Сара Дж. Маас
Острието на асасина (22)

5

Селена лежеше върху наметалото си и се мъчеше да си представи, че пясъкът под нея е пухеният й дюшек в Рифтхолд и че не е под открито небе насред пустинята. Хич не й се искаше да се събуди със скорпион в косата. Или по-лошо.

Завъртя се на една страна, загнездвайки глава в свивката на лакътя си.

— Не можеш да заспиш ли? — попита я Ансел от мястото си на няколко метра от нея.

Селена едва се сдържа да не изръмжи. Цял ден се бяха влачили през пясъка, спирайки само по пладне, за да поспят под наметалата си и да избегнат главозамайващия пек.

А и вечерята от фурми и хляб не беше особено задоволителна. Ансел обаче бе настояла да пътуват без много багаж с уверението, че ще могат да се снабдят с още храна от Ксандрия, като пристигнеха следобед на другия ден. Когато Селена се оплака от това неудобство, Ансел я посъветва да се благодари, че не е сезонът на пясъчните бури.

— Имам пясък във всяка свивка на тялото си — измърмори Селена, ядосана от жуленето му по кожата й.

Как, по дяволите, беше успял да проникне под дрехите й? Бялата й туника и панталоните се състояха от толкова пластове, че тя самата не можеше да достигне кожата си под тях.

— Нали не ме лъжеш, че си Селена Сардотиен? Защото не ми се вярва тя да е такова мрънкащо създание. Готова съм да се обзаложа, че е свикнала да живее при сурови условия.

— Определено съм свикнала — увери я Селена в мрака и дюните край тях сякаш попиха думите й. — Но от това не следва, че ми харесва. Предполагам, че на човек от Западната пустош това му се струва същински лукс.

Ансел се изкиска.

— Правилно предполагаш.

Любопитството на Селена надви желанието й да се задиря с нея.

— Земите ви наистина ли са прокълнати, както разправят?

— Ами, Равнините някога са били част от Вещерското кралство. И да, може да се каже, че донякъде са прокълнати. — Ансел въздъхна шумно. — Преди петстотин години, по време на управлението на крочанските кралици, земите ни са били много красиви. Поне руините свидетелстват за това. Но трите вещерски клана на Железни зъби унищожили всичко, когато свалили Крочанската династия от трона.

— Железни зъби?

Ансел изпусна въздишка отново.

— Някои вещици, като крочанките например, са надарени с божествена красота. Клановете на Железни зъби пък си имат железни зъби, остри като на щука. Всъщност железните им нокти са по-опасни; с един замах изкормват човек.

Студена тръпка пробяга по гръбнака на Селена.

— Разправят, че когато Железни зъби унищожили кралството, последната крочанска кралица изрекла заклинание, което обърнало земята срещу всяка вещица, летяща под флага на Железни зъби, така че почвата не раждала, животните мрели, а водите се превръщали в кал. Вече не е така обаче. Земята е плодородна, откакто Железни зъби поели на изток… към вашите територии.

— А… а ти виждала ли си на живо вещица?

Ансел се умълча за миг, преди да отвърне:

— Да.

Селена се обърна към нея и опря глава на ръката си. Ансел продължи да се взира в небето.

— Когато бях на осем, а сестра ми на единайсет, трите с нея и Мади, една приятелка, се измъкнахме от имението Брайърклиф. На няколко километра от него имаш огромен скалист хълм с наблюдателна кула отгоре. Върхът й беше разрушен още по време на вещерските войни, но останалата й част си беше непокътната. На най-долния й етаж имаше невероятна арка, през която се виждаше другата страна на хълма. А един от конярите беше казал на сестра ми, че погледнеш ли през нея в нощта на лятното слънцестоене, можеш да надникнеш в друг свят.

Косъмчетата по тила на Селена настръхнаха.

— И сте влезли в кулата?

— Аз не — рече Ансел. — Като стигнах до върха на хълма, така се уплаших, че отказах да сторя и крачка повече. Скрих се зад една скала, а сестра ми и Мади продължиха сами нататък. Не знам колко време съм чакала, но накрая чух писък. Сестра ми дотича до мен. Просто ме сграбчи за ръката и хукнахме надолу. Не научих веднага, но като се прибрахме в имението, разказа на всички за случилото се. Като минали под арката, зърнали отворена врата, водеща към вътрешността на кулата. Ала в сенките дебнела старица с метални зъби. Тя грабнала Мади и я завлякла навътре.

