Сара Дж. Маас
Острието на асасина (20)

3

Селена облече най-хубавата туника, която си бе взела — нищо особено, но тъмносиньото и златистото подчертаваха тюркоазените оттенъци на очите й. Дори сложи малко чернило на клепачите си, въпреки че реши да не използва повече грим по лицето си. Слънцето бе залязло, но горещината не се разсейваше. Каквото и да нанесеше по кожата си, вероятно щеше да се размие.

Ансел удържа на обещанието си да я посрещне за вечерята и докато вървяха към трапезарията, я обсипа с въпроси за пътешествието й. На някои места говореше нормално, на други понижаваше глас, а на трети й даваше знак да не се обажда изобщо. Селена не разбираше защо някои стаи налагаха пълно мълчание, а други — не. Всичките й изглеждаха еднакви. Все още уморена, въпреки дрямката, и несигурна кога е позволено да говори, тя отвръщаше кратко. Всъщност предпочиташе да пропусне вечерята и да спи цяла нощ.

Като влязоха в трапезарията, трябваше да напрегне волята си, за да остане нащрек. Но дори грохнала, огледа инстинктивно помещението. Зърна три изхода — големите врати, през които бяха влезли, и двете врати за прислугата, разположени една срещу друга. Трапезарията беше обзаведена с дълги от стена до стена дървени маси и пейки, пълни с хора на всякаква възраст и от всякаква националност. Поне седемдесет на брой. Никой от тях не надникна към Селена, докато Ансел я водеше към някаква маса в предната част на помещението. Дори да знаеха коя е, определено не ги беше грижа. Тя опита да прикрие обидата си.

Ансел седна и потупа с длан празното място до себе си на пейката. Щом Селена застана пред масата, най-близките асасини вдигнаха очи от храната си — някои разговаряха тихо, други мълчаха.

Ансел махна към нея.

— Селена, това са всички. Всички, това е Селена. Ама вие, клюкари такива, със сигурност вече знаете коя е тя.

Приказваше тихо и макар някои от асасините в трапезарията да разговаряха помежду си, май всички я чуваха отлично. Дори дрънченето на приборите им като че ли постихна.

Селена плъзна очи по лицата край себе си; наблюдаваха я с добронамерено — и дори малко иронично — любопитство. Тя седна на пейката, съсредоточена във всяко от движенията си, и огледа масата. Плата с печени ароматни меса; купи с овални по форма подправени зърнени храни; плодове и фурми; множество кани с вода.

Ансел се самообслужи с проблясваща на светлината от изящните стъклени фенери броня, после сипа от същата храна и в чинията на Селена.

— Просто яж — прошепна й. — Всичко е вкусно и вътре няма отрова. — За да й докаже, пъхна парче печено агнешко в устата си и задъвка. — Виждаш ли? — Каза между хапките. — Колкото и да ни иска мъртви лорд Берик, не би пробвал да ни отрови. Прекалено добре обучени сме, за да му се вържем. Нали така?

Околните асасини се усмихнаха.

— Лорд Берик? — попита Селена, вперила поглед в храната в чинията си.

Ансел направи физиономия, тъпчейки се със зърна в минзухарен цвят.

— Местният злодей. Всъщност може би ние сме неговите местни злодеи. Зависи кой разказва историята.

— Той е злодеят — отсече къдрокосият, тъмноок мъж срещу Ансел. Беше симпатичен, но усмивката му й напомняше твърде много на тази на капитан Ролф. Сигурно беше на около двайсет и пет. — Без значение кой разказва историята.

— Е, ти пък съсипваш моята история, Микхаил — смъмри го Ансел, но после му се ухили. Той я замери със зърно грозде, а тя го хвана ловко в уста. Селена още не смееше да пипне храната си. — Както и да е — продължи Ансел, трупайки още ароматни ястия в чинията на Селена, — лорд Берик управлява град Ксандрия и твърди, че контролира тази част от пустинята. Естествено, ние не сме съгласни, но… За да съкратя дългата и ужасяващо скучна история, лорд Берик ни иска мъртви от много години насам. Кралят на Адарлан му отне властта над Червената пустиня, след като лордът не изпратил войска, когато в Ейлве се надигнали размирици, и оттогава всячески се мъчи да си върне благоволението на краля. Някак му е хрумнало в дебелата тиква, че ако избие всички ни до крак и изпрати главата на Немия господар на сребърен поднос, номерът ще стане.

