Сара Дж. Маас
Острието на асасина (25)

8

— И искаш да ми кажеш, че го правиш всеки божи ден? — вирна учудено вежди Ансел, докато Селена нанасяше руж по скулите й.

— Понякога два пъти дневно — поясни Селена и Ансел отвори едното си око. Седяха върху леглото на Селена с разпилени помежду им гримове, представляващи само малка част от огромната колекция на Селена в Рифтхолд. — Освен че е полезно за работата ми, е и забавно.

— Забавно? — отвори и другото си око Ансел. — Забавно ти е да клепеш лицето си с всички тези гадории?

Селена остави бурканчето с руж.

— Ако не млъкнеш, ще ти нарисувам мустак.

Устните на Ансел потрепериха, но тя затвори очи. Селена взе малката кутийка с бронзова пудра и сложи малко по клепачите й.

— Е, все пак днес е рожденият ми ден. И Навечерието на лятното слънцестоене — добави Ансел, докато миглите й пърхаха, гъделичкани от фината четчица на Селена. — Толкова рядко имаме шанс да се повеселим. Май е редно да изглеждам добре.

Ансел винаги изглеждаше добре — всъщност повече от добре, но Селена не сметна за нужно да й го казва.

— Ами… поне не бива да смърдиш на конски тор.

Ансел се изкиска и дъхът й стопли ръцете на Селена, кръжащи около лицето й. Умълча се, докато тя приключи с пудренето, после опита да не мърда, докато очертаваше очите й с чернило и правеше миглите й по-тъмни.

— Добре — обяви Селена накрая и се отдръпна назад, за да огледа лицето на Ансел. — Отвори очи.

Ансел се подчини и Селена свъси вежди.

— Какво? — попита я Ансел.

Тя поклати глава.

— Ще трябва да измиеш всичко.

— Защо?

— Защото изглеждаш по-добре от мен.

Ансел я щипна по ръката. Селена й го върна със смях на уста. Тогава си спомни, че й остава една-единствена седмица в крепостта, кратка и неусетна, и нещо се стегна в гърдите й при мисълта, че трябваше да си тръгне. А още дори не беше намерила смелост да поиска писмено одобрение от Господаря. Но по-лошото беше, че… Е, никога досега не бе имала приятелка — всъщност приятели и от двата пола — и някак идеята да се прибере в Рифтхолд без Ансел й се струваше почти непоносима.

* * *

Празненството по случай Навечерието на лятното слънцестоене беше съвършено ново изживяване за Селена. Очаквала беше музика, пиене и смях, а вместо това асасините се събраха в най-големия вътрешен двор на крепостта и всички до един, включително Ансел, не издадоха нито звук. Осветяваше ги само луната, очертавайки силуетите на фурмите, полюшващи се покрай каменните стени на двора.

Най-странната част обаче бяха танците. Макар че нямаше музика, повечето хора танцуваха — някои с невиждани, чудновати стъпки, други с познати. Всички се усмихваха и с изключение на шумоленето на дрехи и трополенето на танцуващи крака по камъните други звуци нямаше.

Поне вино имаше и двете с Ансел си намериха една маса в ъгъла на двора, където добре се почерпиха.

Колкото и много, изключително много да обичаше тържества, Селена предпочиташе да прекара вечерта в тренировки с Господаря. Оставаше й едва седмица и искаше да посвети всяка своя секунда на работата си с него. Но той беше настоял тя да отиде на тържеството — макар и само за да може той самият да го стори. Старецът танцуваше в ритъм, който тя нито долавяше откъде идва, нито разпознаваше, и приличаше повече на нечий добродушен, нескопосан дядо, отколкото на господаря на някои от най-великите асасини на света.

Неволно си спомни за Аробин, който сякаш беше изтъкан от пресметлива грациозност и сдържана агресия — Аробин, който танцуваше единствено с избрани хора и носеше остра като бръснач усмивка.

Микхаил беше завлякъл Ансел на танцовата площадка и сега ухилената й приятелка се въртеше и прескачаше от партньор на партньор, докато всички асасини танцуваха в еднакъв беззвучен ритъм. Ансел беше преживяла огромен ужас, но можеше да е истински безгрижна и волна. Микхаил я хвана и я наклони толкова близо до земята, че очите й изскочиха.

Асасинът наистина я харесваше — беше повече от очевидно. Вечно си намираше причини да я докосва, усмихваше й се и я гледаше така, сякаш е едничкият човек в стаята.

Селена разклати виното в чашата си. Ако трябваше да е откровена пред себе си, понякога имаше чувството, че Сам я наблюдава именно по този начин. Но в следващия момент изтърсваше някоя глупост или опитваше да подкопае самочувствието й и тя се смъмряше, задето дори й беше хрумнало подобно нещо.