Буца заседна в гърлото на Селена.

— Мади се разпищяла и сестра ми побягнала. Като разказа на баща ми, той събра хората си и се втурнаха към кулата. Пристигнали призори, но там нямало следа нито от Мади, нито от старицата.

— Изчезнали са? — смая се Селена.

— Намерили едно-единствено нещо — пророни тихо Ансел. — Щом тръгнали да се изкачват в кулата, на една от стълбищните площадки открили костите на дете. Оглозгани и бели като слонова кост.

— О, богове! — простена Селена.

— След това татко ни напердаши едно хубаво и слугувахме в кухнята цели шест месеца, макар и да знаеше, че вината на сестра ми и бездруго ще й е достатъчно наказание. Онзи изтерзан блясък така и не напусна очите й.

Селена потрепери.

— Е, сега вече със сигурност няма да мигна.

Ансел се засмя.

— Не бой се — каза, намествайки се върху наметалото си. — Ще ти издам една безценна тайна: едничкият начин да убиеш вещица е да й отсечеш главата. Пък и не мисля, че която и да е вещица от Железни зъби би имала шанс, ако се изправи срещу някоя от нас.

— Дано си права — промълви Селена.

— Права съм — натърти Ансел. — Кръвожадни са, но не и безсмъртни. И ако някой ден си имам своя собствена армия… ако командвам дори двайсет от Тихите асасини, ще ги изловя до крак. И жива вещица няма да оставя. — Чу се глух удар, явно бе блъснала по пясъка с юмрук. — Знаеш ли, асасините живеят тук от векове, но какво правят? Равнините биха процъфтявали, ако имаха защитна армия от асасини. Ама не, те просто си седят в оазиса, мълчаливи и умислени, и се продават безцеремонно на чужди дворове. Ако аз бях на мястото на Господаря, с толкова многочислена войска под мое командване, щях да постигна велики неща. Огромна слава. Щяхме да браним всяко беззащитно кралство на земята.

— Колко благородно от твоя страна — отбеляза Селена. — Ансел от Брайърклиф, Бранителка на всички народи.

Ансел се засмя и съвсем скоро потъна в сън.

Селена обаче продължи да будува — не спираше да си представя какво бе извършила онази вещица с Мади, след като я беше завлякла в тъмната вътрешност на кулата.

* * *

В Ксандрия беше пазарен ден и макар градът отдавна да живееше под възбраната на Адарлан, като че ли имаше търговци от всички кралства на континента — и отвъд него. Продаваха стоките си от всяко ъгълче на малкото, опасано със защитна стена пристанищно градче. Навсякъде около Селена имаше подправки и бижута, и дрехи, и храна — някои изложени в ярко боядисани фургони, други подредени по одеяла в сенчести ниши. Като че ли всички бяха в неведение за неуспешната атака срещу Крепостта на Тихите асасини от миналата нощ.

Селена гледаше да не се откъсва от Ансел, която си проправяше път през тълпата с небрежна грациозност, на която не можеше да не завиди. Колкото и хора да се блъскаха в червенокосата й спътница, колкото и да изскачаха на пътя й или да я ругаеха, задето се е пръкнала на техния, тя не се смущаваше. Точно обратното — момчешката й усмивка само се разширяваше. Мнозина втренчваха погледи в червените й коси и почти толкова червени очи, но Ансел не се трогваше. Дори без бронята си пленяваше околните. Селена опита да не се замисля колко малко хора забелязваха нея самата.

Заради цялата блъсканица и жегата тя вече се обливаше в пот, когато Ансел спря при входа на тържището.

— Ще се забавя няколко часа — обяви тя и махна с дълга, изящна ръка към двореца от пясъчник, надвиснал над малкото градче. — Оня стар досадник, като се разприказва… Какво ще кажеш да ни напазаруваш през това време?

Селена изопна гръб.

— Мислех, че ще дойда с теб.

— В двореца на Берик? Разбира се, че не. Все пак Господарят ме изпраща.