Ансел вкуси още една хапка месо и добави:

— И така, от време на време изпробва една или друга тактика: праща ни отровни змии в кошница, праща ни войници, предрешени като обичните ни чуждестранни сановници — тя посочи към масата в дъното на трапезарията, около която хората бяха облечени в екзотични одежди, — изпраща ни войски с горящи стрели посред нощ… Ето, преди два дни спипахме негови войници да копаят тунел под стените ни. Калпав план поначало.

Микхаил се изкиска от другата страна на масата.

— Досега няма успех — потвърди той.

Дочул шумния им разговор, един асасин от близката маса се обърна, долепи показалец до устните си и изшътка. Микхаил сви извинително рамене. Явно трапезарията, заключи Селена, се числеше към местата, в които тишината беше желателна, макар и не задължителна.

Ансел наля чаша вода на Селена, после и на себе си и заговори по-тихо:

— Май оттам идва трудността в нападението на непробиваема крепост, пълна с опитни воини: налага се да си по-умен от нас. Макар че… Берик почти компенсира с кръвожадност. Асасините, попаднали в ръцете му, се прибират на парчета. — Тя поклати глава. — Почитател е на жестокостите.

— И Ансел го знае от личен опит — обади се шепнешком Микхаил. — Имала е удоволствието да се запознае с него.

Селена вдигна вежда и Ансел й отвърна с гримаса.

— Единствено защото съм най-очарователна от всички тук. Понякога Господарят ме изпраща в Ксандрия на срещи с Берик, за да се помъча да договоря някакво споразумение помежду ни. За радост, още не е дръзнал да наруши условията на преговорите, но… някой ден ще платя с кожата си за възложеното ми посланичество.

Микхаил врътна очи към Селена.

— Обича драматизма.

— Спор няма.

Селена им се усмихна вяло. Бяха минали няколко минути, а ето че Ансел си оставаше жива и непокътната. Затова отхапа парче месо — едва не простена от задоволство, когато букетът от ароматни, опушени на вкус подправки се разля върху езика й — и започна да се храни. Ансел и Микхаил се заприказваха и Селена се възползва от възможността да плъзне поглед по масата.

Ако изключеше рифтхолдските пазари и робските кораби в Залива на Черепа, никога не бе виждала такава смесица от представители на всички кралства и континенти. И макар повечето от обитателите на крепостта да бяха калени убийци, цареше атмосфера на мир и удовлетвореност — на жизнерадост дори. Хвърли поглед към масата на чуждестранните сановници, която Ансел бе посочила по-рано. Мъже и жени, приведени над чиниите си с храна, шушукаха помежду си и от време на време оглеждаха асасините в стаята.

— А, да — пророни тихо Ансел. — Просто спорят за кого от нас да наддават.

— Да наддават?

Микхаил се наклони напред, за да види посланиците през тълпата.

— Идват от различни дворове, за да ни предлагат работни позиции. Опитват се да привлекат асасините, които най-много ги впечатляват; понякога само за една мисия, в други случаи за доживотна служба. Всеки от нас е свободен да тръгне с тях, стига да желае. Но не всеки иска да си отиде.

— А вие двамата…?

— Пфу, не — отвърна Ансел. — Баща ми ще ми изкара душицата, ако се обвържа с чужд двор. Би го нарекъл форма на проституция.

Микхаил се подсмихна.

— На мен лично ми харесва тук. Когато реша, че е време да си тръгна, ще уведомя Господаря, че съм свободен за назначения. Дотогава обаче… — Той надникна към Ансел и Селена можеше да се закълне, че лицето на новата й познайница се изчерви леко. — Дотогава си имам причини да остана.

— От кои дворове идват сановниците? — поинтересува се Селена.

— Не и от подвластните на Адарлан, ако това питаш. — Той почеса еднодневната си брада. — Господарят знае отлично, че всичко от Ейлве до Терасен е територия на твоя господар.

— Така си е.

