Сара Дж. Маас
Острието на асасина (23)

6

Стражите не знаеха какво се случва, докато конете не прелетяха покрай тях в черно-сива фурия, изхвърчайки през главната порта на двореца още преди виковете на мъжете да са отекнали докрай. Червената коса на Ансел светеше като маяк, когато препусна към страничния изход от града, а хората отскачаха от пътя им.

Селена хвърли един-единствен поглед назад към претъпканите улици и той й беше достатъчен да зърне тримата ездачи, летящи по петите им с бесни крясъци.

Момичетата обаче вече излизаха през градската порта и се гмурваха в морето от червени дюни, ширнало се отвъд нея. Ансел яздеше, сякаш всички демони от ада я преследваха, а Селена смогваше просто да я гони, стараейки се да остане на седлото.

Касида се носеше като гръм по пясъците и се стрелкаше със светкавична ловкост. Беше толкова бърза, че очите на Селена сълзяха от вятъра. Тримата стражи, яхнали обикновени коне, още бяха надалеч, но недостатъчно, че двете да се отпуснат. Сред необятния простор на Червената пустиня Селена нямаше друг избор, освен да следва Ансел.

Вкопчена в гривата на Касида, преодоляваше дюна след дюна, нагоре и надолу, надолу и нагоре, докато пред взора й не се застопориха само червени пясъци и безоблачно небе, а светът не се изпълни единствено с грохотния тропот на копита, копита, копита.

Ансел позабави темпото, колкото Селена да я настигне, после продължиха заедно в галоп по широкото равно било на една дюна.

— Откачи ли, по дяволите? — извика й Селена.

— Не ми се ходи пеша до крепостта! Ще минем по прекия път! — изкрещя й през рамо Ансел.

Зад тях стражите не спираха да препускат по дирите им.

На Селена й хрумна да засили Касида в Хисли, така че Ансел да се прекатури надолу по дюната, а после стражите да се оправят с нея, но момичето посочи над тъмната глава на Хисли.

— Отпусни се малко, Сардотиен!

И ето че ей така, дюните се разделиха пред тях, разкривайки тюркоазената шир на Залива на Оро. Прохладният морски бриз целуна лицето й и Селена му се отдаде, едва сдържайки стона си на удоволствие.

Ансел извика победоносно и се спусна с шеметна скорост по последната дюна, политайки право към плажа и разбиващите се вълни. Напук на здравия си разум Селена се усмихна и стисна по-здраво гривата на Касида.

Щом стъпи на сбития червен пясък, кобилата й набра скорост и се устреми надолу.

В този миг, докато косата й се освобождаваше от плитката и вятърът брулеше яростно дрехите й, Селена получи внезапно прозрение. От всички момичета по целия свят точно тя препускаше по-бързо от вятъра с астерионски кон по плаж насред Червената пустиня. Малко хора преживяваха подобно нещо… и тя самата надали щеше да го преживее друг път. И в този откраднат момент, когато не съществуваше нищо друго, Селена вкуси блаженство, толкова съвършено, че отметна глава към небето и се разсмя с пълно гърло.

Стражите достигнаха плажа и тътенът на вълните почти заглуши гневните им викове.

Ансел свърна рязко, устремявайки се към дюните и гигантската скална стена до тях. Пустинният секач, ако Селена можеше да вярва на географските си познания, но всъщност можеше, защото от седмици насам изучаваше карти на Пустинната земя. Грамадна стена, която се издигаше от пясъка и се простираше от източното крайбрежие чак до черните дюни на юг, разсечена по средата от огромна пукнатина. На идване от крепостта, намираща се от другата страна на Секача, го бяха заобиколили и пътят им затова беше толкова убийствено дълъг. Днес обаче…

— По-бързо, Касида — прошепна Селена в ухото на кобилата си. Касида като че я разбра и съвсем скоро се изравниха с Ансел, която преваляше дюна след дюна, отправяйки се директно към стената от червена скала. — Какво правиш? — Провикна се към нея Селена.

Ансел й се ухили дяволито.

— Ще минем през скалата. Какво струва един астерионски кон, ако не може да скача?

Коремът на Селена се сви.

— Сигурно се шегуваш.

Ансел надникна към нея през рамо с разпиляна край лицето й червена коса.

— Ако тръгнем по дългия път, ще ни преследват чак до портите на крепостта!

Ала стражите не можеха да направят такъв скок, не и с обикновени коне.

В червената стена се мярна тесен отвор, все още скрит от очите им. Ансел препусна право към него. Как смееше да взима толкова безразсъдно, глупаво решение, и то без да го обсъди с нея?

— Това е бил планът ти още от самото начало — озъби й се Селена.

Стражите бяха далеч, но и достатъчно близо, че Селена да забележи оръжията им — носеха и големи лъкове.