Стомахът й се стегна. Какво ли му беше причинил Аробин онази нощ? Трябваше да разпита насам-натам. Но в дните след побоя беше толкова заета, толкова погълната от гнева си… Всъщност нямаше смелостта да го потърси. Защото, ако Аробин беше наранил него по същия начин — или по-лошо…

Селена пресуши чашата си. През двата дни, след като се свести от побоя, вложи голяма част от спестяванията си в свой собствен апартамент, надалеч и добре скрит от Асасинската крепост. Не беше казала на никого за него — отчасти защото се притесняваше, че може да размисли по време на престоя си в пустинята, но с всеки ден, прекаран тук, с всеки добронамерен, внимателен урок на Господаря, все повече и повече се решаваше да заяви на Аробин, че се изнася от крепостта му. Дори нямаше търпение да види изражението на лицето му. Още му дължеше пари, разбира се — беше се погрижил дълговете й да я задържат при него доста време, но никое правило не гласеше, че трябва да живее при него. А ако отново й посегнеше…

Ако Аробин отново посегнеше на нея или на Сам, щеше да му отсече ръката. Чак до лакътя.

Някой докосна рамото й и като вдигна поглед от празната си винена чаша, Илиас стоеше зад нея. През последните няколко дни го виждаше само в трапезарията, където продължаваше да й хвърля настойчиви погледи и по някоя от прелестните си усмивки. Сега й подаде ръката си.

Лицето на Селена мигом пламна и тя поклати глава, мъчейки се да му покаже без думи, че не знае танците им.

Илиас сви рамене с грейнали очи. Ръката му остана протегната към нея.

Тя прехапа долната си устна и надзърна многозначително към краката му. Той пак сви рамене, този път като да я успокои, че пръстите му и бездруго не са толкова ценни.

Селена надникна към Микхаил и Ансел, които се въртяха бясно на ритъм, съществуващ само в техните глави. Илиас вирна вежди. „Отпусни се малко, Сардотиен!“, беше й казала Ансел в деня, когато откраднаха конете. Защо да не се поотпусне и тази вечер?

Тя сви драматично рамене и пое протегната му ръка със закачлива усмивка. „От мен да мине, отстъпвам ти един-два танца“, прииска й се да му каже.

* * *

Макар и без музика, Илиас я водеше с лекота, с уверени, спокойни движения. Не можеше да откъсне поглед от него — не само от лицето му, но и от доволството, което целият излъчваше. А и той самият я гледаше така настоятелно, че започваше да се съмнява дали през всичките тези седмици я е наблюдавал единствено, за да брани баща си.

Танцуваха дълго след полунощ; диви танци, коренно различни от валсовете, на които я учеха в Рифтхолд. Дори като сменяше партньорите, Илиас винаги беше наблизо в очакване на следващия танц. А това й действаше почти толкова опияняващо, колкото да танцува без музика, следвайки колективен, беззвучен ритъм, докато вятърът и шепнещият пясък извън крепостта подсигуряваха такта и мелодията. Беше прекрасно и странно и с всеки изминал час все по-често се питаше дали не е попаднала в някакъв сън.

Когато луната започна да избледнява, Селена реши да напусне танцовата площадка, стараейки се да предаде с тялото си умората, която чувстваше. Съвсем истинска умора. Краката я боляха, а и не беше спала нормално от седмици. Илиас опита да я върне за един последен танц, но тя се измъкна ловко от ръцете му и поклати усмихнато глава. Ансел и Микхаил продължаваха да танцуват, притиснати по-близо един до друг, отколкото всяка друга двойка наоколо. Тъй като не желаеше да прекъсва приятелката си, Селена напусна залата, следвана от Илиас.

Не можеше да отрече, че докато вървяха по пустия коридор, сърцето й препускаше не само заради буйните танци. Илиас крачеше до нея, мълчалив както винаги. Тя преглътна през стегнатото си гърло.

Какво ли би казал, решеше ли да проговори, ако знаеше, че Селена Сардотиен, Асасинът на Адарлан, никога не е целувана? Беше убивала хора, освобождавала роби, крала коне, но никого не беше целувала. А това й се струваше някак нелепо. Сякаш е трябвало да отметне и тази работа в даден момент от живота си дотук, но така и не беше намерила с кого.

Скоро — прекалено скоро — се озоваха пред вратата на стаята й. Без да докосва дръжката й, Селена се обърна към Илиас, опитвайки да успокои дишането си.

Той се усмихваше. Може би нямаше намерение да я целува. Все пак неговата стая се намираше само няколко врати по-надолу.

— Пристигнахме — пророни тя.

След толкова много часове на мълчание думата прозвуча стряскащо гръмко. Лицето й гореше. Той пристъпи към нея и Селена си наложи да не трепва, когато плъзна ръка около кръста й. Толкова лесно можеше да го целуне, осъзна тя, като вдигна поглед към лицето му.

Илиас долепи другата си ръка до врата й, милвайки с палец челюстта й, и нежно килна главата й назад. Кръвта й закипя във всяка частица от тялото й. Селена отвори устни… но когато той се приведе към нея, тя се скова и отстъпи назад.

Той незабавно се оттегли и челото му се сбърчи от тревога. На Селена й се прииска да се просмуче в камъните и да потъне вдън земя. Преглътна сухо.

