Сара Дж. Маас
Острието на асасина (26)

9

Същата вечер Селена не успяваше да се съсредоточи по време на урока си с Господаря. През целия ден думите на Ансел бяха ехтели в ушите й. Не беше виждала приятелката си от часове и се ужасяваше при мисълта, че ще трябва да се прибере в стаята им и да се изправи лице в лице с нея. Колкото и да не й се щеше да си признае, последното твърдение на Ансел й звучеше съвсем правдоподобно. Наистина беше разглезена. И егоистична.

Господарят щракна с пръсти и Селена, която за пореден път наблюдаваше една отровна змия, вдигна поглед. Макар и да имитираше движенията й, не беше забелязала, че пълзи бавно към нея.

Отскочи назад и приклекна до парапета, но спря намясто, щом усети ръката на Господаря върху рамото си. Той й нареди с жест да остави змията на мира и да седне до него на зъберите, обточващи покрива. Благодарна за възможността да си почине, тя скочи върху масивния камък, стараейки се да не надзърта към земята на много, много метри под тях. Колкото и да беше свикнала с височините и да нямаше проблем с равновесието, никога не й бе идвало отвътре да виси на ръба.

Господарят вдигна вежди. „Говори!“, като че й казваше.

Тя пъхна лявото си ходило под десния си крак, без да изпуска от очи змията, която пропълзя в сенките на покрива.

Но й се струваше толкова… детинско да му споделя за свадата си с Ансел. Сякаш Господарят на Тихите асасини имаше време да слуша за разни дребни кавги!

Цикадите жужаха в короните на околните дървета, а някъде от градината зачурулика славей. „Говори!“ За какво да говори?

Нямаше нищо за казване, затова поседяха мълчаливо на парапета — докато дори цикадите не заспаха, а луната потъна зад гърбовете им и небето започна да се прояснява. „Говори!“ Да говори за онова, което я изтезаваше през последните месеци, което превземаше всяка нейна мисъл, всеки сън, всяка глътка въздух. „Говори!“

— Страх ме е да се прибера у дома — призна накрая, отправила поглед към дюните отвъд крепостните стени.

Светлината на прага на утрото беше достатъчно ярка да види как Господаря вдига вежди. „Защо?“

— Защото всичко ще е различно. Всичко вече е различно. Мисля, че всичко се промени още когато Аробин ме наказа, но… Една част от мен продължава да вярва, че животът ще е същият като преди онази нощ. Преди да отида в Залива на Черепа.

Лицето на Господаря не издаваше нищо, но очите му сияеха като смарагди. Състрадателни — печални.

— Не съм сигурна дали искам животът да е същият като преди — сподели тя. — И май… май това ме плаши най-много.

Господарят й се усмихна окуражително, сетне завъртя врат, протегна ръце над главата си и се изправи върху зъбера.

Селена се напрегна, чудейки се дали трябва да последва примера му.

Господарят обаче даже не я погледна, преди да се впусне в поредица от движения, грациозни и плавни, елегантни като танц и смъртоносни като отровната змия, дебнеща в сенките на покрива.

Змията.

Наблюдавайки Господаря, Селена откриваше всички качества, които бе имитирала през последните седмици — сдържаната мощ и ловкостта, хитрината и спокойната умереност.

Той повтори движенията си и само един поглед към нея я накара да се изправи върху стената. Стараейки се да запази равновесие, Селена започна да му подражава бавно и мускулите й сякаш запяха от естествената лекота на движенията. Тя се усмихна, усетила как внимателното наблюдение и възпроизвеждане от множеството минали нощи най-сетне даваше резултат.

Отново и отново извиваше ръце, усукваше тяло, приспособяваше ритъма на дишането си. Отново и отново, докато не се превърна в отровната змия, докато слънцето не изскочи над хоризонта, окъпвайки ги в червена светлина.

Отново и отново, докато на света не остана нищо друго, освен тях двамата с Господаря и равномерното дишане, с което приветстваха новия ден.

* * *

Час след изгрева Селена се промъкна в стаята им, готова за поредната караница, но Ансел вече беше отишла в конюшнята. А след като тя я беше оставила да се справя сама с вчерашната работа, Селена реши да й върне услугата. Затова въздъхна доволно и се срути в леглото си.

След известно време някой я събуди, разтърсвайки рамото й — някой, който миришеше на тор.

— За твое добро се надявам да е следобед — измърмори Селена, завъртя се по корем и зарови лице във възглавницата.

Ансел се изкиска.

— Почти е време за вечеря. А конюшнята блести от чистота, и то не благодарение на теб.

— Вчера ме заряза да се оправям сама — процеди Селена.

— Ами… съжалявам.

Селена отлепи лице от възглавницата, за да надникне към Ансел, застанала над леглото й. Тя кършеше ръце, отново облечена в бронята на баща си. Селена изтръпна, като си спомни какво бе казала за родителя на приятелката си.

Ансел пъхна червената си коса зад ушите си.

— Не биваше да говоря така за теб. Не смятам, че си разглезена, нито пък егоистична.

— О, не се безпокой. И двете съм, и то в големи дози. — Селена се надигна в леглото, а Ансел й се усмихна плахо. — Но — продължи тя — и аз съжалявам за онова, което ти наприказвах. Не го мислех.

Ансел кимна и надникна към затворената врата, сякаш очакваше някой да се появи там.

— Имам много приятели тук, но ти си ми първата истинска приятелка. Ще ми е тъжно, като си тръгнеш.

— Остават ми още пет дни — отвърна Селена.

Като се имаше предвид колко добре приета тук бе Ансел, беше изненадващо — и някак успокояващо — да чуе, че и тя се е чувствала малко самотна.

Ансел отново прокрадна поглед към вратата. Какво я тревожеше толкова?

— Опитай да ме запомниш с добро, става ли?

— Ще опитам. Но може би ще ми е трудно.

Ансел се засмя тихо и взе две чаши от масата под прозореца.

— Донесох вино. — Подаде едната медна чаша на Селена, а другата вдигна. — За изкуплението. И хубавите спомени.

— За двете най-страховити и велики момичета, живели някога.

Селена надигна чашата си за тост, после отпи.

Когато щедрата глътка обля гърлото й, през ума й минаха две мисли.

Първата беше, че очите на Ансел се изпълниха с нескрита тъга.

А втората — която обясняваше първата, — че виното имаше странен вкус.

Но така и не й остана време да размишлява каква точно е отровата, преди да чуе издрънчаването на собствената си чаша върху пода и светът да се завърти, потъвайки в пълен мрак.