Недоумяваше защо го каза. Като се имаше предвид какво й бе причинил Аробин, определено не чувстваше нужда да защитава асасини от империята на Адарлан. Но… мисълта, че всички асасини, събрани тук, с толкова колективни сили и знания, не дръзваха да стъпят на територията на Аробин — на нейната територия…

Селена продължи да се храни мълчаливо, докато Ансел, Микхаил и няколко други асасини си приказваха тихо. Клетвите за мълчание, беше й обяснила Ансел, се полагаха за толкова време, колкото всеки сметнеше за нужно. Някои прекарваха седмици, без да проронят дума; други — години. Ансел й разказа, че някога се обрекла на мълчание за месец, но издържала само два дни. Прекалено много обичала да говори. Селена веднага й повярва.

Шепа от хората около тях си общуваха с жестове и мимики. Макар и с трудност, Ансел и Микхаил като че ли успяваха да разтълкуват движенията на ръцете им.

Селена долови нечие внимание върху себе си и опита да не издава изненадата си, когато забеляза тъмнокос, привлекателен млад мъж да я наблюдава от няколко места разстояние. По-скоро й хвърляше погледи скришом, защото морскозелените му очи постоянно отскачаха към лицето й, а после се връщаха към събеседниците му. Не отваряше уста, а общуваше с тях жестомимично. Поредният обречен на мълчание.

Погледите им се срещнаха и смуглото му лице се разтегна в усмивка, разкриваща ослепително бели зъби. Е, този тук определено беше интригуващ — навярно колкото Сам.

Сам — кога изобщо го беше възприемала като интригуващ? Ако научеше, сигурно щеше да пукне от смях.

Младият мъж кимна леко за поздрав, след което се обърна към приятелите си.

— Това е Илиас — изшушука Ансел, привеждайки се по-близо до нея, отколкото би й позволила при други обстоятелства. Не знаеше ли какво е лично пространство? — Синът на Господаря.

Това обясняваше морскозелените очи. Явно, колкото и да излъчваше святост, Господарят все пак не се беше обрекъл на безбрачие.

— Изненадана съм, че привлече вниманието на Илиас — допълни Ансел с достатъчно тих глас, че да я чуват само Селена и Микхаил. — Обикновено е прекалено съсредоточен в обучението и медитацията си, за да забележи когото и да било. Дори хубавиците.

Селена вдигна вежди и едва се сдържа да не я уведоми, че не желае да слуша повече.

— Познавам го от години и винаги се отнася студено с мен — сподели Ансел. — Може пък да си пада по блондинки.

Микхаил изсумтя.

— Не идвам за такива неща — обясни Селена.

— Пък и се обзалагам, че си имаш цяло стадо ухажори у дома.

— Напротив.

Ансел отвори смаяно уста.

— Лъжеш.

Селена отпи дълга, дълга глътка вода. Беше ароматизирана с резени лимон — и невероятно вкусна.

— Не, не лъжа.

Ансел я изгледа озадачено, после отново се впусна в разговор с Микхаил. Селена се заигра с храната в чинията си. Не можеше да се нарече коравосърдечна. Увличала се беше по мъже в миналото — от Арчър, младия куртизан, с когото беше тренирала няколко месеца, когато беше на тринайсет, до Бен, покойния помощник-командир на Аробин, и то още по времето, когато беше твърде малка, за да проумее колко невъзможно е да бъде с него.

Позволи си още един поглед към Илиас, който се смееше тихо на нещо, казано от събеседниците му. Ласкаеше я с вниманието си, защото тя самата избягваше даже да се зърва в огледалото цял месец след онази нощ с Аробин, когато единствено беше проверила дали няма нещо счупено.

— Е — изтръгна я от унеса Микхаил, посочвайки я с вилица, — заслужаваше ли такъв побой от господаря си?

Ансел го стрелна мрачно, а Селена изпъна гръб. Вече дори Илиас слушаше, вперил прекрасните си очи в лицето й. Селена обаче отвърна на погледа на Микхаил.

— Предполагам, зависи кой разказва историята.

Ансел се изкиска.

— Ако я чуете от Аробин Хамел, то да, ще ви увери, че съм си го заслужавала. Загубих му доста пари, сигурно колкото да си купи цяло кралство. Проявих неподчинение и неуважение и не се покаях за постъпката си.