— Съжалявам — пророни дрезгаво, мъчейки се да прикрие срама си. — Просто… просто не мога. Имам предвид, че… тръгвам си след седмица. А… а ти живееш тук. Аз съм в Рифтхолд, така че…

Започна да бръщолеви. Трябваше да млъкне. Всъщност повече никога не биваше да обелва и дума.

Но дори да бе доловил смущението й, Илиас не го показа. Вместо това просто кимна и стисна рамото й. После сви рамене, както често правеше, ала този път Селена разтълкува жеста му като: „Ще ми се да не живеехме на хиляди километри разстояние. Но можеш ли да ме виниш, че опитах?“.

След това извървя няколкото метра до стаята си. Махна й приятелски и изчезна вътре.

Останала сама в коридора, Селена загледа танцуващите сенки, хвърляни от околните факли. Не обречеността на връзката с Илиас я бе накарала да се отдръпне.

Не. Споменът за лицето на Сам я бе възпрял.

* * *

Тази нощ Ансел не се прибра в стаята им. А когато докрета в конюшнята на сутринта, още облечена в дрехите от тържеството, Селена можеше само да гадае дали е прекарала цялата нощ в танци, или с Микхаил. Ако съдеше по руменината върху луничавите й бузи, вероятно ставаше дума и за двете.

Виждайки ухиленото лице на Селена, Ансел впи в нея кръвнишки поглед.

— Недей да започваш дори.

Селена хвърли лопата изпражнения в близката количка. После щеше да ги откара до градината, където градинарят щеше да ги използва за тор.

— Какво? — попита невинно тя и усмивката й се разшири още повече. — Нямаше да кажа нищо.

Ансел грабна лопатата си, облегната на дървената стена, само на няколко метра от отделенията на Касида и Хисли.

— Хубаво. Останалите достатъчно ме подиграваха по пътя насам.

Селена се облегна на лопатата си пред отворената врата.

— Сигурна съм, че и Микхаил ще си получи своя дял подигравки.

Ансел се изправи с изненадващо мрачен поглед.

— Напротив. Него, както винаги, ще го поздравят за новото завоевание. — Тя въздъхна дълбоко. — Мен обаче ще ме дразнят, докато не им се озъбя. Винаги е едно и също.

Двете продължиха работата си мълчаливо. Накрая Селена се обади:

— Искаш да си с Микхаил, въпреки че се шегуват с теб?

Ансел отново сви рамене, хвърляйки тор върху купчината, струпана в количката.

— Той е невероятен воин, научил ме е на толкова много. Така че да ме подиграват колкото си искат, но в крайна сметка пак на мен ще отделя най-много внимание по време на тренировки.

На Селена това не й харесваше, но реши да запази мълчание.

— Пък и — добави Ансел, мятайки кос поглед към Селена, — не всички сме способни да си спечелим така лесно менторството на Господаря.

Коремът на Селена се сви леко. Дали Ансел не й завиждаше?

— Не съм съвсем сигурна какво го накара да размисли.

— Така ли? — попита Ансел по-остро, отколкото някога я бе чувала да говори. За нейна изненада, това я уплаши. — Благородната, умна, красива асасинка от Севера, великата Селена Сардотиен няма представа защо е решил да я обучава? Че и на него му се е приискало да остави белега си върху теб? Да има пръст в изковаването на славната ти съдба?

Гърлото на Селена се стегна и тя се прокле, задето думите на Ансел я нараняваха така. Самата тя не смяташе, че Господарят разсъждава по подобен начин, но все пак изсъска:

— Да, славната ми съдба. Да рина тор. Достойна задача за звезда като мен.

— Но подобаващо достойна за момиче от Равнините?

— Не съм изричала подобно нещо — процеди Селена през зъби. — Не слагай думи в устата ми.

— Защо не? Знам, че си го мислиш, а ти знаеш, че говоря истината. Не съм достатъчно добра в очите на Господаря. Започнах да се срещам с Микхаил, за да получавам допълнително внимание по време на уроците, а и определено нямам прочуто име, с което да се хваля.

— Добре тогава — отсече Селена. — Да, повечето хора в кралството знаят името ми, знаят, че трябва да се боят от мен. — Гневът й изригваше със зашеметяваща скорост. — Но ти… Искаш ли да знаеш истината за себе си, Ансел? Истината е, че дори да се прибереш у дома и да изпълниш целта си, никой няма да го е грижа дали ще си върнеш късчето земя. Никой дори няма да чуе за случилото се. Защото никой друг, освен теб самата, не се интересува.

Селена съжали за думите си още в момента, в който напуснаха устата й. Лицето на Ансел пребледня от ярост и тя стисна треперещите си устни. Накрая хвърли лопатата и за момент Селена си помисли, че ще я нападне, затова дори приклекна леко в готовност за схватка.

Ансел обаче просто мина покрай нея с думите:

— Ти си една разглезена, егоистична кучка.

След което остави Селена да довърши сутрешната работа.