Селена долови как ноздрите й се разширяват от гняв. Ансел я тупна по рамото.

— Повярвай ми, по-добре да прекараш следващите няколко часа в тържището, отколкото в конюшните с развратниците на Берик. За разлика от нас — Ансел отново й стрелна типичната си усмивка, — те нямат постоянен достъп до баня.

Погледът й постоянно отскачаше към двореца, намиращ се на няколко пресечки разстояние от тях. Може би се притесняваше, че ще закъснее? Или задето й предстоеше да говори с Берик от името на Господаря? Ансел изтупа малкото останал червен пясък от надиплените си бели дрехи.

— Среща при фонтана в три. Опитай да не се забъркваш в много бели.

С тези думи се загуби сред гъмжилото от човешки тела и единствено червената й коса продължи да се мярка тук-там, ярка като нажежена дамга. Селена се замисли дали да не я проследи. Знаеше, че още я възприемат като чужда, но защо да придружава Ансел по целия дълъг път, само и само после да я чака отвън? Какво толкова важно и тайно имаше да казва на Берик, че не я допускаше със себе си на срещата? Тя пристъпи към двореца, но минувачите я заблъскаха напред-назад, а сетне някакъв търговец започна да готви нещо с божествен аромат и в крайна сметка Селена последва носа си.

Прекара двата часа в разходки по сергиите, хулейки се, задето не си беше взела повече пари. В Рифтхолд имаше открита сметка във всичките си любими магазини и никога не й се налагаше да разнася пари със себе си, с изключение на малко дребни и някоя и друга сребърна монета за бакшиши и подкупи. Тук обаче… е, кесията й със сребърни монети внезапно започна да й се струва твърде лека.

Тържището се виеше по улиците, големи и малки, по тесни стълбища и полузасипани, навярно хилядолетни пътечки. Древни врати водеха към малки вътрешни дворчета, претъпкани с търговци на подправки или със стотици фенери, блещукащи като звезди в скътаното сенчесто пространство. За толкова отдалечен град, Ксандрия кипеше от живот.

Селена стоеше под раирания навес на търговец от Южния континент, умувайки дали има достатъчно пари, за да си купи обувките с извити върхове пред нея или парфюма с аромат на люляк, който беше подушила в един фургон, притежание на белокоси девици. Жените се представяха за жрици на Лани, богинята на сънищата — и на парфюма очевидно.

Прокара пръст по бродерията със смарагдов копринен конец върху едната от изящните обувки, проследявайки чудноватата извивка на върха й. Определено щяха да хванат окото в Рифтхолд. И никой друг в столицата нямаше да има такива. Нищо че веднага щеше да ги съсипе по мръсните й улици.

Тя остави неохотно обувките и продавачът вирна вежди. Селена поклати глава с печална усмивка на лице. Мъжът вдигна седем пръста — с един по-малко от цената на етикета, и тя задъвка долната си устна, посочвайки с пръсти: „Шест медни монети?“.

Мъжът се изплю на земята. Седем. Седем медни монети беше смешна цена.

Тя огледа тържището край себе си, после върна очи към красивите обувки.

— Ще намина по-късно — излъга и с един последен, горчив поглед продължи по пътя си.

Мъжът се разкрещя след нея на език, който не беше чувала преди; несъмнено й предлагаше обувките за шест монети, но тя си наложи да не спира. Раницата й и бездруго беше достатъчно тежка, не й трябваше да се товари излишно с някакви си обувки. Били те прекрасни, различни и не чак толкова тежки. С бродерия, по-фина и изящна от калиграфско писмо. Пък и можеше да ги носи само у дома, така че…

Тъкмо щеше да се завърти на пета и да се върне при търговеца, когато нещо лъскаво привлече вниманието й от сенките под един свод между две сгради. Около покрития фургон се бяха пръснали шепа наемни пазачи, а до масата, изложена пред него, стоеше висок, слаб мъж. Но не пазачите, мъжът или фургонът грабнаха интереса й.

Не. Нещото върху масата я остави без дъх и я подтикна да се наругае заради леката кесия.

Паякова коприна.