Погледът й не трепваше и накрая усмивката на Микхаил посърна.

— Но ако тези двеста роби, които освободих, разказват историята, тогава не, не го заслужавах.

Вече никой от тях не се подсмихваше.

— Свещени богове! — пророни Ансел.

За няколко секунди над масата им се спусна пълна тишина.

Селена продължи да се храни. Повече не й се говореше.

* * *

Селена се взираше в пустинната шир изпод сянката на фурмите, отделящи оазиса от безбрежните пясъци.

— Правилно ли разбрах? — попита безизразно Ансел.

След тихата вечеря миналата вечер и пътя по съвършено безшумните коридори, довели ги дотук, нормалната реч сякаш стържеше в ушите й.

Ансел обаче, облечена в бяла туника и панталон и обута в ботуши от камилска кожа, само се ухили, увивайки червената си коса в бял шал.

— До следващия оазис са близо пет километра. — Тя й подаде двете дървени кофи, които бе донесла със себе си. — Тези са за теб.

Селена вдигна вежди.

— Мислех, че ще тренирам с Господаря.

— О, не. Не и днес — отговори Ансел и вдигна другите две кофи. — За него това е „обучение“. Видяхме, че можеш да напердашиш четирима мъже, но още миришеш на северния вятър. Чак когато попиеш миризмата на Червената пустиня, ще благоволи да те обучава лично.

— Това е нелепо. Къде е той?

Тя погледна към крепостта, издигаща се зад тях.

— О, няма да го намериш. Не и докато не се докажеш като достойна. Докато не демонстрираш, че си готова да изоставиш всичко познато и цялата си предишна същност; че заслужаваш да ти отдели от времето си. Чак тогава ще те обучава. Поне на мен така ми разправяха. — Махагоновите очи на Ансел проблеснаха иронично. — Знаеш ли колко от нас са го умолявали на колене само за един-единствен урок? Ала той избира. Някоя сутрин може да привика заек. Друга пък — някого като Микхаил. Аз още чакам реда си. Не вярвам, че дори Илиас познава онова, което стои зад подбудите на баща му.

Всичко това се разминаваше с представите й.

— Но на мен ми е необходимо писменото му одобрение. Задължително трябва да ме обучава. Заради това съм дошла…

Ансел сви рамене.

— Важи за всички ни. И все пак те съветвам да тренираш с мен, докато не реши, че си струваш усилията му. Най-малкото мога да те запозная с тукашния ритъм. И е добре поне да се преструваш, че те е грижа за нас, вместо само да се бориш за писменото одобрение на Господаря. Не че всичките си нямаме свои лични цели. — Ансел й намигна и Селена свъси вежди.

Паниката нямаше да й помогне. Потребно й бе време да измисли логичен план за действие. По-късно щеше да опита да говори с Господаря. Може би не я беше разбрал предишния ден. Засега обаче… щеше да следва примера на Ансел. Господарят присъстваше на снощната вечеря, така че, ако се наложеше, можеше да го хване натясно в трапезарията тази вечер.

Когато Селена не отправи други възражения, Ансел вдигна едната кофа.

— И така, тази кофа е за пътя ти на връщане от оазиса, ще ти трябва. А тази — тя надигна другата — просто ще вгорчи живота ти още повече.

— Защо?

Ансел закачи кофите на кобилицата върху раменете си.

— Защото, ако си способна да пробягаш пет километра през дюните на Червената пустиня и още толкова на обратно, значи, си способна на почти всичко.

— Да ги пробягам? — Гърлото на Селена пресъхна при мисълта.

Асасините край тях — главно деца, но и няколко по-възрастни от нея — хукнаха към дюните с дрънчащи кофи.

— Не ми разправяй, че прочутата Селена Сардотиен не може да пробяга пет километра!

— Щом си прекарала тук толкова години, петте километра ти се струват нищо, нали така?

Ансел изви врат подобно на котка, протягаща се на слънцето.

— Естествено. Тичането обаче ме поддържа във форма. Да не мислиш, че съм се родила с такива крака?