Ансел не й отговори. Вместо това пришпори Хисли.

А на Селена й оставаше да избира между убийствените стени на Секача и тримата стражи по петите им. Можеше да се справи с тях за няколко секунди, ако намалеше скоростта достатъчно, че да извади кинжалите си. Но все пак бяха на коне и едва ли щеше да се прицели лесно. С други думи, налагаше се да ги доближи, за да ги убие, стига да не я улучеха с някоя стрела преди това. Вероятно нямаше да стрелят по Касида, защото струваше повече от тях тримата, взети заедно, но Селена не смееше да рискува живота на неповторимото животно. А и да убиеше стражите, оставаше сама в пустинята, тъй като Ансел определено нямаше да я чака от другата страна на Секача. И понеже не й се щеше да умира от жажда…

Със солена ругатня Селена се спусна след Ансел през каньона.

Проходът беше толкова тесен, че краката й почти се жулеха в загладените от дъжда оранжеви стени. Тропотът от копитата на кобилите им отекваше като фойерверки и се усили, когато тримата стражи навлязоха в каньона. Щеше да е хубаво, помисли си Селена, ако Сам беше с нея. Може и да беше същинска напаст, но определено се беше доказал като полезен в боя. Изключително умел дори, ако трябваше да е откровена.

Ансел следваше извивките и завоите на прохода, скорострелна като поток, спускащ се по планински склон, а Селена едва се крепеше върху Касида, докато се движеше зад нея.

Из каньона проехтя дрънчене на обтегната тетива и Селена се приведе до устремената глава на Касида тъкмо когато някаква стрела отскочи от скалата на броени метри от нея. Дотук с теорията й, че не биха стреляли по конете. Поредният остър завой я закри от преследвачите й, но облекчението беше краткотрайно, тъй като в следващия миг пред нея се проточи дълъг, прав проход, в чийто край се мержелееше клисурата.

Дъхът заседна в гърлото й. Бездната беше широка поне десет метра, а дори не искаше да си помисля колко дълбока беше.

Ансел полетя стремглаво напред, после стегна тялото си, а Хисли скочи от ръба на скалата.

Слънцето проблесна в косите на Ансел, докато двете с кобилата й прехвърчаха над клисурата, а от гърлото й се изтръгна тържествен рев, от който целият каньон забуча. След секунда се приземи от другата страна — едва на сантиметри от ръба.

Селена вече нямаше място да спре — дори да опиташе, нямаше как да намалят скоростта достатъчно и просто щяха да пропаднат в бездната. Затова се помоли на всички богове… Касида ускори внезапно галопа си, сякаш и тя проумяваше, че само с помощ свише можеха да достигнат отсрещния бряг.

В следващия момент се озоваха на ръба на клисурата, по чието далечно, далечно дъно, на стотици метри от тях, лъкатушеше река с цвят на нефрит. А Касида летеше и под нея се ширеше единствено въздух, нищо, което да ги предпази от смъртта, обгърнала ги отвсякъде.

На Селена й оставаше да се държи здраво и да чака ужасяващия си свършек, да крещи в лицето му…

Тогава усети скала под тях, твърда скала… и се вкопчи още по-силно в Касида, чиито кости като че избухнаха от сблъсъка. Веднага щом се приземи в тесния проход от другата страна, кобилата препусна напред.

Зад тях стражите бяха спрели при ръба на бездната и ги ругаеха на език, който се радваше, че не разбира.

Щом излязоха от другия край на Секача и видя, че Селена продължава да я следва, Ансел нададе още един радостен вик. Препуснаха на запад през дюните, докато слънцето багреше целия свят в кървавочервено.

Когато конете се умориха до краен предел, Ансел спря на върха на една дюна и надзърна към Селена с все още трескав поглед.

— Страхотно беше, нали?

Задъхана, Селена не й отвърна, а просто я фрасна толкова здраво в лицето, че Ансел изхвърча от коня си и се стовари на пясъка, където се хвана за челюстта и прихна в смях.

* * *

Въпреки че можеха да се приберат в крепостта преди полунощ и Селена я увещаваше да продължат да яздят, Ансел настоя да пренощуват сред пустинята. А когато от огъня им останаха само въглени и конете задрямаха зад тях, Ансел и Селена впериха очи в звездите, легнали по гръб в подножието на дюната.

Пъхнала ръце под главата си, Селена пое протяжна, дълбока глътка въздух, наслаждавайки се на приятния нощен бриз, докато умората се изцеждаше от крайниците й. Рядко виждаше толкова ярки звезди — не и в осветения Рифтхолд. Вятърът бродеше лениво по дюните, карайки пясъка да въздиша.

— Знаеш ли — подхвана тихо Ансел, — така и не научих съзвездията. Всъщност нашите май са различни от вашите, поне имената им.