Носеха се легенди за стигийските паяци с размери на кон, спотайващи се в горите на северните планини Рюн, които предяха скъпоценните си нишки срещу солена цена. Едни разправяха, че искали човешка плът за тях; други — че паяците търгували с години и сънища. Какъвто и да беше случаят, нишките им бяха по-фини от всичко друго на земята, по-прелестни от коприна и по-здрави от стомана. А Селена за пръв път виждаше толкова много на едно място.

Славеха се като такава рядкост, че при нужда обикновено се налагаше човек сам да си ги набави. А сега пред очите й се стелеха метри суров материал, готов за обработка. С толкова се купуваше цяло кралство.

— Да ти кажа — подхвана търговецът на общия език, забелязал удивения поглед на Селена, — ти си първият минувач, който разпознава стоката ми днес.

— Бих я разпознала, дори да бях сляпа. — Тя доближи масата, но не посмя да докосне парчетата лъскаво сукно. — Но какво правиш тук? Едва ли търговията ти върви точно в Ксандрия.

Мъжът се изкиска. Беше на средна възраст, с късо подстригана кестенява коса и тъмносини очи, които й се сториха някак измъчени, въпреки че в момента блещукаха закачливо.

— И аз мога да попитам какво дири в Ксандрия момиче от Севера. — Той стрелна поглед към кинжалите в кафявия колан, преметнат през белите й дрехи. — И то с толкова красиви оръжия.

Тя му се поусмихна.

— Поне набитото ти око отговаря на скъпоценната ти стока.

— Старая се. — Той се поклони театрално и й махна да се приближи. — Е, кажи ми, момиче от Севера, кога си виждала паякова коприна?

Селена стисна ръцете си в юмруци, за да устои на желанието си да докосне безценното сукно.

— Познавам една куртизанка от Рифтхолд, чиято мадам имаше кърпичка от паякова коприна. Подарък от изключително заможен клиент.

Въпросната кърпичка навярно струваше повече, отколкото селяните изкарваха за цял живот.

— Царски дар. Явно си е разбирала от работата.

— Неслучайно е станала мадам на най-добрите куртизанки в Рифтхолд.

Търговецът се изсмя тихо.

— Е, щом поддържаш контакти с най-добрите куртизанки в Рифтхолд, какво те води в тази пустиня?

Тя сви рамене.

— Разни въпроси. — Дори в смътната светлина под навеса паяковата коприна сияеше като морска повърхност. — По-интересното е как ти си се сдобил с толкова много материал. Купил ли си я, или сам търгува със стигийските паяци?

Той плъзна пръст по лъскавата материя.

— Аз ходих. Какво друго има за казване? — Тъмносините му очи притъмняха още повече. — В дълбините на Рюн всичко е лабиринт от мъгли, дървета и сенки. Затова не ти намираш стигийските паяци, а те откриват теб.

Селена пъхна ръце в джобовете си, за да не се изкуши да докосне паяковата коприна. Колкото и чисти да бяха пръстите й, под ноктите й със сигурност имаше загнездени червени песъчинки.

— Защо си тук?

— Корабът ми към Южния континент ще отплава чак след два дни, затова реших да изложа стоката си. Ксандрия може и да не е Рифтхолд, но не се знае кой може да й хвърли око. — Той й намигна. — А ти на колко години си?

Селена вирна брадичка.

— Навърших седемнайсет преди две седмици.

По-окаян рожден ден нямаше накъде да й се случи! Посрещна го сред пустинята в компанията на вироглавия си водач, който само я потупа по рамото, като му се похвали, че има рожден ден. Ужас!

— Значи… не си много по-малка от мен — отбеляза той.

Селена се засмя на глас, но млъкна, щом забеляза, че той не се усмихва.

— На колко си тогава? — попита тя.

Нямаше как да сбърка — беше поне на четирийсет. Макар и косата му да не беше прошарена, кожата му изглеждаше съсухрена.

— На двайсет и пет — рече той. Тя подскочи. — Знам. Стряскаща картинка съм.

Бризът от близкото море развя нежно метрите паякова коприна.

— Всичко си има цена — обясни мъжът. — В случая двайсет години за двеста метра паякова коприна. Мислех, че ще ги вземат от края на живота ми. Но дори да ме бяха предупредили, пак щях да се съглася.