Ансел й се ухили дяволито и Селена стисна зъби. За пръв път срещаше човек, който се усмихваше и намигаше толкова.

Ансел припна напред, напускайки сянката на фурмите, и зад петите й се надигна вълна от червен пясък.

— Ако вървиш, ще ти отнеме цял ден! — подвикна през рамо тя. — А и няма да впечатлиш никого!

После закрепи шала върху носа и устата си и се втурна към целта си.

Селена вдиша дълбоко, проклинайки Аробин, сетне закачи кофите на кобилицата си и хукна.

Ако бяха пет километра по равен терен, дори по тревисти хълмове, вероятно щеше да се справи. Но дюните бяха грамадни и трудно проходими, затова само след някакви си два километра й се наложи да забави крачка, защото дробовете й бяха на път да се пръснат. Лесно щеше да открие посоката си — десетките отпечатъци от обувките на хората, тичащи пред нея, й я указваха.

Бягаше, когато имаше сили, и вървеше — когато нямаше, а слънцето се издигаше все по-нависоко и по-нависоко, наближавайки опасния си пладнешки зенит. Преваляше дюна след дюна. Влачеше се стъпка по стъпка. Пред очите й се стрелкаха ярки точки и главата й пулсираше болезнено.

Червените пясъци блещукаха, докато крачеше през тях, отпуснала ръце върху кобилицата. Устните й се обтегнаха и започнаха да се цепят на места, а езикът й стана като олово.

Всяка стъпка беше като удар в главата й, докато слънцето неумолимо се катереше все по-нагоре и по-нагоре в небето…

Още една дюна. Само още една дюна.

След още много на брой дюни продължаваше да тътри крака, следвайки дирите в пясъка. Дали не беше тръгнала подир друга група хора?

В мига, в който мисълта изскочи в съзнанието й, на върха на дюната пред нея се появиха асасини, вече препускащи обратно към крепостта с пълни кофи вода.

Тя вирна гордо глава, докато я подминаваха, и не погледна никого в лицето. Повечето не си направиха труда да надникнат към нея, макар че няколко й хвърлиха унизително жалостиви погледи. Дрехите им бяха подгизнали.

Изкачи се на някаква дюна, толкова стръмна, че й се наложи да се подпира с едната ръка, и тъкмо щеше да се свлече на колене върху билото й, когато чу плискане на вода.

Малък оазис от шепа дървета и голямо езеро, захранвано от сияйно поточе, я чакаше едва на около триста метра разстояние.

Поне беше стигнала до целта си като достоен адарлански асасин.

В плитчините на езерото много от учениците на Господаря се плацикаха, къпеха се или просто седяха в прохладната вода. Никой не говореше и почти никой не жестикулираше. Поредното място, където мълчанието беше абсолютно задължително. Забеляза Ансел да яде фурми, топнала крака във водата. Никой от останалите не отчете появата й. И поне този път Селена се радваше. Вече съжаляваше, че не бе намерила начин да се опълчи на заповедта на Аробин и да се представи с фалшиво име.

Ансел я съзря и я привика с ръка. Ако дори я изгледаше подигравателно заради бавното й темпо…

Но Ансел просто й предложи фурма.

Задъхана, Селена дори не надзърна към фурмата, а направо влезе в прохладната вода, потапяйки се цялата.

* * *

Селена изпи цяла кофа вода, преди да извърви и половината път обратно към крепостта, а когато стигна внушителната сграда от пясъчник и великолепната й сянка, беше погълнала и втората.

На вечеря Ансел дори не спомена бавното й завръщане. Бавно, защото й се наложи да изчака под сянката на палмите да премине обедната жега, а след това се прибра ходом. Ето защо пристигна в крепостта чак на свечеряване. Цял ден, прекаран в „бягане“.

— Не се мръщи толкова — подшушна й Ансел, боцвайки с вилицата си от разкошните зърна с подправки. Отново беше нахлузила бронята си. — Знаеш ли как мина моят първи ден в пустинята?

Някои от асасините на дългата маса се ухилиха многозначително.

Ансел преглътна и опря ръце на масата. Дори ръкавиците на бронята й бяха фино гравирани с вълчи мотиви.

