеше да си обясни защо в този миг по гръбнака й пробяга ледена тръпка. Нито пък защо внезапно се разрови из дисагите, докато не извади писмото от Господаря вкупом с посланието от Ансел.

Ако Господарят очакваше атаката, отдавна трябваше да е започнал с подготовката на отбраната си; и нямаше да отпрати Селена. Все пак тя беше най-вещият адарлански асасин и ако към крепостта му маршируваше многочислена армия, щеше да има потребност от нея. Господарят не беше горделив… за разлика от Аробин. Обичаше искрено учениците си, грижеше се за тях. Но така и не бе благоволил да обучава Ансел. Защо?

А и защо да спасява само Селена, при положение че под покрива му живееха толкова обични хора; защо да не ги избави всичките?

Сърцето й затуптя толкова бързо, че прескочи няколко удара, и Селена счупи клеймото, отваряйки одобрителното писмо от Господаря.

Посрещна я празен лист.

Тя го завъртя. И другата му страна беше празна. Разпъна го срещу слънцето, за да провери за невидимо мастило или водни знаци — нямаше. Нали уж той го беше запечатал? Това беше неговото клеймо…

Пръстен с печат се крадеше лесно. Тя самата веднъж бе откраднала този на капитан Ролф. А и беше забелязала светлата ивица около пръста на Господаря — пръстенът му наистина липсваше.

А ако Ансел я беше упоила, давайки й документ, запечатан с пръстена на Господаря…

Не, невъзможно. Пък и нямаше логика. Защо й беше на Ансел да я отпраща уж от името на Господаря? Освен ако…

Селена отново впери поглед в двореца на лорд Берик. Освен ако Ансел изобщо не бе посещавала лорд Берик по нареждане на Господаря. Е, може би в началото, колкото да си спечели доверието на Господаря. Но докато той си мислеше, че пратеницата му скрепява отношенията им, Ансел всъщност е вършела точно обратното. Пък и онзи търговец на паякова коприна беше споменал нещо за шпионин сред асасините — шпионин, изпратен от Берик. Но защо?

Селена не разполагаше с минути за размисъл. Не и докато двеста мъже препускаха към крепостта. Можеше да подложи лорд Берик на разпит, но и това щеше да отнеме ценно време.

Сам воин нямаше шанс срещу двеста мъже, ала все пак тя беше Селена Сардотиен. А това имаше значение. Имаше, и още как.

Тя яхна Касида и я обърна към градските порти.

— Да видим колко бързо можеш да бягаш — прошепна в ухото на кобилата и тя препусна.