Тя надникна към фургона зад него. С толкова паякова коприна можеше да изживее дните, които му оставаха, като много, много богат човек.

— Защо не я закараш в Рифтхолд?

— Защото съм ходил в Рифтхолд, и в Оринт, и в Банджали. Ще ми се да видя колко мога да припечеля от двеста метра паякова коприна някъде извън империята на Адарлан.

— Можеш ли някак да си върнеш загубените години?

Той махна с ръка.

— Стигнах дотук по западната страна на планината и по пътя се натъкнах на една стара вещица. Попитах я дали може да ми помогне, а тя отвърна, че отнетото си било отнето и единствено смъртта на паяка, погълнал двайсетте ми години, можела да ми ги върне. — Той огледа сбръчканите си ръце. — За още една монета ме просветли, че само велик воин можел да убие стигийски паяк. Най-великият воин по тези земи… но предполагам, че и някой асасин от Севера би свършил работа.

— Как…

— Нали не си въобразяваш, че никой не знае за сесиз суикаст? Защо иначе седемнайсетгодишно момиче с първокласни кинжали би бродило тук без придружител? С първокласни кинжали и първокласна компания в Рифтхолд. Дошла си да шпионираш лорд Берик, нали?

Селена се постара да прикрие смайването си.

— Моля?

Търговецът сви рамене, поглеждайки към величествения дворец.

— Един градски страж ми разказа за странните отношения между Берик и Тихите асасини.

— Може би — отвърна лаконично Селена.

Търговецът кимна, загубил интерес. Тя обаче скъта информацията в съзнанието си за по-нататъшна употреба. Дали някои от Тихите асасини наистина не работеха за Берик? Сигурно затова Ансел бе настояла да не я допуска до срещата, вероятно Господарят не одобряваше да се разчува кои са заподозрените в предателство.

— Е? — подкани я търговецът. — Ще ми върнеш ли загубените години?

Селена прехапа устна и мислите за шпиони мигновено се изпариха от главата й. Пътешествие в дълбините на Рюн с доблестната мисия да убие стигийски паяк! Определено си се представяше в битка с осмокраките страшилища. И с вещиците! Въпреки че, чувайки историята на Ансел, определено нямаше желание да се изправя срещу вещица — особено от клановете на Железни зъби. За част от секундата й се прииска Сам да беше с нея. Никога нямаше да й повярва за тази среща. Но въобще кой би го сторил!?

Сякаш прочел размишленията й, търговецът добави:

— Мога да те направя по-богата, отколкото някога си мечтала.

— Вече съм богата. Пък и съм заета до края на лятото.

— Аз и бездруго ще се върна от Южния континент поне след година — поясни той.

Селена проучи лицето му, блясъка в очите му. Ако оставеше приключението и славата настрана, нямаше спор, че на човек, готов да продаде двайсет години от живота си заради несметно съкровище, не можеше да се вярва. И все пак…

— При следващото си посещение в Рифтхолд — подхвана бавно тя — потърси Аробин Хамел. — Мъжът изцъкли очи. Почуди се как ли би реагирал, ако разбереше коя е тя. — Той ще знае къде да ме намери.

Сетне загърби масата.

— А ти как се казваш?

Селена надникна през рамо.

— Той ще знае къде да ме намери — повтори и се насочи обратно към сергията с екзотичните обувки.

— Почакай! — Тя спря и го видя да ровичка из диплите на туниката си. — Това е за теб. — Търговецът постави обикновена дървена кутия на масата. — За да ти напомня.

Селена отвори капака и дъхът й секна. Вътре лежеше сгънато парче изтъкана паякова коприна, голямо не повече от четиридесет квадратни сантиметра. Въпреки това можеше да купи десет коня с него. Не че някога би го продала. Не, това беше реликва, достойна за предаване от поколение на поколение. Ако изобщо имаше деца. Което й се струваше слабо вероятно.

— Да ми напомня какво?

Тя затвори капака и пъхна малката кутийка във вътрешния джоб на бялата си туника.

Търговецът се усмихна горестно.

— … че всичко си има цена.

Призрачна болка пробяга по лицето й.

— Знам — отвърна и си тръгна.