— По време на първото ми бягане припаднах. На третия километър. Напълно загубих съзнание. Илиас ме намерил на връщане от оазиса и ме донесъл дотук на ръце. — Очите на Илиас срещнаха тези на Селена и той й се усмихна. — Ако не бях с единия крак в гроба, сигурно щях да примирам от романтика. — Завърши Ансел и другите се подсмихнаха, някои дори се разсмяха тихо.

Селена се изчерви, внезапно смутена от интереса на Илиас, и отпи глътка лимонова вода. През цялата вечеря руменината не слезе от бузите й, защото той продължи да стрелка очи към нея.

Постара се да не се възгордява. А като си спомни колко зле се беше представила на днешното изпитание — как дори не й се беше удал шанс да се обучава, — нахаканата й поза сама поувехна.

През цялото време държеше под око Господаря, който вечеряше в центъра на залата, скътан на сигурно между редиците си смъртоносни асасини. Седеше на масата на зайците, които го зяпаха с изцъклени очи, навярно защото най-неочаквано беше избрал да ги удостои с присъствието си.

Селена само го чакаше да стане, а когато мигът дойде, тя също се изправи от масата си с умишлена небрежност и пожела на всички лека нощ. Щом се извърна да си върви, забеляза, че Микхаил държеше ръката на Ансел под масата.

Господарят вече излизаше от трапезарията, когато го настигна. Тъй като всички още се хранеха, осветените от факли коридори пустееха. Закрачи шумно, чудейки се дали Господарят би оценил мълчанието й и как точно да се обърне към него.

Той спря на място и белите му одежди изшумолиха около него. Усмихна й се леко. Отблизо приликата със сина му определено си личеше. Около единия му пръст имаше светла ивица — навярно от брачна халка. Коя ли беше майката на Илиас?

Естествено, моментът изобщо не беше подходящ за такива въпроси. Ансел я беше посъветвала да пробва да го впечатли — да му внуши, че иска да е в крепостта им. Може би щеше да го постигне с мълчание. Но тогава как да му предаде мислите си? Усмихна му се възможно най-широко, макар и с разтуптяно сърце, и понечи да го стори с пантомима: бягане с въображаема кобилица, жестове с глава и много мимики, които се надяваше да разчете като „Дойдох тук да ме обучавате, не да тренирам с учениците ви“.

Господарят кимна така, сякаш вече знаеше. Селена преглътна, още усещаше вкуса на подправките, с които посоляваха месото. Махна няколко пъти между двама им, пристъпвайки към него, за да му даде да разбере, че иска да работи само с него. Вероятно действията й излязоха малко по-агресивни от очакваното, вероятно даде повечко воля на гнева и умората си, но… проклетото писмо!

Господарят поклати глава.

Селена скръцна със зъби и отново махна между двама им.

Той пак поклати глава и люшна бавно ръце във въздуха, навярно за да й каже да се успокои — да има търпение. Да изчака реда си.

Селена повтори жеста му, вдигайки вежда, като че питаше: „Да чакам?“. Той кимна. Но как да го попита „Докога?“… Разпери длани пред него в умолителен жест и се помъчи да си придаде объркано изражение. Не съумя обаче да прикрие раздразнението си. Та нали беше тук само за месец? Колко време искаше да чака?

Господарят я разбра достатъчно добре. И сви рамене във вбесяващо небрежен жест, който накара Селена да стисне челюсти. Значи, Ансел имаше право — трябваше да чака поканата му. Господарят я удостои с добронамерената си усмивка и се завъртя на пета, продължавайки по пътя си. Тя направи стъпка към него с намерението да му се примоли, да му се развика — каквото тялото й решеше на секундата, ала някой я сграбчи за ръката.

Тя се завъртя и се пресегна за кинжалите си, но се озова срещу морскозелените очи на Илиас.

Той поклати глава и стрелна поглед от Господаря към нея и обратно. Не биваше да тръгва след него.

Явно Илиас не я беше наблюдавал от увлечение, а защото не й вярваше. И как иначе? Репутацията й едва ли предизвикваше доверие у някого. Сигурно бе поел след нея веднага щом я беше видял да излиза след баща му. Ако се намираха в противоположната ситуация, ако той посещаваше Рифтхолд, определено нямаше да го остави насаме с Аробин.