На Селена й отне малко време да се досети, че като казваше „нашите“, не говореше за Тихите асасини, а за народа си от Западната пустош. Селена посочи една група звезди от лявата им страна.

— Това е Драконът. — Тя проследи очертанията му с пръст. — Виждаш ли главата, краката и опашката му?

— Не — изкиска се Ансел.

Селена я сръчка с лакът и посочи друго съзвездие.

— Това там е Лебедът. Линиите от двете му страни са крилата, а дъгата е вратът му.

— Ами онова? — попита Ансел.

— Това е Еленът — пророни Селена. — Господарят на Севера.

— Защо само той си има такава титла? Ами Лебедът и Драконът?

Селена изсумтя, но усмивката й посърна, като отправи взор към познатото съзвездие.

— Защото Еленът е всевечен, винаги го има, независимо от сезона.

— Защо?

Селена вдиша дълбоко.

— За да може народът на Терасен винаги да намира дома си. Така, погледнат ли към небето, където и да са, хората знаят, че Терасен неизменно ще е с тях.

— Ти искаш ли да се върнеш в Терасен?

Селена завъртя глава към Ансел. Не й беше казвала, че е от Терасен. Ансел додаде:

— Говориш за Терасен така, както моят баща говореше за нашата родина.

Селена се канеше да отвърне, когато осъзна, че Ансел беше казала „говореше“.

Ансел не свали поглед от звездите.

— Като дойдох тук, излъгах Господаря — прошепна тя, сякаш се боеше, че някой може да ги подслушва в безлюдната пустиня. Селена отново вдигна очи към небето. — Баща ми не ме е изпращал тук за обучение. А и от пет години няма Брайърклиф, нито пък имение с такова име.

Десетки въпроси изскочиха в съзнанието й, но Селена не отвори уста, оставяйки Ансел да продължи.

— Бях на дванайсет — поде тя, — когато лорд Лох превзе няколко от териториите около Брайърклиф, а сетне настоя да се предадем, да го признаем за върховен крал на Равнините. Баща ми отказа. Заяви, че вече имало един тиранин, завладял всички земи на изток от планините, и не желаел да има втори на запад. — Кръвта на Селена изстина в очакване на неизбежната развръзка. — Две седмици по-късно лорд Лох проникна в земите ни с войската си, превземайки селата ни, поминъка ни, народа ни. А като стигна до имението Брайърклиф…

Ансел си пое треперлива глътка въздух.

— Като стигна до имението ни, аз бях в кухнята. Видях войската от прозореца и се крих в един шкаф, когато Лох влезе у дома. Сестра ми и татко бяха на горния етаж и той изпрати хората си да ги доведат долу в кухнята. Не посмях да издам нито звук, докато лорд Лох принуждаваше баща ми да наблюдава как… — Тя се запъна, но накрая изтласка думите от устата си, изплювайки ги като отрова. — Баща ми го молеше на четири крака, но Лох го принуди да гледа как прерязва гърлото на сестра ми, а сетне преряза и неговото. Не излязох от скривалището си дори докато избиваха и слугите ни. Останах свита на топка и не сторих нищо. Щом си тръгнаха, извадих меча на баща ми от трупа му и побягнах. Втурнах се с всички сили и бягах, докато не капнах от умора при подножието на Белия зъб. Там се срутих при лагерния огън на една вещица — от клана на Железни зъби. Не ме беше грижа дали ще ме убие. Но тя ми заяви, че съдбата ми не повелявала да умра там, както и че трябвало да тръгна на юг към Тихите асасини в Червената пустиня… и там… там ще намеря съдбата си. Нахрани ме, превърза кървящите ми крака и ми даде злато, златото, с което по-късно си купих бронята, после ме изпрати по пътя ми.

Ансел избърса очи.

— Оттогава съм тук и се подготвям за деня, когато ще съм достатъчно силна и бърза, за да се върна в Брайърклиф и да си възстановя отнетото. Някой ден ще вляза в тронната зала на върховния крал Лох и ще му отмъстя за онова, което причини на семейството ми. С меча на баща ми. — Тя погали ефеса с вълча глава. — Този меч ще сложи край на живота му. Защото само той ми остана от тях.

Селена не осъзна, че плаче, докато не опита да си поеме дълбока глътка въздух. Не й се струваше уместно да изкаже съболезнования. Знаеше що за загуба е това, а думите бяха безсилни.

Ансел се обърна бавно към нея с посребрени от сълзи очи и плъзна пръсти по скулата на Селена, където доскоро бяха личали следите от побоя на Аробин.

— Как хората решават да правят такива жестокости? Как ги оправдават?

— Накрая ще си платят. — Селена хвана ръката й и тя стисна силно нейната. — Ще се погрижим за това.

— Да. — Ансел върна поглед към звездите. — Да, ще се погрижим.