* * *

В крайна сметка си купи обувките, макар че се оказа почти непосилно да подмине люляковия парфюм, ухаещ още по-приказно втория път, като наближи сергията на жриците. Когато градските камбани отбелязаха три часът, вече седеше на ръба на фонтана, дъвчейки нещо, което се надяваше да е пюре от боб в топъл хляб.

Ансел закъсня петнайсет минути и не й се извини. Просто сграбчи Селена за ръката и я поведе през все така оживените улици на града с лъснало от пот луничаво лице.

— Какво е станало? — попита Селена. — Нещо се е объркало със срещата ли?

— Не ти влиза в работата — сряза я остро Ансел. След това добави: — Просто върви с мен.

Накрая проникнаха незабелязано отвъд стената на двореца, но Селена знаеше, че не бива да задава въпроси, докато се прокрадваха през двора. Не вървяха към голямата основна сграда. Не — отправиха се към конюшнята, промъкнаха се край стражите и влязоха в спарената й, сенчеста вътрешност.

— Дано има причина за всичко това — предупреди Селена, когато Ансел запълзя към едно от отделенията.

— О, има — изшушука тя и спря до една врата, привиквайки Селена с ръка.

Тя я доближи и свъси вежди.

— Това е кон.

Но още докато думите напускаха устата й, осъзна, че не е просто кон.

— Това е астерионски кон — пророни Ансел с опулени от възхищение червеникавокафяви очи.

Животното беше черно като катран, с тъмни очи, пронизващи тези на Селена. Беше чувала за астерионските коне, разбира се. Най-древната порода в Ерилея. Според легендите елфите ги били сътворили от четирите вятъра, взимайки духа им от северния, силата им от южния, скоростта от източния и мъдростта от западния. Резултатът беше прелестното същество с изящна муцуна и висока опашка, което сега стоеше пред нея.

— Виждала ли си някога по-красиво нещо? — прошепна Ансел. — Кобила е и се казва Хисли. — Селена си спомни, че кобилите бяха по-ценни, тъй като астерионското родословие се предаваше по женска линия. — А онази там — Ансел посочи съседното отделение — се казва Касида. Името й значи „онази, която пие вятъра“ на местния пустинен диалект.

И наистина й прилягаше. Стройната кобила имаше петниста козина с цвят на буреносен облак и грива, бяла като морска пяна. Пръхтеше и тъпчеше на място с предните си крака, вперила в Селена очи, по-древни от самата земя. И тя внезапно проумя защо астерионските коне струваха колкото теглото си в злато.

— Лорд Берик си ги е купил днес. От един търговец, запътил се към Банджали. — Ансел се промъкна в отделението на Хисли и зашепна гальовно на кобилата, милвайки я по носа. — Възнамерява да ги изпробва след половин час.

Това обясняваше защо вече бяха оседлани.

— Е, и? — попита Селена шепнешком, подавайки ръката си на Касида, за да я подуши.

Ноздрите на кобилата се разшириха и кадифеният й нос загъделичка пръстите й.

— После или ще ги даде на някого като подкуп, или ще загуби интерес към тях и ще ги зареже да линеят тук до края на живота им. Лорд Берик бързо се уморява от играчките си.

— Жалко за животните.

— Именно — потвърди Ансел. Селена откъсна пръсти от носа на Касида и надникна в отделението на Хисли. Ансел галеше единия черен хълбок на кобилата с непосърващо удивление. В следващия момент се обърна към Селена. — Добра ездачка ли си?

— Естествено — отговори бавно тя.

— Чудесно.

Селена едва сдържа вика си на изумление, когато Ансел отключи вратата на отделението и изведе Хисли от него. С плавно и ловко движение червенокосата й спътница яхна кобилата, стиснала поводите й в една ръка.

— Защото ще ти се наложи да препускаш като вятъра.

С тези думи Ансел сръчка Хисли и кобилата полетя в галоп към вратите на конюшнята.

Селена нямаше време нито да я изгледа смаяно, нито да осмисли случващото се, а направо отключи отделението на Касида, издърпа я за повода и се качи на седлото й. Сетне с тиха ругатня заби пети в ребрата й и тя препусна към изхода.