— Не бих го нападнала — обясни тихо тя.

Илиас й отвърна с половинчата усмивка и вирна вежди, сякаш я питаше дали може да го вини, че брани баща си.

После освободи бавно ръката й. Не носеше оръжия, но Селена подозираше, че не му и трябват. Беше висок — по-висок дори от Сам — и широкоплещест. С яка физика, но не прекомерно едър. Протегна ръка към нея и усмивката му се разшири. Поздрав.

— Да — рече тя, едва потискайки собствената си усмивка. — Май не сме се запознали.

Той кимна и сложи другата си ръка върху сърцето си. Цялата беше осеяна с белези — малки, тънички дири, подсказващи за дългогодишни тренировки с хладни оръжия.

— Ти си Илиас, аз съм Селена. — Тя също долепи длан до гърдите си. И стисна протегната му ръка. — Приятно ми е.

Очите му сияеха на светлината от факлите и чувстваше ръката му здрава и топла около своята. Накрая пусна пръстите му. Синът на Немия господар и протежето на Краля на асасините. Ако някой тукашен имаше нещо общо с нея, то това беше Илиас, осъзна Селена. Рифтхолд беше неин дом, а тази крепост — неговият. И ако съдеше по спонтанното му поведение, по изпълнените с уважение погледи на приятелите му, определено беше в свои води тук — сякаш този пустинен оазис беше създаден за него и никога нямаше да се усъмни в мястото си тук. Странна завист си проправи път в сърцето й.

Илиас внезапно започна да жестикулира с дългите си, мургави пръсти, но Селена се засмя тихо.

— Нямам представа какво се мъчиш да ми кажеш.

Той вдигна поглед към небето и въздъхна през носа си. После разпери театрално ръце, като че признаваше поражението си, и я потупа по рамото, преди да се устреми напред — по стъпките на баща си, който вече се беше скрил отвъд дъното на коридора.

Въпреки че тя самата тръгна към стаята си — в обратната посока, не се и съмняваше, че синът на Немия господар е продължил да я наблюдава, за да се увери, че няма да последва баща му.

Не че има от какво да се тревожиш, искаше й се да му извика през рамо. Все пак не можеше да пробяга някакви си десет километра в пустинята.

Докато вървеше към стаята си, я споходи ужасяващото усещане, че тук статутът й на адарлански асасин не струваше нищо.

По-късно същата вечер, когато и двете с Ансел си легнаха, съквартирантката й прошепна в мрака:

— Утрешният ден ще е по-добър. Дори да е само с метър, но ще успееш да пробягаш повече от днес.

* * *

Лесно й беше да го каже. Все пак тя нямаше репутация, която да брани — и която навярно вече се рушеше. Селена впери поглед в тавана, ненадейно споходена от носталгия и от странното желание Сам да беше с нея. Така дори и да се провалеше, щеше да се провали с него.

— И какво — подхвана внезапно, колкото да откъсне мислите си от всичко, най-вече от Сам. — Вие с Микхаил…

Ансел простена.

— Толкова ли е очевидно? Пък и ние не се стараем особено да го прикриваме. Е, аз се старая, но той — не. Не му стана приятно, като разбра, че ще си имам съквартирантка.

— Откога сте заедно?

Ансел се умълча за един дълъг момент, преди да отговори:

— Откакто бях на петнайсет.

Петнайсет! Микхаил беше на двайсет и няколко, така че дори връзката им да беше започнала преди три години, пак е бил доста по-голям от Ансел. От тази идея погледът й се премрежи леко.

— Момичетата от Равнините се омъжват още на четиринайсет — обясни Ансел.

Селена се задави. Да станеш нечия съпруга едва на четиринайсет, камо ли майка не дълго след това…

— Аха — скалъпи тя.

А тъй като след това се умълча, Ансел заспа. И понеже нямаше какво друго да занимава съзнанието й, в крайна сметка се замисли за Сам. Дори след седмици, все още не знаеше как бе успяла да се привърже така към него, както и какво бе крещял, когато Аробин я пребиваше, и защо господарят им беше решил, че ще са нужни трима опитни асасини да го удържат онзи ден.